Направление фантастика (6): Психологически особености на Фантастичното творчество

Дата: 
събота, 23 January, 2016
Категория: 

Направление фантастика  (6): Психологически особености на Фантастичното творчество

Обичайни, правни норми и личност

Опитите да се опознае “творческото вдъхновение”, “гениалното озарение” или “съзидателния импулс” датират от древни времена. До днес единна и всеобясняваща теория няма и по мое лично мнение не може и да има. Загадката творческа личност представя пред науката значителни трудности, нерешими на сегашния етап от развитието на науката. Процесът на създаване, психологията на художественият акт е сложно явление, представляващо индивидуално и неповторимо реализиране на процеса на естетическо (според собствените критерии) отразяване или претворяване на възможната действителност. Обяснителните подходи са два – мистичен и реалистичен. Мистиците считат, че са проводници на божественото просветление и творят така. Тази заблуда се проповядва от Омировите времена – озареният “свише” изпада в свещен “унес”, и не дължи нищо на себе си, своя интелект или старание, защото е получил дар “отгоре”. Което е предпоставка автора да се чувства “различен”, “по-добър” от останалите човеци и води до самооценки от рода “прав съм, дори и когато греша”. Докато Омир и Пиндар считат твореца за вдъхновен от музите техен пророк, Платон стига по-далеч. Във “Федър” изказва мнението, че доближилите се до дверите на поезията само чрез техническо умение, необременени от “бяс”, няма да създадат нищо значимо, защото разсъдъчната “студена” поетика ще отстъпва като качество. Изкуството, пак според него, е път към съзерцание на абсолютната хармония и е начин за откриване на вечните първообрази или идейност на нещата, сътворявана чрез милостта на божеството. Горе-долу по-същото време до сходни идеи достигат и древните евреи. При тях обаче, “живата съвест” на епохата – пророците, дарени с “божествена светлина” възпяват обожественото начало само по себе си, а изпадайки в изстъпление бичуват обществените пороци. Съобразно жестокостта или милосърдието на съответния владетел очертават мирни или мрачни бъднини. Добре организираната функционално Елада обуславя у своите творци възпяването на “хероите”, тоест акцента е върху моралната естетичност на битието. При израилтяните е обратното – акцента е върху нормотворчеството на тепърва създаваната държавност, което е сблъсък на личността със закона. Противопоставянето на личността и правните норми се появява в един по-следващ етап на елинистичните полиси. Когато се заражда идеята за Висша форма на държавността, едно утопично-идеалистично Общество, достигащо до крайна профилираност (“Критий”). Двата примера подбрах нарочно, защото образците на литературното творчество на изброените култури се четат и сега. Мистицизма има своите привърженици и до днес. Да се вярва обаче, че часовете, преживени в “творчески унес” са някаква помощна патерица на творчеството и съществуват (отделени в някаква субреалност) благодарение само на благоволението от “Бог”, граничи с глупостта. Неспособен да разграничи творческия съзидателен акт от шаманските трикове, древния човек търси обяснение и го намира – не е автор твореца, а музите. За съвременния човек е ясно – самият акт на създаване, удовлетворението от творчеството подтиква поета, писателя, художника да придават форми на изказ, достъпни за съвременниците им. При това, в рамките на обичаите, характерни за конкретния етнос и съобразени с правните (писаните) норми на самото Общество. Реалистичният подход от своя страна понякога стига до краен абсурдизъм. Геният не се подчинява на законите, по които мисли, действа или възприема света обикновения индивид. Властва убеждението, че е безцелно да се търси формулата на вдъхновението. Чиста суета са надеждите, че не може да се разтълкува дейността на творческия дух. Той е закономерен израз на човешката мисъл, волеизявлението за действие, личната оригиналност и е пряк резултат от преживяните афекти в действителността от личността. (“това, което не ме убива, ме прави по-силен”). Ще си позволя един по-дълъг цитат, с пълната увереност, че академик Михаил Арнаудов е напълно прав: “Родството на Гения и обикновените смъртни не бива да се отрича само за това, защото мнозина са склонни да схващат нещата чисто външно, забравяйки напълно единството на човешкия дух в разните негови социални слоеве и лични формации. Дистанцията, която всеки може да долови по отношение на един “Безсмъртен” вожд, не трябва да ни подвежда нито за момент, че той черпи вдъхновение и мощ за дела от някакви чужди за обикновения смъртен извори на душата”. Човечеството вече откри, че свърталището на музите (планината Хеликон) е необитаемо, както и връх Олимп. Наивният мистицизъм отстъпи мястото си на реализма. Защото самочувствие и преценка на автора в момента е едно, а сериозното обяснение на състоянието на създателния акт е съвсем друго. Никой не излиза извън рамките на морала в съответния исторически момент, нормите на етноса – писани или не определят същностното съдържание на творческата духовност в отделния индивид. В същото време, някои творби остават във вечността, защото съдържат съизмерими стойности на общочовешките ценности. Дори описвайки бъдещето на расата, твореца не може да надскочи тези рамки, вменени му от Обществото, в което живее. Нещо повече – част от фантастите описват мрачното бъдеще именно като превантивна мярка, хората да се поучат и да предотвратят евентуалното му настъпване чрез осъзнати волеизявления и постъпки.

