Разказът – равен на живота

Разказът – равен на живота[1]

Интересно явление е този автор, завоювал свое място на бургаския литературен небосклон, утвърждаващ една плодотворна белетристична линия.

Книгите на Радойнов израстват на сочната почва на Странджа, “духът” на витален паганизъм, който подплатен от сладкодумието на разказвача Радойнов напомня на “апокрифното” евангелие на родната литература “Под манастирската лоза”… Така си представям “магическия реализъм”: дълбоко осмисляне на историята и митологичните представи на региона, поместване вътре в историите, притчова ненаситност и една условност в правдоподобното, която те кара да се замислиш, кое е по-любопитно – илюзията или истината.

Езикът на новелите е жив, пластичен и звънтящ, толкова осезаем, че усещаме думите като топла плът… Радойнов обича думите и сякаш ги изговаря като преди това дълбоко си е поел дъх. Разказвачът щедро ни доверява тази своя обич, която гали слуха и подслажда душата. Авторът има жив усет към детайла, съотнесен като обертон към ставащото, като в “Шехеразада” историите нямат край и всяка се съдържа по някакъв начин в предходната рамка, защото както казва Цв. Тодоров “разказът е равен на живота…”

Конфликтите в основата на всеки разказ са в етичен план: грехът подяжда героите, нашепва им сладостни видения, придава им сили, окрилява ги, защото грехът всъщност е самият живот, пълноводен и размиващ язовете на обществените догми: героите си имат собствена мяра за нещата, основаващи се на здравия им природен инстинкт. Обичат страстно и романтично, не се насищат на живата красота, прекланят се пред широкоскроените натури.

Книгата на Радойнов навива нова спирала от самопознание и житейски преживелици, писателят умее от регионалното (Странджа и крайбрежието) да премине в глобалното, от битовата случка в космогонични обобщения за българската вселена… Дъхът на гора, на нагрята от слънцето почва, на меката и тиха Странджа планина присъства навсякъде в разказите му, той умело преминава невидимата межда на цивилизацията и потъва в дебрите на едно пантеистично езичество, в дивото и сурово съществуващата край нас природа, но не я преминава като трафикант на ценности, а с мъдрото, внимателно движение на мравките; мравките са особен екстракт – образ на творчеството на Радойнов – те са своеобразни метафизични куриери, носители на мълчаливи послания, на всекидневни знамения, които не всеки забелязва и само чувствителното същество у нас ги усеща и разчита… Многоточието на Бога.

Радойнов умее да се вслушва: и в езическото бърборене на гората и изворите, и в моралните повели на “дядо Боже”… Странджа е уникална в това отношение: шумовете й извират от митологичните дълбини на времена и предания – една особена сакралност, в която греха и греховното се самоопрощават в името на вечната виталност.

Книга със сладкотръпчив вкус…

--------------------

[1] Атанас Радойнов, “На дъх от рая” (новели). Писателско дружество, Бургас, 1999.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.