Напусна ни Атанас Радойнов

На 23 юли 2016 г. внезапно и нелепо ни напусна големият бургаски творец и общественик Атанас Радойнов.

Атанас Радойнов е роден на 21.01.1934 г. в с. Горска Поляна, Боляровска община. Завършил е специалност „Българска филология“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. След дипломирането си живя и работи в Бургас: художник по промишлена естетика, окръжен кореспондент на в. „Кооперативно село“ и „Земя“, главен редактор на районния в. „Победа“ и на вестника за литература, изкуство и култура „Автограф“ (2003–2008), издаван съвместно със СБП.

Беше дългогодишен председател, а после почетен председател на Дружество „Български писател“ – Бургас (2001–2008). Инициатор и двигател на литературния живот в Бургас в последните десетилетия. През 2015 г. беше избран в Управителния съвет на новосъздаденото Сдружение „Бургаска писателска общност“, в основата на което стои, както и на Дома на писателя с обособен музеен кът „Христо Фотев“, на новия вестник „Литературен Бургас“.

Двукратен носител на литературната награда плакет „Пегас“ и на плакет „Петко Росен“ на Община Бургас. Член на СБП и на СБЖ. Почетен гражданин на Бургас (2004).

Изтъкнат краевед, свързан със Странджа планина. Изпод перото му излизат книгите „Росеново и Петко Росен“ (2010, съвм. с Диана Радойнова), „Летопис за Вършило“ (2012), „Драчево ще бъде във времето“ (2014), „Ново Паничерево“ (2015). Редактор на редица книги на бургаски автори.

Публикува белетристичните книги: „Как тъй без змейове“ (1988), „Странджански декамерон“ (1992), „Стриптийз в Ноевия ковчег“ (1995), „Змийска риза“ (1998), „На дъх от рая“ (1999), „Шепа приказки“ (2001), „В ъгъла на сътворението“ (2004), „Странджански импресии“ (2006), „Крайпътен огън“ (2009), „Полет до седмото небе“ (2014), ,„Ножница на страданието“ (2014). Беше подготвил за печат книга с приказки…

Негови разкази и книги са преведени на руски, френски, турски и македонски език.

Почит и преклонение към светлата му памет!

---------------

И още няколко думи за Наско:

В доклада си от 2009 г. за прозата на бургаските автори ето как проф. Светлозар Игов представя една от емблематичните му книги: „Разказите на Атанас Радойнов в „Крайпътен огън“ („Балтика“; преведена и на македонски език – бел. м., В. Ш.) ни го представят в отдавна познатато му амплоа на влюбен в Странджа писател, който вплита своите краеведски етнографски, фолклористични и културологични знания в увлекателни и силно лирически одухотворени повествувания, напомнящи ми по нещо Пришвин, Паустовски, Лесков, но с ярък български колорит и вкус към обредно- митологичното. Тези разкази са несъмнено продължение на традицията, която през 60-те години критиката нарече коренотърсачество, но с особено силна романтико-лирическа интонираност, която в своя – не хронологически, а смислов край вписва предтечи и учители като Емилиян Станев и Христо Фотев в своите романтични легенди и митове“.

През 2014 г. имах удоволствието да бъда редактор на книгата му с притчи „Ножница на страданието“. Тогава по повод книгата и неговата 80-годишнина направих едно интервю с него. Ето част от него:

„– Проф. Михаил Неделчев пише за Вас: „Странджа е защитена територия от писателя Атанас Радойнов срещу всякакво бездарие“. След срещата ни на Самоводската чаршия във В. Търново неотдавна Вие ми писахте: „Имах усещането, че през цялото време на нашия разговор бяхте нащрек от наклонената ми на юг работилница. Наклонена към слънчевите хоризонти на Странджа. Не мога да стоя дълго на слънце, но го обсебвам както зажаднял пустинник обсебва оазис.“ Странджа оазис ли е в биографията Ви?

– Аз съм роден и съм израснал в Западна Странджа, която е като беден роднина на Централна Странджа – всички природни и културни богатства са доста размити в моя роден край. Докоснах се същински до нея през 1956 г., когато дойдох да рисувам плакати и лозунги в поделението на трудова повинност, което строеше отбивката от пътя Царево – Малко Търново за с. Кости. Мъжът, който носеше хранителни продукти на поделението с конска каруца, ми каза още като пристигнах: „На 2-ри и 3-ти юни (Денят на Св. св Константин и Елена) в нашето село Българи ще има нестинарски панаир. Ела!“ Не знаех даже какво означава думата нестинар. Отидох на нестинарския празник. Беше се стекъл много народ. Беше дошла със свой екип и Българската национална телевизия. По едно време започна странната процесия. Беше ми много интересно. Истинско чудо! Телевизията засне тогава черно-бял филм за последната същинска нестинарска – баба Злата. Оттогава започнах да вниквам в мистерията на Централна Странджа, да опознавам нейните гори, реки, карстови извори и пещери; легендарните й исторически паметници. По-късно имах щастието да бъда 4 години експерт в „Природен парк „Странджа“. Опознах природните богатства и културата му. Странджа зае царевите ливади в моето творчество. Написването на четири монографии за миналото на селата Твърдица, Росеново, Вършило и Ново Паничарево ме въоръжи с многостранно познание за южната планина, което е необходимо за един писател, приел я за свой олтар.

– Предфинално: Въпрос № 6 от Анкетата на проф. Иван Шишманов: Коя, според Вас, е най-ценната добродетел?

– Да бъдеш добронамерен, настроен позитивно, любящ този грешен свят и да се опитваш, според силиците си, да го направиш по-чисто място за обитаване.

– И финалният ми (любим) въпрос: Защо пишем? Думите променят ли ни? Променят ли света, в който живеем?

– Още в първата притча на новата ми книга „Ножница на страданието“ Господ казва на Притчата, която го моли да й даде право да прави хората по-съвършени: „Аз не мога да направя хората по-съвършени, че ти ли?!“– отвърнал й Господ. „Нека опитам, Господи!“ – настоявала Притчата.

Писателят не е Господ. Той е летописец, който следва живата природа, опитвайки се да я промени към по-добро. И в тези си свети усилия е почти равен на Господа.“

---------------