Гений и етнос

Научната психология е застъпила принципа на естественото зараждане при историческото и социологическото обяснение на творческата личност. Всяко време ражда свои герои, модели за подражание, които често влизат в конфликт с обективната действителност и законите в нея. От гледна точка на съвременника, постъпките на този индивид не винаги изглеждат последователни и достойни за подражание или са в разрез с общоприетото. Хронологично разположени във времето обаче, в разгърнат вид те мотивират бъдещите поколения именно със създадената дисхармония в отношенията. (Например Ботев – според тогавашната власт той е бунтовник, харамия, неблагонадежден член на обществото, извършващ престъпни опити за преврат, но от гледната точка на българския етнос е герой, поборник за свобода, поет – революционер, пример, достоен за подражание.) Според Декандол талантливи личности не се появяват къде да е и кога да е, а само в етноси и общества, където населението е проявявало от векове буден интерес към духовните ценности. Михаил Арнаудов добавя – и където средата в социалното си развитие е имала неотразима нужда от тях. Тоест, всяко време ражда своите герои, но примерите за подражание могат да се оценят само в исторически аспект, след много години. Скритият механизъм на духа у избраника предполага същите енергии, свойства на ума, чувства и въображение, каквито притежава и обикновения човек, но у гениалния са изострени и разширени. Личността и расата, нацията, етноса са органически свързани в специфична смес, формирана от ограниченията на епохата, местопребиваването и времето. От преживявания, в които се кръстосват възприятия, спомени, идеи и емоции, раздвижили въображението, се раждат много произведения. До гениален творец се издига обаче онази личност, у която преживяно и мечтано се избистрят до завършени цялости, за да намерят съвършен външен израз. При това трябва да се поставят граници между осъзнато-несъзнателно и подражателно-самобитно творчества. Някои разполагат с вродена дарба (ingenium), други трябва да я развиват. Между създател на нови категории ценности в културата и любител-подражател, който не надхвърля модните вкусове на времето има безброй етапи, в зависимост от литературния живот на дадената епоха. Гьоте съизмерва гения според силата, с която възприема и се учи от средата си, без да претендира за изключителна самобитност, защото Животът е кратък, а Изкуството – вечно. Как пророчески продължават да звучат думите на Вилхелм фон Хумболт: “Държави загиват, но един хубав стих остава.” Казано с думи прости – всеки сложен факт зависи от напасването на други по-елементарни, от чието съчетание произтича. Познанието ни не трябва да се облича в някакви стесняващи го рамки или категорични формулировки, които биха затворили пътя към по-нататъшно вникване в материята. Колкото до наследствеността на гениалното съчетание на гените, то тя е резултат от скрита подготовка от много поколения, проявили надареност, култивирана дълго време в родовата общност. Духовността на етноса, обществените условия и благоприятната за развитие атмосфера, това са факторите, които задължават средата да роди ярките индивидуалности от духовното си задвижване. Гениалността също така се характеризира с особена психофизическа организация у нейния носител, характеризираща се с болезнено изострена чувствителност на психиката, сходна по някои черти с лудостта. Съществува известно родство между вдъхновението и маниакалните състояния, защото връзката се проявява в бързи и непредвидими асоциации на представите, оригинално и живо въображение и хиперчувствителност. Гениалността се обуславя от мутация на гените, поради което има понякога явни признаци на израждане – дребен ръст, мършаво тяло, физиономия на кретен, асиметрия на тялото или черепа, повишена сексуалност или аскетизъм, несходство с външния вид на родителите, преждевременно умствено развитие, враждебно отношение към всичко ново, мания за скитане, непостоянство или прекалено отстояване на една позиция, импулсивност в страстите, необикновена разсеяност, граничещо с маниакалност вдъхновение. (Шамполион, разчелият египетските йероглифи, сторил това заради един бас в кръчмата. След това години прекарал в изучаване на всичко по въпроса, съпоставял и отхвърлил десетки теории, докато направи пробива. В същото време съвременниците му го оприличавали на прероден египтянин – смугъл, с меднокафява кожа, издължени очи и черни коси). Характерни също са епилептични припадъци, чуване на гласове, яростно-гневни афекти и неразумни простъпки. Непосредствената близост между гениалност и лудост е също пълна неприспособимост към социалния живот, рязка дисхармония в отношенията, вечно недоволство, болезнено честолюбие, разрушителен нагон, грандомания и егоизъм (според Фройд). И това всичко, само защото авторът живее в света на въображението си, премахва границите на реалността и фантазията, живее със своите образи, концептира насън своите произведения и ги пише в състояние на екстазно въодушевление, което го откъсва от света! Живота е сън и сънят – живот. Поета е невротик, който се освобождава от пристъпите на всичко болезнено чрез изкуството си. Ето я прочее, границата между лудоста и гениалността – геният “излива” болестотворните си фантазии, породени от изострената чувствителност, придава им форма, докато лудият, разрушил границите между фантазия и реалност, си остава във въображаемия собствен свят. Разумът е неспособен да напусне въображаемото, щото актът на сътворение не е получил форма, външен израз на фантазията. В този ред на мисли, творчеството е ЗДРАВЕ. То е духовно прочистване. Художественото дело е не само свободна игра на въображението но и максимален израз на духовни сили, за да се материализира и фиксира произведението по интуитивно доловените закони на изкуството.

Индивидуални отлики, формиращи творческата потентност

Освен зрителните и слухови възприятия, вкусовете, ароматите, кожните дразнения, температурните разлики и други предизвикващи асоциативно мислене фактори, значение в създаването на творбата имат:

Възприятия и наблюдения – процесите на запомняне, вживяване, наблюдаване и възприемане са неотделима част от творческия механизъм, който не е плод на щастливата случайност. Значение има също така способността да се предаде опита по такъв начин, че да предизвика внушение и да се наложи като нещо действително, да се изпита удоволствие от истинен и верен, проницателен рисунък. Или да се предизвика “взрив” от чувства. Вниманието към околните събития и неговите форми също помагат. Да усеща и възприема, да отбелязва и запечатва впечатления е основна черта на творческата индивидуалност. Тези основни черти са вкоренени в генотипа на хомо сапиенс и се проявяват от време оно – когато е дебнел плячката недалеч от пещерата и е ползвал интелигентността си в съчетание с инстинкти и чувства образуващи личностната характеристика. (Страх, гняв, сексуален нагон, мотивиращи действията.) Това са необходимите предпоставки за вниманието като моторно-креативно явление, свързано с жизнените нужди, самообразоването и развитието на индивида. Разликите във формите на възприятието правят твореца – отчетливо осъзнат интерес, очакване, осмисляне, възбуда, възторг – докато у останалите те липсват, външното предизвиква твърде слаб резонанс и остава на заден план. Чрез възпроизвеждане на получените наведнъж впечатления, у читателите се пробуждат свежи впечатления, дори каквито и авторът не е имал. Не малка роля се пада на възможността за съзерцателно виждане, с произволно внимание или не. Когато е произволно, то е осъзнато, избира, търси, спира гледката с умисъл и предполага активна мисъл и воля. Непроизволното внимание само отбелязва огледалната проекция на действителността. Зрителните впечатления създават характерния живописен стил. Разликата между поета и фантаста е в това, че първият обръща мечтателната съзерцателност към външните количествени или качествени проявления на природните картини и предметите, а вторият се стреми да обхване вътрешните си усещания спрямо тях и хармонията или дисхармонията, която предизвикват в него. Най-необходимата предпоставка – интуицията, наричаме онзи род интелектуално вникване, по силата на което се пренасяме в същността на един предмет, за да опишем единственото и неповторимото в самобитността му. Тя пряко е свързана и с възможностите на осмисленото наблюдение и с анализата, която е метод за свеждане на предмета към вече познати такива, издирването на общи черти и елементи в общопознаваемото. Според Бергсон – човек разбира (и описва) обстановка, условия и причинни връзки между явленията в мярката, според която той ги вижда и наблюдава. Въоръжете се с необходимото търпение и съсредоточаване в чувствителността, това са двата похвата на умението да задържите външните образи. Иначе трябва да избирате между тях и придобитите техники за фиксирането им, което често води до схематизъм. Той има смисъл само ако е замислен като част от повествованието.

Афекти, вживяване и емоционален живот

Умерените чувства и настроения настъпват най-често бавно и незабележимо, без да са видимо мотивирани. Съзнанието приема спокойния поток на мислите и големият обем улеснява асоциациите. Силните, афектите, настъпват бързо, рязко, обикновенно по повод определена проява, траят късо време и стесняват обема на съзнанието, затъмняват разума и парализират волята. Афектите са първични, инстинктивни, напрегнати, а наклонностите и страстите са прояви от вторично, по-сложно естество, понеже предполагат пресметливост, хладен разум и воля. Общото за всички емоционално-волеви прояви е, че се разкриват чрез изразни движения. Като промяна на тона, мимики и жестове. Познанието на образните жестове при изобразяване на подобни състояния са задължителни. Често се използва вживяването в образа на героя и детайлизираното описание е задължително при опитите за цялостен многопластов обхват. Ключ към познанието тук дава наблюдението, ако трябва и помага – описвайте с точни думи собствените си жестове, като ги разглеждате в огледало. Най-добре е обаче, да се дистанцирате от ситуациите и да наблюдавате реакциите на ваши познати, чийто черти после да типизирате.

Личен опит

Той представлява спойка от различни елементи. За повествованието е важно върху фона на основен афект (например гняв, надежда, отчаяние) де се наслагват други настроения, чиято органична преплетеност оформя духовното “Аз”. То се развива под влияние на рамките, определени от писателя за определен характер. Авторът предава на героя всичките си преживявания, като понякога комбинира реално преживени ситуации. Изисква се подготовка в умението да се наблюдава, търпение, смислово обобщение, широк по обхват речник и вещина в обяснението към читателя. Формите на опита като памет, трайност на спомените и изписаните дневници и бележници подпомагат твореца в създаваната образност. Случайните впечатления или търсените нарочно такива придобиват огромно значение и трябва да се съхранят, поне докато се превърнат в художествени образи. От друга страна, от личен опит ми е известно, че само голото маркиране не помага – изхвърлил съм стотици бележчици, някои от които надраскани върху автобусен билет. Тяхната непълност не ми помогна да изградя у себе си същата емоционална картина, която ги е предизвикала. Поради което се превърнаха в ненужни. Паметта е възможно да се тренира, стремете се към това. Според принципа на подреденост в хаоса – А. К. Дойл твърди чрез героя си Шерлок Холмс, че паметта е склад, който трябва да се подрежда по определен начин. Избирателната памет изхвърля излишното на момента. Една от най-важните функции на мозъка ни е тази – да забравяме. Иначе казано – естеството на впечатленията и начинът по който са постъпили решават съдбата им. Но този процес може да бъде съзнателен. Ползвайте и криптомнезията (подсъзнателната памет), която връща спомен от бегла случка по време на сън, необходима за работата в определен момент. Трайността на спомените е важна за фиксирането на възникнали в съзнанието извън желанието ни приятни или неприятни чувства. Ако човек е спрял вниманието си върху нещо, свързано с тях, което е важно при първоначален досег, такива спомени се отличават с голяма трайност и ярки контрасти. Обикновено са носители на определен емоционален тон – например детските спомени, които са ярки, чисти и дълбоки и съпътстват човек до старостта. Необикновената трайност на впечатленията, придобити някога, тяхната способност да се редуват по различни поводи пред вътрешния взор, заедно с живия спомен за преживяно състояние на чувственост е от съществено значение за всяко творчество. Връзката настояще-минало е неизменна причинна брънка в асоциациите. Ако някога сте яли лимон, и той Ви харесва на вкус, когато някой бели пред вас такъв плод, асоциативното мислене на мозъка ще проектира в съзнанието неговата сочност, аромат и вкус, което води в много случаи дори до слюноотделяне в устната кухина. В същото време, никакъв ефект няма да породи рязането на плод, който ви е непознат – папая или батат, например. В извистна степен бързите проницателни впечатления са по-полезни от дългите изучавания, при които се губи част от цялостния смисъл. Схематичният характер на представата улеснява работата, докато пълнотата на възприятията я затруднява. (Спомнете си “Дежа ву”, “нещо преживяно” – с разтърсваща сила влитат чувствата и емоциите, породени от ситуация, която настъпва в момента, но у Вас се е загнездило усещането, че това вече се е случвало). В схематизирането е тайната на художествените ефекти, то лежи в основата на композицията. Най-доброто помагало са дневниците и бележниците, те са сигурно средство срещу забравата на видяното, чутото, изживяното. Водете си всякакъв род сбирки на материали, полезно е да се фиксира онова, което е мъчно възстановимо без подсещане. Но не не допускайте грешката да записвате само частично това, което Ви е развълнувало. Опишете всяка асоциация, всяка идея и развитието, което ще претърпи според Вас напред във времето. Глупакът помни, умният – записва.

Косвен опит и документиране

Който не е достатъчно самобитен, се изгубва в написаното от другите. Истинските творци асимилират повече от всички други, извисявайки така своята индивидуалност. И в житейския опит и в произведенията на колегите си намират материал и идеи за собственото си дело. Тук не става въпрос за откровен плагиат, преписвачество на страници или абзаци. Става въпрос за осмисляне на прочетеното от други автори и пречупването му през призмата на собственото творческо “Аз”. Литературните заемки са често срещани и невъзможни за избягване. Необходимо уточнение – разказани от друг истории, вицове, статии и студии са косвен опит, придобит с четене, а описване на запаметени видяни житейски ситуации са документиране. Правете непрекъснато справки в помагала, сверявайте карти на местности, ползвайте информации от приятелския кръг. Емилио Салагари и работил като чиновник в Банка и никога не е напускал дома си, но в произведенията му перфектно са описани и азиатските джунгли и странни общности, и американските прерии и конфликта местен абориген – бял завоевател. На лице е била съзнателна подготовка. Глупост е да се мисли, че могат да се изобразят неща, които никога не са били узнати от автора предварително. Сещам се за мой познат, който черпейки идейността на романите си предимно от латиносериалите, описа следното безумие: Героинята на повествованието се намира в затвора. По някакви причини е забременяла от друг затворник-мъж, когото вижда да напуска през изхода на огражденията. Хуква мадамата и го догонва извън стените на мястото за лишаване от свобода, където водят съдържателен разговор. Пълни глупости пет звезди! Някъде по света това може и да е възможно, но не и тук, в България. Простото проучване би показало на моя човек, че в родината ни има два типа затвори – мъжки и женски. С една дума, основната грешка е налице – цялата сюжетна схема на романа е невъзможна, защото индивидите са полово разделени. Но да оставим това, никаде, ама абсолютно никъде в света няма ограничена територия за достъп, от която задържан би могъл да изтича навън през отворената за друг врата. Това е още по-невъзможно, отколкото в татковината ни да възникне (някога в бъдещето, не сега) смесен зандан. Не се стеснявайте да търсите помощ от люде, запознати с конкретна тематика, за да не изпаднете в подобна ситуация.

Вътрешно освобождаване

Това е процесът от преживяване към творчество, който авторът възприема. Каквито и да са ползваните сюжети, колкото и малко да изобразява себе си, писателят чрез идеи и стил на героите поставя отпечатък от себе си в повествованието. Когато за пример служат собствените чувства, мисли и настроения, породени от преживените ситуации, можем да кажем, че това е процес на вътрешно освобождаване и проясняване на духа. Облекчителното значение на всяка изповед, нуждата да се премине от мъчително понасяне към доверено разкриване, към споделяне на частни състояния към по-малък или по-голям дял хора, способни да разберат, това е основното. Писаното слово е средство за вътрешно освобождаване. Веднъж избрана, изповедната форма може да стане факт чрез самонаблюдение, но тук е необходимо дистанциране от проблема, резонирал върху личността. Всеки художник, изпълнен със страст, която иска да изрази, не би могъл да я нарисува, защото той самият е рисувания предмет, а не неговия образ. Разбира се, съзнавам, че това твърдение не е общовалидно. Необходимо е обаче за правдиво изображение. Спомнете си Ван Гог, който отрязал стърчащото си ухо, за да нарисува автопортрета си, гледан в огледалото. Другият способ е импровизацията. И най-съвършената рутина не може да отстрани недъзите, които неминуемо произтичат във всяка по-голяма композиция, отразила една разпокъсана душевност. Необходимо е да се импровизира, като се запази дистанция между реалния повод на описваното събитие и творческия акт. Невинаги обаче са строго необходими яснота, единство и последователност на изображенията. Това твърдение също е дискусионно, факт.

Въображение и памет

Те са неразривно свързани, като подаваните от паметта шаблонни асоциации се пречупват в произволна и целесъобразна групировка или образуват нови представи. Докато комплексът спомени представлява вярно зарегистриране на миналия опит, въображението превръща тази сплав в отделен и завършен по своему свят. Свободното реене в този свят обаче, с възможност за реалистично изобразяване на ситуациите почиващи върху минали впечатления се отдава на малцина. Важен фактор е аналогията между реалния свят и породените и описани фиктивни картини. Белег на първобитност е неумението да се използва за художествени цели наблюдението върху всекидневния живот и липсата на единство и композиция. Тук неразделна част е приказната въображаемост, способността да се вижда чудното и изключителното с наивистичен идеализъм. Безусловно необходимо за всеки фантаст, носител на нравствени идеали, срещу които стоят всички сили в дадена обществена среда. Важи особено за утопистите и всички пожелали да решат някакъв обществен проблем. Михаил Арнаудов греши в постулатите си, считайки го за ненужно и отхвърля реалиите в него. Всички антиутопии, социални сатири и фантастични шеги обаче, критикуват именно реалността, заобикаляйки елегантно всякаква цензура, налагана от властимеющите, чрез картинно пренасяне на проблематиката във въображаема действителност.

Одухотворяване

Всестранното одухотворяване на неживата природа е прастаро средство за поетично вживяване. Идва от дълбоката древност, когато пренасянето на духовни черти и човешки състояния върху материалния свят става едновременно със самото възприятие на предмета. Пантеистичната философия вижда проявления на Демиурга (Творческото начало, Бога) навсякъде около себе си. Всичко е изпълнено с тайнствен живот по волята му. Най-често този похват се използва в диаболичната фантастика, която е част от “хорър-а” или “литературата на ужаса”. Често там “оживяват” ризи, столове, закачалки, а и предмети не само от бита. Единственото условие, което е без съмнение необходимо, е на предметите да се придават човешки черти с всички произтичащи от това следствия. Някои автори твърдят, че това не трябва да е така и се опитват да опишат “нечовешкото”, “нехуманоидното” в материята и свойствата на конкретен предмет. Считам това за чиста проба глупост, защото никой не би могъл да съпреживее непознати чувства в нехуманоидно тяло и да ги изповяда в подходяща форма, разбираема за читателя. Да си спомним старите антични автори, те са прави – женският дух обитаващ реката, може да отвлече красивия момък, само ако го харесва. Но влюбването е ЧОВЕШКО чувство, нищо че се приписва на неодухотвореното, в случая водата.

Романтика и природа

Извор на безкрайни съзерцателни състояния и носител на висша естетическа наслада. Майката на всеки живот, пленителна и вечно девствена, тя е несекваща река от възторжено благоговение, родило причудливи метафори и сравнителни пояснения. Рядко срещано в материята на писаното слово, романтичното описание е присъщо на най-големите автори в жанра. Понякога Природата, любвеобилна и чиста е обект на сексуални отношения с човека в еротичните писания на някои фантасти от “новата вълна”. Романтиката пък е неотделима част от описвана любовна сцена, независимо от времето – минало, настояще или бъдеще. В хода на съзряването на расата ни редица съчетания са придобили символно значение. Тяхното използване е задължително, защото засилва асоциативното възприятие на четящия и спомага за неговото по-пълно отъждествяване с героя или героинята в повествованието. Например – никой не си представя предложение за брак без необходимите атрибути – цветя, романтична вечеря, излет сред природата, нетрадиционно отношение към жената и венчален пръстен. Тези представи са вече дълбоко вкоренени в мисленето. Толкова дълбоки, че понякога се прави грешката да бъдат описвани в далечното минало. Там обаче нещата са стояли по друг начин – преди изобретяването на парите като разплащателно средство (а и доста след това) жената е търсила по-скоро сигурност за бъдещето и създаваното поколение, отколкото подаръци и китки, каквито сама би могла да си накъса от полето. По нашите земи още е запазен обичаят, младите моми да закичват с китка калпака на избранника си по време на празничното хоро. Тоест българката би очаквала може би подарък, здрава и силна първична любов също, но не и цветя.

Вживяване

Творческата работа върху психологическите характеристики и портрети на героите е органически свързана с вживяването, дори и да се описва супергерой. Без относително “забравяне” на самия себе си, без съпоставяне и единение с всички чувства и мисли на мястото на описвания херос, е невъзможно многопластово изобразяване и реализъм. Историческото течение направо изисква вживяване, защото там се описва и се вдъхва живот на фигури, живели в определена историческа действителност, но познати ни от беглите факти на документираното минало. Когато се описва свръхгерой (от рода на Спайдърмен, Супермен и др.) трябва да се помни, че той би изглеждал най-добре като обикновенно човешко същество. Сблъсъкът на човешките черти и придобитото НОВО КАЧЕСТВО е основата на психологическия портрет. А той е от съществено значение, защото ще мотивира постъпките на хероса през време-пространството на цялата творба. Единствения лесен и достъпен способ за вживяването е да използвате въпроса: Как бих постъпил аз ако ... ?

Халюцинации

Рядко някой би признал, но това е често срещано явление, характеризирано от екзалтация на мисъл и чувство до степен на пълно отъждествяване с описваната личност. Спомага за реално възприемане на картини от събития, влияещи пряко на сюжета на повествованието. Тук входът за натуралисти е категорично забранен. В литературата и в изкуството въобще са известни примери на творци, които са имали и описвали болезнени видения. На фантастиката обаче са традиционно неприсъщи, тъй като развинтената фантазия, която се предполага у всеки пишещ, го довежда до състоянието “сън наяве”. Което може по-скоро да се отнесе към химеричните миражи, отколкото към болестното състояние. Не липсват и изключения, които изкуствено предизвикват тези състояния, за да се постигне сила на твореното чрез прочистване на ума – Мишел Дьо Нотр’Дам, известен повече като Нострадамус, пълнел леген със студена вода, стъпвал с босите си крака в нея, седейки в затворена шумоизолирана и тъмна стая, за да предизвика виденията си, които после записвал. Често в такова състояние на унес или транс се описват привидения и всякакви призраци, какъвто е случаят с Хърбърт Уелс, както сам пише той по този повод.

Съобразяване и изнамиране

Под този термин се разбира самото възникване на идеята, неиното зараждане като опорна точка и узряването й до момента на сътворяването. Тоест до оригинален начин на съчетаване на реални чувства и прототипи от живота с фикиция, необходимо за вътрешно дооформяне на сюжета. Често всичко се свежда до комбинативност на възприятията, предизвикани от морално или физическо сътресение. Чрез изнамирането вместо комбиниране на елементи от преки наблюдения, автора намира нова страна на истината, за която липсва потвърждението на опита, но съществува презумпция на разума или вярата. Определен житейски факт (събитие, което се е случило и е породило последици, включително и юридически) е послужил за опорна точка на цялостна картина и твореца построява фабула, която не отговаря на никаква обективна история.

-------------------

Още по темата:
Направление фантастика (1): Напътствия към начинаещия
Направление фантастика (2): Фантастиката като извор на идеи от дълбока древност
Направление фантастика  (3): I. Динозаврите
Направление фантастика  (3): II. Златната епоха
Направление фантастика (3): III. “Новата вълна” (“Ню уейв”)
Направление фантастика (3): IV. Съвременни автори
Направление фантастика (3): V. Българска фантастика. Основоположници и Съвремие
Направление фантастика  (4): Окултизмът
Направление фантастика  (5): Основи на гадателските системи и астрология. Мистика
Направление фантастика  (6): Психологически особености на Фантастичното творчество
Направление фантастика  (7): Въображение и реалност. Фантастичен реализъм
Направление фантастика  (8): Кратък речник на ползваните термини

-------------------

 

Етикети: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите