Трагедията на тракийските българи след Балканската война

Дата: 
понеделник, 4 August, 2014
Категория: 

Именно за тези българи, от Източна Тракия, нашите деди, ще се постарая да изследвам и представя действителността, възможно най-точно и най-обективно, онази трагедия, отпреди 100 години, въпреки Цариградския договор от 29 септември 1913 г.

Източна Тракия изцяло се намира на територията на днешна Турция. Западната и граница започва от Капитан Андреево и по поречието на река Марица (която е гранична между Турция и Гърция) на юг до Бяло море. На север с. Щит, с. Маточина, северозападните части на Странджа планина, по нататък минава през планината, а на 2 км южно от Малко Търново продължава на североизток по река Резвая (дн. Резовска), която река се влива в Черно море при с. Резово. На изток Черно море и Босфора, югоизток Мраморно море и излиза на Бяло море. Източна Тракия е земята оградена от Черно, Бяло и Мраморно море, река Марица и Странджа планина – имена, познати от най-дълбока древност. Площта на тази земя е 20 500 кв. км, а заедно с прилежащите Галиполски и Цариградски полуострови – 23 000 кв.км.

Ориентировъчно ако разделим Източна Тракия на северна и южна, макар това деление да не претендира за абсолютна точност, се получава следното:

– Северната зона започва от Черно море и включва в себе си Странджа планина, нейните южни склонове и прилежащите ѝ равнинни полета. Ето и някои от по-значими райони в нея: Одрински, Лозенградски, Малкотърновски, Василиковски, Мидийски, Бунархисарски, Визенски, Сарайски, Люлебургазки, Чармелийски, Деркоски и Чаталджански.

– А южната зона включва Бабаескийски, Узункюприйски, Ипсалски, Малгарски, Кешански, Родостенски (Тикирдаг), Силиврийски, Еноски, Галиполски.

Странджа планина започва от границата ни с Турция от 1913 г., опира се в бреговете на Черно море и стига до Босфора – Цариград. В района на Малко Търново започва вододелната линия, която отправя част от водите в Черно море, а другата по-голяма част в южните морета Мраморно и Бяло море. Северната част на Странджа планина постепенно се снишава към Босна и до бреговете на Черно море, а южната си остава висока навсякъде. Местата, където южните склонове на Странджа се сливат с полето, приличат на високи залесени брегове. Най-високите върхове на Странджа планина са Голяма Махияда – 1 031 м, Малка Махияда – 960 м, Караманбаир – 900 м., Гьозтепе – 758 м е Каратепе – 704 м. Те са наредени един до друг в южната част на планината и погледнати от полето са изключително красиви и внушителни – за съжаление на територията на Турция.

Плодородното източнотракийско поле е заключено между Странджа планина (на север и северозапад), река Марица (на запад), Бяло море (на юг), Мраморно море и цариградските теснини (на изток и югоизток).

Източна Тракия е безспорно българско владение още от 813 г. (хан Крум) и 927 (цар Симеон). Този период от малко повече от 100 години е напълно достатъчен за народ като българския да построи свои селища, да обикне земята, да създаде потомство и по този начин да направи тази земя своя Родина. Българите като ненадминати земеделци и скотовъдци превръщат изключително плодородната земя на Източна Тракия в райска градина. Развито е също така рударството, експлоатацията на горите, строителството и др. Например рударството в района на гр. Малък Самоков (дн. Демиркьой) се развива през вековете преди всичко благодарение на българите, а голямата джамия на султан Селим в гр. Одрин е дело на изкусни български строители.

През вековете на робство (два века византийско и пет века турско) завоевателите съзнателно разселват поробените българи, докато турците през 1913 г. след Балканската война пристъпват към разоряване, прочистване и обезбългаряване на Източна Тракия.[1]

Като говорим за Източна Тракия до 1913 г., разбираме по-голямата част от областите на бившия Одрински вилает (област – регион), който е разделен на шест санджака (окръга):

Одрински санджак влизат каазите (общините): Одринска, Димотишка (дн. Дидимотикон – Гърция), Ортакьойска (дн. Ивайловградска – България), Мустафапашенска (дн. Свиленградска в България), Кърджалийска – дн. в България, Хавсенска, и Узункюприйска.

Лозенградски санджак: Лозенградска кааза, Малко-Търновска – дн. в България, Василиковска – дн. в България, Люлебургазка (Бабаескийска), Визенска и Мидийска.

Галиполски санджак: Галиполска кааза, Кешанска, Шаркьойска, Еджеабадска, и Миревтенска.

Родостенски (Тикирдаг) санджак: Родостенска кааза, Малгарска, Хайреболска и Чорленска (Чорлу).

И на запад зад река Марица още два санджака (окръка):

Дедеагачки (дн. Александруполис – Гърция) санджак: Дедеагачка кааза, Софлийска (Софлу в Гърция) и Еноска – дн. в Гърция.

Гюмюрджински (дн. Камотини – Гърция) санджак: Гюмюрджинска кааза, Скеченска, Рупченска, Ахърчелибийска (Смолянска в България) Егридерска, Дъръдерска, и Султанерийска.

Населението в Одринския вилает тогава е над 1 000 000 души. Трябва да прибавим и българите от Цариградския вилает (област), чийто селища са 22 на брой източно от гр. Чорлу и Чаталджа. Турците във вилаета са малцинство спрямо българите и гърците. Българите са пръснати в най-много селища.

За Балканската война са писали много и историци, и военни специалисти, и писатели, писали са и всички балкански народи, но за жестокостите на турците над тракийските българи след войната много, много малко е писано. Много малко се знае, а с годините вече почти и не се говори, за компенсации и за Ангорския договор (18 октомври 1925 г.). Нашите държавници от 1925 г. до днес, даже се страхуват да споменът за него, а най-малко да го поставят за обсъждане и разглеждане пред южната ни съседка. Един министър, макар и без портфейл – проф. Божидар Димитров си позволи да коментира през 2011 г. договора за компенсации от турска страна към тракийските българи и на другият ден бе уволнен!

Радостта на тракийските българи след Балканската война се оказва много кратка.

Докато българските власти не подозират турските намерения, се издава обща разпоредба, която се прилага първо в най-нещастното българско село Булгаркьой (дн. с. Йенимуджъркьой) до гр. Кешан (Кешанска околия) в южната част на Източна Тракия. На 29-30 юни 1913 г. идва заповед от българското правителство – на печатни листи на български, турски и гръцки език, с която се съобщава, че границата Мидия-Енос ще мине там наблизо – на 4 километра от селото, та се подканват всички българи, които остават в Турция и които имат някакви стоки, навреме да ги прекарат през границата. Тези обявления са разлепени по кафенетата. И почват ония български села, които остават оттатък границата – Лезгар, Теслим, Пишман и Кадъкьой (Малгарска околия) да пренасят житото си, покъщнина, всичко, което може да се пренася и Булгаркьой, което е 2 000 жители, се напълва с хора и стока. Продължават да пренасят и на 1 юли, когато вече на 2 юли по пладне турците, които идват от Галиполи, стигат Кешан, а след един час техни войски – 120 кавалеристи влизат в Булгаркьой. Стражарите от Кешан, като виждат ситуацията бягат в съседния град Узункьопрю. Турците дават два часа срок на българските власти в Кешан да се изнесат. Но само след час и половина вече не им дават възможност да си изнесат и най-необходимите вещи.

След навлизане на турските войски в Булгаркьой настъпва голяма паника. Аскерите са анадолци и кюрди, конете им не са военни, а случайно намерени, откраднати, повечето без седла, без юзди, голи коне с по една черга. Има и офицери. Селяните ги посрещат, дават им хляб. Отначало не правят пакости. Пристига и пехота с картечница и една батарея артилерия. Пехотата е от 94 пехотен турски полк под командването на майор Кадри бей, който много добре говори френски – явно французин на турска служба.

Щом турците прекрачват границата, мълвата като светкавица се разнася по цяла Източна Тракия и народът със своя здрав инстинкт веднага предчувства опасността и започва да прибира главно добитъка, за да го прекара навреме през старата българска граница. Само официалните български власти не схващат, че бурята вече наближава. Георги Калоянов – 35 годишен учител в с. Урумбегли (Румбегли, дн. Ислямбегли) – Бунархисарско разказва, че когато наближили турците селото, видели, че цялото село е избягало в гората, готово да бяга към България. За зла врага в това време дошъл българския комендант от Бунархисар, поручик Николов в гората при българите и съобщава, че турските войски са приели граничната линия Мидия-Енос при с. Чакли (дн. с. Чакъллъ), където ще минава новата граница, та нямало никаква опасност. По това време хората си изкарвали добитъка към Странджа планина по посока на Малко Търново, но като чуват, че няма какво да бягат, се връщат с добитъка в селото. На 8 юли 1913 г., когато турците влизат в Бунархисар и Лозенград, вече е късно за бягане.

Ненадейното турско нашествие в Източна Тракия е запечатано от фотографа от министерството на просветата Георги Трайчев, който на 2 юли е очевидец, как българското население на тълпи бяга от Чорлу, Люлебургаз, Бабаески и др. по пътя за Мустафапаша (Свиленград). В същото време от Царство България идват пръснати множество туко що освободени от българските власти турски пленници, облечени все в старите си войнишки дрехи. Тълпите жени и момичета бягат с ужас от тия манафи от страх да не би да се нахвърлят върху тях.

На 28 юли пред Дедеагач (дн. Александруполис, в Гърция) се явява броненосеца “Аверов”, бомбардира града и българската артилерия, и се оттегля в открити води. Тогава се чува в Дедеагач, че турците настъпват, но властите и там не повярват на този слух. Населението обаче се приготвя да бяга. На 8 юли, когато турската кавалерия навлиза в Димотика (дн. Дидимотихон) и Софлу се разнасят викове между българското чиновничество, кой както може да се спасява с последния трен през Одрин. Военните власти в града още увещавали населението, когато вече потеглили с колята си и с добитъка към стара България, да не бягат и да се върнат назад. Същото се повтаря и в Гюмюрджинско (Камотини).

Изненадата и за самия Одрин не е малка. На 4 юли се пръска там слуха, че турците напредват към града. Тогава всички военни се събират в губернанството, бързо събират коне, коли, файтони – за бягане. Някои настаняват и жените си във файтоните, понеже изпуснали влака. Интересното е, че градоначалникът Марков няколко дена преди това взема отпуска и отива в Пловдив, така че временно го замества капитан Морфов. И по тази причина в полицията е била голяма неразбория. Паниката първо обхваща чиновничеството и преди всичко телеграфните чиновници. Бъркотията при телеграфистите и телефонистите идва от това, че те не виждат възможност как да пренесат апаратурата до гарата, която техника е получена съвсем наскоро, чисто нова и струва 100 000 лева. В града пристигат завръщащи се войници от Кулелибургаз и съобщават, че турците настъпват.

На 6 юли генерал Велчев разговаря с някои от одринските чуждестранни консули. Те уверяват генерала, че турците няма да влязат в Одрин.

Цяла седмица преди това кервани с коля, овце, говеда селски багаж и народ от към Узункюприйско и Хайреболско минават покрай Одрин, без да спират в града, разправяйки, как кой жена загубил, кой момичето си и пр., а нашите чиновници все не вярват.

Чак на 6 юли получават заповед, чиновниците да напуснат града. В градоначалството се събират на бърза ръка всички стражари, войници и офицери, отиват на гарата, а от там повечето пеша потеглят за Мустафапаша (Свиленград). По пътищата към Мустафапаша и Хибибчево (Любимец) всичко е задръстено от хора, коля и добитък.

След оттеглянето на властите, в Одрин остава и дочаква турската войска един българин, д-р Ненчев. Завземането на града е описано по-долу.

“Енвер бей прехласнат от неочаквания успех и намерил се ненадейно пак господар на славния Одрин, първите два-три дена спазва реда и представя турското управление пред чуждите представители като справедливо и човечно, като в това време сипят хули и клевети върху “варварите” българи. От Цариград специално за случая пристига и прословутия приятел на Турция френски писател Пиер Лоти, който между другото иска да се фотографира с турци, убити от българите при тяхното отстъпление. За целта мъкнат трупове на убити по полето от турските войски българи, мъже и жени, и тайно ги преобличат в турски дрехи. Главен ръководител на тази провокация е агентът Имам Исмаил – 38 годишен. Той сам след фотографиите си признава пред проф. Любомир Милетич, като му поисква и възнаграждение, че погребал много български трупове. И гръцките власти се надпреварват тогава да пишат за българските “варварства”. Особено ревностен и върл клеветник се оказва гъркът Влахополис, редактор на в. “Еврос”, който се печати в Одрин, както и надошлите от Цариград редактори на в. “Тахидромус” и на в. “Неологос”.

След третият ден започват арестите на българите поетапно от града и околностите. Първо са 14 души, след това карат още 60 души български войници, заловени в града по постове и ранените бойци по болниците. Тия нещастни войници ги изкарват от затвора вън на двора и ги бият най-жестоко с железни пръти. Виковете им се чуват на само в затвора, а и далеч извън стените на зандана. На един български фелдшер му чупят кръста. Между битите войници са и ранените изкарани от болниците.

В затвора има и много търговци от стара България дошли по работа в Одрин. Арестуват жени и момичета които изнасилват многократно, както и млади момчета.

За турските жестокости, вършени в Одринския затвор, подробно разказва свещеник Стоян поп Андреев, родом от лозенградското село Енидже (дн. Инидже на главния път Лозенград – Одрин), завършил Самоковската духовна семинария и 17 години учител в родното си село. На 8 юли турците заграждат селото и арестуват 26 души и една жена и са хвърлени в един яхър. Те са жестоко бити и изтезавани почти ежедневно, чак на 14 септември същите нещастници, навързани, са подкарани пеш към Одрин. На този ден дигат и поп Стоян Андреев направо от църквата и го връзват за дясната ръка на съселянина му Яни Василев и от там направо пеш към Одрин, който е на 10 часа път пеша от с. Енидже.

Ето и разказа на свещеника:

“Минахме така навързани през турските села Казълджи (дн. Коджахъдър), Хасково (дн. Хаскьой), Суютли (дн. Суютлудере) и Искендеркьой (дн. Искендер) – това са все селата по пътя Лозенград – Одрин, които съществуват и днес – б.а. Турците в тези села ръмжаха по нас, псуваха ни вярата, кръста и пр. На влизане в Одрин турчетата хвърляха по нас камъни, кокали, кал и др., войниците нито дума им казваха да престанат и така до затвора ни замеряха.

Като ни заведоха в затвора, управителят, някой си черкезин, всички по ред ни би с желязна пръчка по гърба и по краката и така с бой ни натикаха в затвора. Раздели ни – едни тикна в Кънлъ-кауш (Кървъв кауш), а други в Маакат кауш. Вътре в затвора отдолу дъски, а другото всичко камък. Само един сух хляб даваха на човек за 24 часа. Вечерно време от 9 часа нататък началникът на затвора, черкезинът, когото иска от затворниците извежда от кауша и в двора зверски го бие, без да казва защо. Нещастниците реват, пищят, а останалите в кауша слушат и треперят. От нашите съселяни всички бяха бити по три-четири и пет по дебелината на краката, да си призная, че уж съм убил 18 турци. Всички, които ги бият, повалят ги на земята, двама войника държат нещастника, а той сам, началникът, на когото името не зная, бие. От този бой нашият съселянин Костадин Бъчваров сега скоро умря. Други двама, Антон Георгиев и Петко Георгиев, от много бой в гърба и по гърдите повръщаха кръв и бяха на умиране, та до сега трябва и да са умрели. До 29 септември 1913 г.[2] – допреди няколко дни, когато се освободих аз, боят над затворниците продължаваше, а и сега, без съмнение, все още продължава”.[3]

В единият от Одринските затвори са вкарани 341 затворника, а в другия до него има 180 души. За откуп от смъртно наказание – заколване, рушветът е стигал до 1 600 златни турски лири. Арменците и гагаузите също са подлагани на най-големи жестокости, направо са ги бесели, докато гърците са били привилегировани и никой не ги закача. Това е неоспорима истина. И по селата и по градовете гърците са свободни, всичките им села са целокупни, нищо не им е сторено, търгуват си и работата си гледат.

Но да видим какво става на юг от Одрин?

По специално в Кешанската и Малгарската околии. Главни български села в двете околии са пет: село Булгаркьой, е в Кешанска околия, а селата Лезгар, Кадъкьой, Пишман и Теслив са в Малгарска околия. Има българи и в селата Харлагюн и Яйлагюн. В Лезгар и Яйлагюн покрай православното българско население има и унияти българи. Тези наши деди понасят първи удара на турското отмъщение.

 

Булгаркьой – Кешанска околия

От всичките най-много е пострадало с. Булгаркьой (дн. Йенимухараджъкьой), защото то е чисто българско село, най-голямото (с над 2 000 жители), най-богатото (15 000 дребен добитък, земи, пасища) и особено поради приповдигнатото национално съзнание на жителите – през време на войната изпращат на българската войска в Булаир 80 каруци жито. В Булгаркьой има голямо българско училище, основно и двукласно, със 7 учители и 2 учителки. В строеж е тогава и нова сграда за четирикласно училище. Много от учениците продължават в българската гимназия в Одрин. Има и двама свещеника, поп Павел Николов и поп Георги Костадинов. Турските власти им правят много административни спънки, но те все успяват да постигнат целта си. Затова и когато започва погромът над българите в Източна Тракия те първо започват от Булгаркьой.

Посред бял ден са застреляни 350 мъже, както са насъбрани край селото. Отвлечени са 1 200 булгаркьойски жители през Галиполи в Чанаккале – Мала Азия. Насилени са жените и девойките по пътя до Галополи от охраняващите ги аскери (анадолци и кюрди). От Чанаккале с параход ги прехвърлят във Варна, а следващата година ги прехвърлят в Дедеагач (дн. Александруполис – Гърция).

До 2 юли булгаркьойци са съвсем безгрижни и дори твърде щастливи, че според обявената на 29 юни правителствена наредба селото им остава под българска власт и останалите зад границата, български села им завиждат и бързат да прехвърлят стоката и добитъка си.

На 6 юли вечерта, турска войска стига на половин час път от Булгаркьой на запад при водениците. Още рано сутринта войската заобикаля селото и още по тъмно пропукват пушките от към Кешанския път, от което се разбира, че турците пак идват. Излезли кмета и някои първенци, да разберат, какво искат. Един поручик с един табор (дружина) войска, в която има и една пожарникарска рота (янгън-алаи), заобиколили селото. В това време много от селяните успели да избягат в гората. Поручикът Нешан ефенди (арнаутин, сносно говорел български), дава заповед да докарат всичкия добитък, след което да изнесат всички оръжието си край селото и всичко което са взели от турците през войната. Изплашените хора започват да носят, взели не взели от турците нещо, дори влачат и сукмани, колкото да минат в списъка, че са дали нещо. Оказва се, че хубави пушки няма в селото, повечето кримки и разни ловджийски. В това време силни военни патрули кръстосват селото, като казват, че комендантът ще държи назидателна реч, как да заживеят с турците, след новите промени. И самите хора един друг се подканяли: “хайде да отидем, да чуем словото”.

Бившият кмет Димитър Ангелов забелязва, като предава турските военни дрехи на сина си, който преди това е турски войник, а сега е взет от българската войска към Сърбия, че един офицер странно го гледа и се усъмнява, че турците гласят нещо. Набързо скроява една лъжа, като казва, че мухтарина (кмета) го иска в селото, за да описват стоката, която сега се събира да се предаде. Той се затваря в къщи и решава да не излиза никъде.

Вън от селото се събират до 350 души мъже, млади и стари и селския свещеник Павел. Коменданта попитва, има ли още хора в селото и като му отговарят, че едва ли ще има повече от десетина души, нарежда селяните на куп и заповядва на аскера да стрелят със залп върху тях. Това е тъкмо по обяд на 7 юли в неделя. Всичките падат на земята. Няколко по-леко ранени бягат. Войниците с щиковете доубиват останалите и подгонват бягащите. Само 8 души на възраст от 25 до 39 години успяват да се спасят с бягство.

Един от спасилите се Карамфил Стоянов по-късно разказва:

“Ние свободно си седяхме близо до офицерите. Казаха ни да чакаме и да не мърдаме. Свирна бурията, да се съберат отвсякъде войниците. Един офицер отиде към тях и нещо им каза. После същият се върна и ни каза да се съберем на куп, да слезем ниско на пътя. Ние се събрахме на гъсто, един до друг. Тогава ни попита офицерът: Има ли между нас хора от друго село? Ние му казахме, че има. Наистина имаше българи от селата Лезгар и Пишман. Офицерът два пъти мина, разходи се между двете редици, народа и войниците, които бяха на десет крачки срещу нас. След това същият даде заповед да стрелят в залп. Като гръмнаха, ние всички, ударени, неударени легнахме на земята. Втори път като гръмнаха, то бе веднага, без да спрат – и аз скочех и хукнах на дясно към север (офицерът бе в ляво) и поех рекичката, в един вир. След мен бягаха още двама и легнахме във водата – само главите ни отвън. Имаше храсталак, шипки и капини над водата. Там стояхме скрити от обяд до към 10 часа вечерта. През това време чувахме гърмежи по селото, но викове не се чуваха. Вечерта, като се измъкнахме от водата, бяхме тримата: аз, Иван Митрев и Киро Вълчов, видяхме, че цялото село е в пламъци и ние беж към корийката на изток, към Малгарско. В корията се срещнахме с избягали от селото жени, деца и около 50-тина мъже. В тази гора се криехме до 48 дена и след това вече поехме към Кешан и се предадохме на турските власти, където стояхме 8 дена, когато дойде заповед да отидем всички в Галиполи”.[4]

Подробности за ужасите, които последват в самото село са разправяни много и подробно от Димитър Ангелов и от много жени, които на следващата година са изселени в с. Шахинлар близо до Дедеагач (дн. Александруполис – Гърция). Всички преживяват от началото до края жестоките страдания, на което е подложено останалото живо население от Булгаркьой (дн. Йенимухараджъкьой).

Дядо Димитър разказва:

“Като чухме, че изгърмяха пушките, разбрах че ще ни избият. След 10-тина минути почнаха да палят селото. Най-напред запалиха къщата на Георги Варсамиев, близо до която застреляха народа. След това отидоха на площада и започнаха да подпалват кръчмите и моето кафене и кметовото кафене, което е до самата ми къща. Огънят за щастие не подхвана къщата ми. И ние се криехме вътре – аз, жена ми и една вдовица с пет деца. Видях, че пред моята къща убиха две момчета на по 15 години – едното беше Димитър Киров, а другото беше Димитър Савов. Тези момчета се бяха крили на тавана на къщата отсреща и кръчмата където имаше около 40 жени. Почнаха да бягат с ужасен вик и плач... Аскерите ги завардиха зад моята къща и ги обискираха за пари. Един викна: “брей не давайте да закачат жените!” Аз слушам това. Жените, след като им взеха, каквото намериха у тях, ги оставиха и те избягаха в балкана. Този ден има около 25 убити жени, някои с детенце в ръка. На едно място при реката Камуш, имало най-малко 13 избити жени. Аз се чудех какво да правя: да изляза вънка, ще ме убият, да стоя, ще изгоря. За щастие моята къща и на вдовицата Варсама Пейова, която беше скрита у нас, не се запалиха. Мръкна се. Към 10-11 часа вечерта бабата вижда през прозореца – имаше месечина – 8 души войници, наредени вървят към долните врати за да влязат в къщата. Тогава излязохме през задния капиджик и влязохме в съседните къщи, които още горяха. Като бягахме от къща на къща най-сетне излязохме от селото. Поехме по реката, после в балкана над с. Теслим. Там намерихме събрали се около 500 жени и деца, повечето изпокрити из шубраците. Тука прекарахме повече от две седмици. Трошехме жито от класовете да се храним. Козите се бяха пръснали из гората: колим кози, но без сол. През това време в селото вървели турски мохаджири от околните села, изнасяли стока и покъщнина. Дошли и башибозуци от касабата Кешан, от селата, кадъни, всички грабят, носят. Онези войници, които в неделя ни избиха, на дрегият ден си заминаха. През деня и през ноща на 7 юли всички жени са обезчестени. Към 10 юли всичкото село беше опустошено, разграбено и изгорено. На 17 юли излиза от гръцкото село Тетекьой един турски офицер с войниците и почва да ни търси из гората, за да избие мъжете. Гониха ни като зайци, стреляха по нас, убиха тогава не по-малко от 20-тина души. Тогава бе убита и Груда Иванова (25 год.) с трите си деца в лозята близо до манастира “Св. Атанас”. Войниците заловиха до 100 жени и ги закараха в с. Теслим. Българите от това село бяха избягали, а селото не беше опожарено”.[5]

Сандра Костова (40год.), която присъства при разказа на дядо Димитър съобщава подробности:

“Хванаха ни, имаше с нас и до 12 души мъже. Докараха ни в с. Теслим. Мъжете половината избягаха по пътя, само 5-6 души докараха с нас в селото. Мъчиха ни за пари и ни омаскариха всички. Тук бяха докарани и други мъже, най- малко 18 души, заловени из гората, а след това навързани ги откараха уж за с. Алъч, но по пътя всички с щикове ги избили в една долина при реката и ги оставили. Войниците, които извършиха това, се върнаха пак в Теслим. И моят мъж беше между ония избити с щикове. Ние се сетихме, че те са избити. Плачехме, а те ни лъжеха, че уж ги закарали в Малгара, за да вземат хляб. Обраха ни до риза и обезчестиха. Сетне от жените отделиха 10-12 и ги закараха в Булгаркьой, да посочат къде имат скрити пари. Те бяха богати: една предала 180 наполеона, други предали пари, алтъни, омаскарили ги там при селото. Ние седяхме в Теслим една неделя. Сетне ни закараха в Кешан, където стояхме три дни, а от там ни разпределиха по гръцките села, да ни хранят, а ние да им работим нивите. Мене ме оставиха в с. Сегли (един час пеша от Кешан). В това село се бяха събрали около 100 наши жени. Имаше изпратени жени и по другите близки села Кърлъкьой, Парнакьой и др”.[6]

След около месец издават заповед всички мъже, жени и деца от околните села и от горите да се съберат в Кашан и от там да отидат в Галополи. Събират ги всички, натоварват десетина гръцки каруци с багажа и децата – какъв багаж, като хората имат само по една риза на гърба си. И тръгват за Галиполи, по пътя ги вардят десетина войници и двама стражари. Събрани са около 1030 души, между които 60 души мъже, а останалите жени и деца. Преди застрелването на мъжете в Бургаркьой, са могли да избягат мнозина мъже, а сетне още 50-60 души. Най-много от избитите са деца. Жените си хвърлят децата. Има семейства, които оставят по две-три деца из гората, деца дори по на 5,6 и 7 години, ако имат късмета да се спасят. В крайна сметка от Булгаркьой (дн. Йенимухараджъкьой) са избити, изчезнали и погубени над 1 200 души – малки и големи.

Но да караме по ред.

Целта на предвижването на 1 030 жители на Булгаркьой и другите съседни села от Кешан към Галиполи е да ги прекарат в Мала Азия и там да ги задържат поне за известно време, може би, колкото да не се разбере веднага за извършените зверства в Булгаркьой. Но хората разбират, че целта на турците е да ги потурчат в Анадола, като пръснат жените по турските села.

Като тръгват от Кешан докато стигнат до Галиполи, лежат две нощи по пътя. Първо нощуват в с. Маврово, през което село щеше да минава границата Мидия-Енос. От там стигат до турското село Идилхан и се спират вън от селото да нощуват. Пристигат турци от околните села и заедно с войниците отвличат жени и момичета – дори 10-12-годишни момичета! И ги мъчат през нощта, после на сутринта ги връщат. Мъжете на страна, не смеят да шавнат. Няма убийства. Тая нощ е най-ужасната. От там потеглят за Булаир. По пътя ги пресрещат от други села и искат да ги спрат да нощуват там, за да се повтори с жените същото. Но те се молят на войниците да продължат пътя за Булаир, защото е близо, а до мръкване има още 4-5 часа. След големи перипетии наближават Булаир и спират извън селото. Идва едно гърче от Булаир, на което разказват как ги мъчат и че искат да ги оставят вън от селото. То отива и разказва на управлението в Булаир. Идват стражари и заповядват да отидат в самото село, което е гръцко и турско. Забраняват да закачат жените, спират резила, който продължава откакто са излезли от Кешан. Това е към 2 септември 1913 г. На другият ден отиват в Галиполи и там един юзбашия ги закарва при фенера (фара) на високо място и поставя часовой да варди да не би някой да дойде при тях. Католишките попове и гръцкият владика, които отиват при тях са върнати от войниците. На свечеряване ги карат с лодки на отсрещния бряг в Мала Азия. Дават им по половин хляб и ги настаняват в градчето Чардак, срещу Галиполи. Там престояват извън градчето по нивите, един месец. Няма сянка, няма дърво, пече ужасно. Касабата (селището) е чисто турска, няма други освен турци. Жените намират тук-таме работа, берат грозде, брулят орехи, ронят царевица, като им плащат по един-два металика на ден.

В Чардак се намира един грък на име Димитър, родом от Булаир, който им вижда хала и ги съжалява. Той написва едно писмо и го носи в Лапса до Яни Чорбаджи, грък, голям търговец и познат на консулите в Чанаккале на Дарданелите. Този Яни пък пише писмо до консулите, като им съобщава, че в Чардак се намира толкова народ. В този период турците започват отново да разпределят главно жените по турските села. Един ден в Чардак пристига малко параходче с турския и италианския консул, а с тях и Лапсенския околийски началник. Разпитват ги и от дядо Димитър Ангелов, който знае гръцки разбират тежкото положение в което са намират от два месеца и за жестоките убийства на жителите на Булгаркьой. Консулите питат, къде искаме да ни изпратят. Дядо Димитър им отговаря, че искат да отидат във Варна, защото имаме момчета войници в българската войска, а пък и други свои хора може да намерят там живи.

Така консулите по телеграфа уреждат всичко и след шест дена българския параход “Кирил” пристига. Турският консул заедно с Яни Чорбаджи заръчват 1 200 хляба на Галиполи и пет тенекии сирене и 3-4 коша маслини, 5-6 качета сардела и 5-6 торби смокини за децата. Раздават всичко това за по път. Има и 5-6 коша грозде. Потеглят първо за Галополи и от там всъщност вземат хляба. В Цариград спират за 2-3 часа и стигат във Варна на 29-30 септември. По пътя до Варна умират двама. Във Варна ги настаняват в аквариума и сиропиталището. Зимата прекарват там. В аквариума всички подове са с цимент и е много студено. Там измират много възрастни и деца от студ – измират 60 деца. Появява се и болест – сипаница (едра шарка).

От село Пишман има около 40-50 семейства, които са минали през Чардак и са препратени от консула във Варна, към 8 август.

Мария Иванова (55 год.) от Булгаркьой (дн. Йенимухараджъкьой) разказва:

“Имах три сина: Костадин – 36 год., Атанас – 27 год. и Тодор – 22 год. И тримата там ги застреляха. Имах дъщеря Калинка, на 20 години. Хванаха я в гората и я обезчестиха. Във Варна умря, тя беше уплашена. Мъжът и беше войник, той оцеля. Събраха се двамата във Варна. Само една неделя бяха заедно. Тя все плачеше. Всичко му разказа. Той я утешаваше, да не се тревожи, а тя все казваше: “Аз да умра вече, аз не съм вече християнка!” И умря след една неделя, господ е прибра...

Втората ми дъщеря женена, Неделя, беше тогава бременна; тя роди в гората, оставихме детето в гората. После, когато се прибрахме в Кешан, ингилизът Алберт, който има брашнена фабрика, я скри, след това нея и други две 18-годишни момичета изпрати в гр. Енос и там стояха пак в неговия чифлик. Аз пък с по-малката скитах заедно с другите през Галиполи до Варна, където както казах, се помина.”[7]

В аквариума във Варна престояват 3 месеца и през януари с парахода “Фердинанд” ги прехвърлят в Дедеагач (дн. Александруполис – Гръция). Тук в града два месеца се скитат и към 15 април повечето се настаняват в бившето турско село Шахинлар. Повечето жени и вдовици ги вдигат и откарват в България, да се прехранват в Стара Загора, Чирпан и Сливен. Живи мъже от Булгаркьой (дн.Йенимухараджъкьой) остават 220 души, от които 140 тогава са взети войници и така оцеляват. От селото всичко са избити, измрели и изчезнали 1 200 души.

Нещастните жени-вдовици от Булгаркьой настанени в Дедеагач и Шахинлар представят много покъртителни картини, граничещи с жестокости през пролетта-лятото 1914 г. на проф. Любомир Милетич, които преценям да не представя в книгата.

 

Малко Търново

До Балканската война Малкотърновската кааза (община) влиза в Лозенградския санджак (окръг) – Одрински вилает (област – регион). Нейното освобождение е ознаменувано на 9 октомври 1912 г. с тържествено биене на двете черковни камбани на източно православната църква “Св. Богородица” и през 1926 г. на свое заседание Общинският съвет обявява тази дата за официален местен празник – Освобождението на Малко Търново от турско иго. Кмет на града е споменатият вече известен българин Райко Петров, който се явява и първият строител на освободената в резултат на Балканската война Малкотърновска община.

Малко Търново – е политически, стопански, културен и административен каазалийски център с 1 200 екзархийски семейства и 80 униатски семейства и селата: Велика (дн. Балабан в Турция) със 104 семейства, 529 жители;

Визица с 10 семейства;

Гьоктепе (дн. Звездец) със 100 семейства, 620 жители;

Граматиково с 400 семейства, 2 000 жители;

Дерекьово (дн. Дерекьой в Турция) със 150 семейства, 634 жители;

Заберново с 45 семейства;

Калово с 30 семейства;

Камила (дн. Йигитбаши в Турция) с 63 семейства 243 жители;

Карадере (дн. в Турция) 90 семейства;

Карациново (дн. Бозташ в Турция) с 45 семейства, 206 жители;

Кладара (дн. Сливарово) със 70 семейства;

Крушево с 25 семейства – дн. не съществува;

Мокрешево (дн. Шюкрюпаша в Турция) с 60 семейства;

Конак (дн. Бяла вода) с 84 семейства;

Маглавит (дн. Гьокйака в Турция) с 59 семейства, 278 жители;

Магелово (дн. Йешилдже в Турция) с 37 семейства, 130 жители;

Паспалово (дн. Армутверен в Турция) с 84 семейства 375 жители;

Сърмашик (дн. Бръшлян) със150 семейства, 560 жители;

Стоилово със 130 семейства, 500 жители;

Цикнихор (дн. Караджада в Турция) със 100 семейства, 500 жители;

Чаглаик (дн. в Турция на самата граница) 91 семейства.

Заедно с колибарските селища (едно колибарско селище е от 15 до 20 къщи) жителите на Малкотърновската кааза са 14 652 българи и българки.

Освен тях в Малкотърновската кааза влизат и следните села с юрушко население: Бакаджик (дн. не съществува, в околностите на Звездец), Карамлък (по-късно Тъмна река, дн. Младежко), Кара Еврен (дн. Близнак), Евренезкьой (дн. Евренозово) и Дингизово (по-късно с. Моряне, дн. не съществува, беше на границата зад кльона, в училището се помещава граничната застава).

Тези населени места остават в състава на Малкотърновска околия и през Балканската война до реокупацията им през 1913 г.

На кмета Райко Петров се гледа като на “Спасител на Малко Търново и неговото население”, за да не бъде голяма част от населението изклано, жените и девойките обезчестени, а някои и отвлечени и градчето да не е ограбено, опустошено и опожарено. Приносът за това е лично на него и на майор Наил бей.

Известният малкотърновски деятел Илия Петков пише следното в книгата си Райко Петров – живот и дейност, през 2005 г.:

На 10 юли 1913 в Малко Търново пристигат две български роти изтеглящи се от към град Виза. Те остават да пренощуват в града и на 11 юли се изтеглят към България. Те споделят с кмета на Малкотърновската община, че по всяка вероятност турските войски на следващия ден ще влязат в Малко Търново. Тогава той поставил рано постовете на местността “Чукарката”, м. “Кукуларят” и м. “Конските врисове”, по-най високите ридове в тях да наблюдават и щом от някъде се появят турските войски веднага да съобщат. И действително на 12 юли се задава първата турска войскова част по Лозенградското шосе. Той веднага взел със себе си главният учител, представител на католическото духовенство с икона на “Св. Богородица” и една бяла кърпа вързана на прът в ръката си и излезли на шосето, някъде към сегашното лозе на Иван Войков, за да ги посрещнат. Указало се, че това е една малка предна кавалерийска част от 20 кавалеристи и един офицер.

Посрещнали ги сред Лозенградското шосе и Райко Петров, който знаел много добре турски език, разговарял с офицера. Помолил го да не закачат мирното население на града и самият град. Уверил ги, че населението ще се съобразява с техните нареждания. Те не останали да нощуват в Малко Търново. Снабдили ги с двадесет килограма хляб, 2 кг. кашкавал и известно количество тютюн, след което продължили по направление към Стоилово и Заберново и бързали да достигнат до турско-българската граница от преди обявяването на Балканската война. Те не нанесли никакви щети на града и околните села.

На следващия ден, 13 юли 1913 г. в Малко Търново влиза нова турска кавалерийска част от 60 кавалеристи, командвана от майор Наил бей и още няколко офицери и спира пред дюкяна на Райко Петров. Той веднага излязъл от дюкяна си, представил се на Наил бей, че е кмет на града и потеглил заедно с тях. Още с пристигането им, пред дюкяна се събрали много жени и деца и гледали уплашено. Наил бей веднага забелязал това и заявил на всички присъстващи: “Не се страхувайте, бъдете спокойни! Нищо няма да ви направим. Ще живеем заедно мирно и спокойно”. На кмета заявил: “Честита нова България!”

Майор Наил бей бил черкез, от Кавказ и знаел много добре руски език и горните думи ги изрекъл на руски език. Бил високо културен турски офицер, преподавател във военното училище в Цариград. Баща му бил мютасарифин (управител) към гр. Синоп. Всички млади офицери в поверената му част били негови бивши курсанти във Военното училище. Обичал да си попийва ракия и Райко Петров много добре хванал тази негова слабост и и се възползвал от нея...[8]

Първото нещо, което разпорежда Наил бей на кмета Райко Петров  е да събере оръжието от цялото население. От раздадените 150 маузери-пушки и патрони от българските власти, за да се пазят от турците, той събрал 40 пушки и веднага ги предава.

На другия ден пристига един табор от 100 турски аскера и трима офицери. Войниците, предимно възрастни турци – лази, от към Синоп, окъсани, одърпани и гладни. С натъкнати ножове на пушките, те обграждат града. Започват да чупят външните врати на къщите, да зулумстват, грабят каквото им хареса, да изнасилват жените и девойките, като са влизали под претекст, че търсят комити. Минават през града със щикове на пушки. Населението се изплашило много. Тук-там из града се чуват писъци и рев. Кметът Райко Петров веднага уведомява майор Наил бей за дошлата войска и за зулумите, които вършат с настояване за вземане на спешни мерки. В тоя момент се задават 40 аскери с чалми и свирепи погледи, които всяват допълнителен страх сред населението. Майор Наил бей се среща с бинбашията (командира) и пред кмета на общината им заявява: “Какъв е този резил? Виждате, че от Чаталджа до тука не намерихме едно здраво село, а тук заварихме едно такова градче и от него ли народа да пропъдим? Бак малан – (виж си стоката)!

Междувременно околийския началник Георги Боцев напуска Малко Търново и се изтегля в България. Наил бей прави всичко възможно да изтласка новодошлата войска от града и намира начин да ги изпрати към Гьоктепе (Звездец), като заявява, че бинбашията е простак. Там те избиват много българи и извършват големи обири.

След заминаването на този табор за с. Гьоктепе, на следващият ден заранта, в Малко Търново пристига друг табор турски войници. Те стоят два дни и Наил бей ги отпраща към Лозенград.

Затова добро отношение на Наил бей към малкотърновци, безспорно е застъпничеството на Райко Петров пред него, но майора се изненадва и впечатлява много от факта, че всичко оставено от изтеглящите се турски чиновници и техните семейства преди Балканскятя война е прибрано от специална общинска комисия по опис и съхранено в джамията. Той не очаква такава хуманна постъпка, нито е среща такава в един град или село от Чаталджа до Малко Търново, през които минава, а се съмнява въобще дали някъде другаде са постъпили така.

В един разговор Наил бей се интересува на колко километра е Бургас, Пловдив и след като е казал вече, че щом Румъния наруши договора и навлезе в България, защо Турция да не го наруши и да мине линията Мидия-Енос, и веднага заявява, че само Русия може да ги спре да не напредват.

На 25 юли 1913 г. след като заминава вторият табор от турската пехота от Малко Търново за Лозенград, в града пристига турска погранична войска, командвана от офицера Осман бей. Офицерът, млад турчин – “дьонме”, голям спекулант. Той се съобразява изключително с Наил бий и не прави никакви зулуми в града, но изпраща редовно група войници към с. Гьоктепе (Звездец) да произвеждат дървени въглища, които продава в Лозенград за своя сметка. Той също като Наил бей се възхищава от постъпката на малкотърновци с прибраните и съхранените вещи на бягащите турци през октомври 1912 г.

В джамията е имало съхранени сандъци със скъпоценни вещи, включително и златни часовници, пръстени, обици и др. Когато се завръщат турските семейства, тъй като отново турското управление е възстановено в града и каазата, те си намират по опис всичко оставено и забравено от тях.

Този хуманен факт се отразява много благоприятно за хората от Малко Търново и ако някой от турците (войници и стражари), си е позволявал волности е наказван най-жестоко лично от командира Осман бей. Има доста примири за това, но няма да ги разглеждаме. Ех това не е пречело на самия Осман бей да взема много рушвет от скотовъдците при реквизиране на добитъка за изхранване на турската войска. За пример само в Гьоктепе има по това време 25 000 овце, от тях взема 6 000 овце и 500 турски златни лири рушвет. От Малкотърновската кааза са вземат за около половин милион лева овце, бакър, жито, ечемик, дрехи и др. все под формата на реквизиция.

Общо взето българското население в Малко Търново прекарва турската реокупация без големи сътресения, градът се запазва и така посреща решението от 16/29 септември на Цариградския договор за мир между Негово Величество царя на българите и Негово Величество императора на отоманите. С този договор съгласно чл. 1 българо-турската граница разделя община Малко Търново на две части, като едната част от нея заедно с града преминава в пределите на Царство България, а другата, по-голямата по територия остава в пределите на Турция. По време на прекарване на новата граница Осман бей събира всички първенци и чорбаджии на Малко Търново и им предлага да му дадат 2 000 златни турски лири, срещу което ще установи турско-българската граница с 15 километра по навътре от сегашната. Те не се съгласят и най-после намалил на 650 златни турски лири. Участниците в срещата отказват и тази сума, не че не са имали възможности, а това значи да признаят, че тази земя е била турска собственост, когато в същност е вековна българска земя и са вярвали, че с помощта на Великите сили, Одринска Тракия, като вековна българска земя, ще си бъде върната на Царство България. Историята опровергава надеждите.[9]

Малко Търново през 1913 година има 1 200 къщи с 5 000 жители българи и 80 къщи католици, българи. Търговията основно се извършва с Лозенград, Одрин, Виза, Люлебургаз, Бунархисар, Чаталджа, Чорлу и Цариград. Търговците идват за овце и кожи, дървен материал, въглища и др. От Лозенград всеки ден има по 30-40 каруци за търговия. Има до 2 000 войници, които правят много алаш-вериш в града. Турските офицери от въвеждането на Хуриета са все млади, интелигентни и често си плащат на търговците. Чиновниците не са толкова редовни в плащанията си, но офицерите добре се държат. С новата българо-турска граница търговията и поминъкът пропадат. Хората от Малко Търново се надяват, че границата ще бъде по билото на Караманбаир (намира се под най-високия връх на Странджа планина – Голямата Михиада, дн. в Турция), която е естествената граница. Тогава споменатите по-горе села и чифлици щяха да влязат към Малко Търново и градът щеше да бъде околия, със свой поминък. А ако и Инияда се бе паднала в България, както се е говорело, щяло да бъде много добре. Инияда е естествено пристанище, злато. Обществеността и първенците на Малко Търново са искали да се поправи и да се настоява за една поправка на българо-турската граница, да минава по Караманбаир заедно с Инияда на Черно море.

 

Лозенградско

Турските военни власти по даден общ план постъпват с българското население и в Лозенградско. Как са постъпили турците с българите по тракийските села разбираме от написаното през годините и от разказите на очевидци, заселени основно в Бургас, Варна, Ямбол и съответните окръзи. В Лозенград българите са най-много и в много отношения по-силни от гърците, а в околията само нахийския център (център на няколко села) Скопе (на гръцки Скопо – дн. Юскюп) и селата Петра (дн. Кайали) и Полос (дн. Йогунташ) има гръцко население. В Скопе покрай 700 гръцки семейства има и 150 български семейства – патриархисти.

 

Енидже

Село Енидже (дн. Инидже на главния път Лозенград – Одрин), е чисто българско село от 350 къщи с близо 2 000 души население.

На 8 юли в 10 часа турската войска навлиза в селото от към Лозенградския път. Група от 40-50 души първенци заедно с поп Стоян Андреев излизат извън селото да ги посрещнат и умилостивят командира им спрямо населението. В туй време вече селото е заобиколено още отдалеч. Някои от хората правят опити да избягат, но са разстрелвани на място. Атанас Арабов (55 годишен овчар) хуква да бяга, турците му викат “дур!” “дур!” – стой, стой, а той бяга и го застрелват. Също така едно малко момче, Станое Апостолов – 8 годишен, го убиват. Застрелват и 6-годишното дете Стоян Николов, а Илия Проданов – 55 годишен, войниците разсичат с аксатурите си. Застрелват още Гергин Георгиев, Благой Ценов, Атанас Танов и много други. Като виждат всичко това те разбират, че турците са враждебно настроени и няма да щадят никого.

Един турски офицер, се приближава към посрещачите и им казва: “Е сега дойде вече и много войска, какво ще правите сега?!”. И в този момент се задава и пехота, като отначалото е дошла само кавалерия. Влизайки в селото офицерите се запътват направо към църквата. Тук забелязват портрета на цар Фердинанд, който по начало се е намирал в кметството, но го скриват в църквата уж като икона, да не го познаят. Офицерите карат кмета четири пъти да напсува Фердинанд, после го свалят на пода, тъпчат го с краката и със сабите си го правят на парчета.

Първата заповед, която издават турците е да се предаде всичкия добитък. Едрият рогат добитък, около 3 000 глави, в това време се намира до селото при река Текедере и те го задигат. И дребният добитък е там: овце и кози, около 11 000 и него задигат.

След като прибират всичкия добитък заповядват: всички, колкото брашно имат, да го донесат пред църквата и да се складира в дюкяна. Хората бързо, бързо и това извършват, защото е казано, че който не изпълни заповедта, ще бъде застрелян.

Мръква се. Следва друга заповед: никой няма да мърда от къщата си, който излезе ще бъде убит. Вечерта турците пускат из селото войници с чували и са изловени всички кокошки, около 30 000 броя.

Съмва се и следва нова заповед: колкото старо жито има в селото, всичкото да се складира в селския хамбар. За 3-4 дена е пренесено и складирано около 10 000 кг жито. През това време турците са на палатки около селото, а вътре в селото около 250 души войници и офицери са ангажирани с прибирането на житото.

За да се уверят, че всичкия добитък е прибран, тръгват от къща на къща и изкарват от оборите 300 коне за езда със седлата и такъмите им. Най-накрая нареждат, всички овчари колкото вълна имат да я предадат. Овчарите донасят около 8 000 оки вълна.

И за последно подхващат по-богатите, като вечер им изпращаха войници в къщите, да ги тормозят и изтезават, докато им приберат парите. Така прибират много пари. Един по твръд човек, на име Петър Узунов, не дава парите си. Една вечер офицерите 3 пъти го бесят с краката нагоре, за да склони да даде парите. От многото мъки най-накрая изкарва 52 наполеона и им ги дава.

На 20 юли войниците започват да правят хармани и пренасят снопите с каруци и катъри. Всичкото ново жито е овършано. Плявата дават на конете, а изчистеното жито пренасят на станцията в с. Кавъкли (дн. Кавъклъ). На българите и собственици на реколтата не дават нищо.

Като свършват с хармана, тръгва една комисия офицери и турски мохаджири от близките села Зъзълджа, Муселим, Пашайери и Текешилар от къща на къща. Изкарват всичката покъщнина на хората, товарят е на военни коли и я изпращат за посочените по-горе мухаджирски села. Тава го правят по ред в цялото село. Плач и писъци е из Енидже. Оставят хората буквално голи, без храна, без пари, само с няколко крини ечемик, колкото да не умрат от глад. Но мнозина умират от тази храна. От покъщнината оставят на хората само дрехите, които са на гърба им, вехти дрипи, които за нищо не стават. Турците казват: “Така направиха вашите българи на нас, а ние сега на вас го правим, за да станем еднакви”.

Жестокостите, извършени от турците спрямо българите, започват още от първият ден, на 8 юли. Турците хващат 26 души, средна ръка и трима първенци и ги затварят в яхъра на един хан в селото. Там са измъчвани и бити почти ежедневно. Наред с мъжете, затварят и една жена – Карамфила Илиева Арабаджиева заедно с мъжа ѝ. Те са обвинени, че са убивали турци, а жената е обвинена, че уж убила 40 турски войници и един офицер с брадва. Откарани в затвора в Одрин, тези хора са много мъчени, бият ги да признаят, но никой не признава, защото са невинни. Жената също по три пъти на ден я бият, но и тя не признава нищо, защото няма какво да признава. Това мъчение продължава до 14 септември.

На 22 септември 1913 г. всички хора от Енидже са изведени от селото, следвани от войници с щикове към Малкотърновската планина, която е на 12 часа път пеша и ги оставят там в балкана, голи, боси гладни. По същия начин постъпват турците и с околните български села и също така ограбени и измъчени ги изкарват в Малкотърновския балкан, още незает от български войски. Той е пълен с хиляди нещастни българи, които измират от глад и студ.

Турските военачалници, които реокупират Източна Тракия, действат с предварително зададен план, как да се заграби целият движим имот на българското население, да се свърши полската работа, да се прибере реколтата и да бъдат изгонени голи и боси най-позорно от родните си огнища. Съвършено обезбългаряване и изчистване на реокупираната област.

Това е участта на най-голямото българско село в Лозенградско, село Енидже.

 

Скопе

В Скопе (дн. с. Юскюп) българите са 150 семейства, патриархисти, значително малцинство в сравнение с гърците (700 семейства) и турците само 18 семейства. Турците отначало след като прибират всичкото оръжие не закачат българите. След три седмици вземат ечемика, след това вземат добитъка и пр. И така обират всичко. След като привършва полската работа започват да измъчват само българите, ненадейно, много бързо и коварно. На 28 септември изкарват хората от Скопе голи и боси по посока на Малко Търново. По пътя вали непрестанен дъжд. Жандармите не позволяват да се подслонят в Дерекьово (дн. Дерекьой, в Турция), под предлог, че там има вече мухаджири та е опасно за българите от разправии. Събират 500-600 гроша за жандармите и ги докарват в Малко Търново, където все още командва турското управление, затова там не ги оставят, а ги карат в с. Стоилово. Едно момиче умира по пътя. Така става и с българите от другите изгонени села. Навсякъде са пръснати по Малкотърновските села, като повечето стоят на открито по горите. По селата всеки сам се грижи, да намери милостиви, хора да му отстъпят една стая, да се подслонят. Селата Евренозово, Караеврен (дн. Близнак), Дингизово (по-късно Моряне, от 1959 г. закрито – на самата граница) Каланладере (дн. не съществува) в първата война оцеляват, турците не ги изгарят, а сега са изгорени. Бежанците са настанени буквално в пепелищата. Грозно! Навсякъде изпълнено.

Калоян Костадинов навремето е разказал следното:

Дигнаха всичките българи, като им дали срок само 24 часа. Взели им овцете. На 5 семейства дали по една каруца. Каруците взели турците ангария от гърците. Само по 2-3 черги където взели и по някое добиче – магаре, кон, а овци, добитък изобщо не позволили да вземат. За да не ги обират по пъта, които имали пари, дали ги на гръцките чорбаджии, кое с бележка, кое на доверие. Сега на десет души един от тия гърци е пратил парите, а другите ги задържали. Пишат им писма, а те отговарят, че не можели да отидат в Лозенград и пр. Други са оставили на гърците овце, крави,; хората се надяват, че ще се върнат. Сега, като виждат, че няма да стане това, пишат на гърците, да им дадат пари срещу останалата стока. Отговарят, че овцете измрели и пр., че няма какво да взимат. И сега се надяват нещастните българи да се върнат: “лъжеме се като деца”.

През зимата държавата един-два месеца им дава брашно, после спират да им дават. Скъпотията е голяма, особено на брашното заради новата граница – преди войната брашното в Малко Търново се носи от Лозенград и струва на половината от цената, която има през пролетта на 1914 г., а сега брашното се кара от Бургас.

От всички Лозенградски села има останали българи в Малкотърновска околия: от Енидже (дн. Инидже), Пирок (дн. Коджаазъ), Каракоч, Кадиево (Кадъкьой), Ериклер, Раклица (дн. Ахметдже), Кулата, Куюмдере, Тастепе, Терзидере, Аламджик, Карахамза, Ядига (дн. Армаган) и др.

 

Коюмдере

В с. Коюмдере (по-рано Коюнгяур, дн. Коюнбаба) има 150 български семейства. В юли турците обкръжават селото и пращат само войници, да обискират хората за оръжие. Вземат 8 чифта волове. Ечемика задигат от нивите. От овцете вземат най-напред 25%, а сетне и мъжки брави по 5 до 10 на сюрия. Като обграждат селото, вече не пускат никой да ходи в Лозенград. До пристигането на турците от селото успяват да избягат 30 семейства и в техните къщи настаняват турски бежанци от селата Евренозово, Бакаджик, Караеврен и Дингизово. На българите от Куюмдере, ненадейно жандармите им заповядват да се дигат, като им дават само половин час време да си съберат нещата и да изчезват. В селото остават само гъркоманите, които по-късно са подгонени и се преселват в Лозенград – те стават гъркомани след Преображенското въстание – 1903 г. Турците изгарят и двете църкви. Повечето се преселват в Айтоско и Бургаско.

 

Карахъдър

Бежанци от Карахъдър (тогава – 1913 г., на по-малко от 3 км от Лозенград, дн. квартал на Лозенград по пътя за Одрин) е българско село с 203 екзархийски семейства българи и 35 семейства турци.

Акад. Любомир Милетич предава разказа на бежанците от Карахъдър:

“Не дочакаха всички наши турците; мнозина успяха да избягат в посока към Къзълагач (дн. Елхово).Останаха само 80 къщи. Убийства не станаха, но ни обраха съвсем и не дигнаха на септември. Повечето от нашите са преселени в Созопол”.

Българското население от Карахъдър основно се изселва след Балканската война. Населението взема най-дейно участие в Преображенското въстание – 1903 г.:

Георги Попниколов – революционер, осъден на 5 г. затвор заради участието си в Преображенското въстание;

Димитър Попниколов (1880-1978 г.) революционер и просветен деец;

Илия Попниколов – учител в Карахъдър и Бунархисар, член на революционната организация;

Никола Янев Бъчваров – български свещеник и революционер, осъден на 7 години заточение в Мала Азия, починал в Созопол;

Войводата Яни Попов – (1878-1954 г.) поет и революционер, взел участие на конгреса на Петрова нива 1903 г., автор на химна на Странджа “Ясен месец веч изгрява”.[10]

Атанаска Георгиева, ветеран от Отечествената война 1944-1945 г. в книгата си “Моите спомени”, Бургас, 2009 г. пише:

“Семейството на майка ми е от Карахъдър, Лозенградско. И се състояло от четири членове – дядо ми Яни Коджабашев, баба ми Плума и две деца – майка ми Миля на 13 години и вуйчо ми Георги на 1 година. Подгонени насилствено от родните си места, голи и боси, изоставили къщи, имоти и цялото си имущество, което е било тяхна лична собственост, а не на държавата, без да им заплатят нищо, без да бъдат допуснати да се завърнат у дома.

Дядо Яни бил мобилизиран от турците, баба сама с две деца, трябвало да товари каруцата с продукти поне за една седмица. Дядо ми попитал турчина да го пусне да помогне на баба (но като не му разрешили), избягал и се скрил, но без никакви дрехи. Било лято и много топло, но бягането продължило много дълго. Налагало се денем да се крият по горите, тъй като турците ги нападали и се гаврели с жените и момичетата, а малките деца – убивали.

Десетки хиляди българи били избити, осакатени и измъчвани най-жестоко. Всяка педя земя била оросена с българска кръв. Трагедията и разорението на тракийските българи през 1913 г. няма равна на себе си по жестокост. Изморени, гладни, голи, пристигнали в България, но надеждите им за по-добър живот не се оправдали (веднага).”[11]

Костадин Александров Петков – Динката разказва:

Дядо ми (на майка ми бащата) е от Източна Тракия, от с. Карахъдър, това е до Лозенград. Вече се е сляло с града, тогава е било на 3 км от града, днес е квартал на Лозенград. Там съм ходил много, намерихме къщата, на дядо ми къщата стои.

Дядо ми е роден 1868 година. Казва: “На 10 години бях, когато дойдоха руснаците. И няма да забравя, като деца, ходехме при тях и ни даваха сухари, бисквити...” След това вече, като израства, изкарва някакъв клас в училището и започва да се включва в работата на семейството. А то се е занимавало с земеделие. Казвал ми е, че са имали 300 декара. Сега в архивите в София намираме цифрата 180 декара, но аз мисля, че останалата част от земята е прехвърлена на брат му.

Участвал е в подготовката на Преображенското въстание. Но през това време той е бил и куриер между Лозенград и България.

През време на подготовката те биват издадени от техен съселянин – Алексооглу (Керемидчиоловата афера), в самото село и други, които участват в цялата подготовка. Арестуват ги около 100 души, включително и бащата на войводата Яни Попов, поп Никола. Баща му е бил техен съсед. Всички са били заведени в Одрин, там е бил военният съд с председател Шукри паша, този който е бил пленен в Одрин по време на Балканската война. Там се гледа делото и пашата казал: “На вас гяурите, 50 години ви е харам (подарък) свободата, оттам нататък трябва да ви почва присъдата”. Осъждат ги на 6 години затвор. И оттам вече като ги поемат – дядо ми и поп Никола и други са били определени за Деарбекир, но по някаква случайност попадат в (затвора) Паяс кале...

Когато става войната 1913 г. (Балканската), българската армия ги предупреждава в края на сраженията: “Ще трябва да напуснете, но ще ви кажем кога.” Тогава дядо ми, с надеждата, че ще се върнат пак, на три места е заровил златото. Той е бил много богат, чорбаджи Паскал му викали.

Даже сега като ходих (в Карахъдър), турчинът ми казва: “Кажи къде е златото.” Знам къде е. Там, където е златото няма никакъв строеж. Старата къща стои, дамовете само са паднали, само една улица пресича двора. Старата асма – отрязана, крушата – също, това са нашите ориентири. Летните обори също ги няма.

Как става прогонването ли?

Казват им турците: “Даваме ви 6 часа да напуснете селото. Каквото можете да вземете, вземайте и тръгвайте.” За 6 часа взели малко злато, замесено в хляба. Мислили са, че ще се върнат, но не става. Като са бягали, са оставили 20 декара лозя, 20 чифта биволи, волове, земя, къща хубава, на два етажа. Чудя се как тези хора са преживели това нещо!

Един месец с волски коли са пътували. Пътуват, почиват, малки деца, докато дойдат тука. Първо в Созопол, после на колиби в Равадиново, Чифлика (Рамаданов чифлик в местността Равадина, която после дава името на селото). Като се взема решението да се прави селото, дядо ми заедно с кмета тогава Читаков, който е участвал в Преображенското въстание, отиват да договарят построяването на селото. И 1923-1926 година се преселват вече в Равадиново. Оземляват ги, дават им 58 декара земя, всичко е гора, да се корени.

Дядо ми има първи братовчед, казва се Паскал Иванов, последният секретар на четата на войводата Георги Кондолов. 21-годишен, изкарва цялото Преображенско въстание. След потушавенето му се изтеглят тука в Ясна поляна на Зеленикова река и е убит от нашите, като си пие вода от кладенчето е убит. Убит е за документите и за пари в него – на четата. Казва се за някой, който го е убил, но няма доказателство ясно.”[12]

Има предположение, че убиеца на Паскал Иванов е Михаил Даев, заместника на войводата Георги Кондолов след смъртта му. Обвиняват него, но убийството и до ден днешен остава неразгадано.

Паскал Иванов е погребан в Ясна поляна. На гроба му в лъките, край селото, кметът Стамо Грудов държи прочувствена реч. Днес там е издигнат паметник на Паскал Иванов.[13]

 

Каваклия

Каваклия или Кавакли (дн. Каваклъ в Турция) се намира на 8 км от Лозенград по главния път за Люлебургаз и от там за Цариград.

През 1873 г. Каваклия е чисто българско село в Лозенградската кааза на Одринския вилает. То се населява от 314 домакинства – 1846 жители, българи.[14]

Според статистиката на проф. Любомир Милетич от 1912 г. в селото живеят 290 български екзархийски семейства, или 1 087 души. Голямата част от жителите се изселват след Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. и след Преображенското въстание през 1903 г.

След Балканската война турските войски навлизат в Каваклия и първото нещо, което предприемат е мобилизиране на всички коли и впрегатния добитък (чифтове), които българите повече няма да видят. На следващият ден прибират и останалите животни, фуражи, инвентар и покъщнина. На третият ден се разпореждат, до вечерта, каквото могат да вземат и да напуснат селото. Изгонени по най-бруталния начин, с по една риза на гърба и по една черга, с малки деца и пеленачета поемат тежкия път през Странджа планина за България.

По пътя нападани и преследвани от башибозук и разбойници, гладни и окъсани денем се крият по горите, а вечер вървят.

Д-р Стамат Апостолов пише следното за преживяното от каваклийци по пътя, разказано му от Христо Калчев – по спомени на баба му Мария Погачова от с. Каваклия, Лозенградско:

“Когато бягали за България, баба Мария имала дъщеря на 2 години, на име Стана, която сега живее в с. Равнец, община Бургас. Понеже по пътя детето много плачело, групата, с която бягали, за да не ги открият турците, принудили баба им да остави детето в гората. За щастие, след тях с друга група минал Алекси Димитров, който познал детето и го взел със себе си. Настигнали майката, баба ми и ѝ го дал. В България двете семейства, заедно с много други каваклийци се заселили в с. Равнец. Тук Станка пораснала и станала хубава мома. А дядо Алекси много е харесал и я вземал за снаха.”

За подобен случай разказва и Злата Пеева от Бургас, по спомени на майка си Катя Христова, която тогава е на 12-13 години:

“Когато бягали от Лозенград, през 1913 г. по поречието на река Текедере, баща и Христо се отбил встрани от пътя по естествена нужда. Намерил едно бебе на 1-2 години, захвърлено в храстите. Детето плачело, а на земята до устата му имало обвити в дюлбенче (забрадка) хляб с бучка захар. Вземал баща ѝ детето и го дал на майка си да го носи и пак продължили. Преминали границата и преди да стигнат до с. Стефан Караджово – Ямболско, настигнали и други хора, които били спрели на бивак за почивка. Тук дядо Христаки ограсил, че е намерил дете и помолил, която майка го познае детето, да си го вземе. Изредили се много майки, което говори, че много деца има хвърлени по пътя в горите и храсталаците. Намерила се майката и си вземала детето.[15]

Ето мнението на Огнян Марков – журналист, философ, относно изоставянето на децата по време на тракийската трагедия:

“Всеки родител, пък и всеки човек е наясно какво означава за него да изостави или пък – още повече, да убие детето си. Няма никакво съмнение, че сега повечето хора биха определили едно такова решение като категорично неприсъщо за който и да е родител. Проблемът тук е един-единствен и се състои в това, че правилната преценка всеки исторически факт трябва да бъде съобразена с конкретната историческа обстановка, в случая тя е била такава, че хората очакват да бъдат всичките избити, ако турците ги открият. А щом това води до погиване вече на целия род, на цели родове, то жертвата на невръстните деца вероятно тогава е ставала по-поносима поради своята желязна необходимост.”[16]

Бежанците от Каваклия са настанени в селата: Ваякьой (Долно Езерово – дн. квартал на Бургас) – 50 семейства), Ески паслии (дн. с. Лъка – Поморийско) – 32 семейства – там се настанява рода на най-заможния човек от Кавакли – Пендевия род, Джанкардаш (дн. с. Братово – община Бургас) – 25 семейства, Войника – Ямболско – 25 семейства, Каба сакал (Равнец – община Бургас) – 10 семейства, Копаран (дн. с. Порой – община Поморие) – 10 семейства, Къшладере (дн. с Кошарица – община Несебър) – 23 семейства, Саръ Муса (дн. с. Веселие – община Приморско) – 7 семейства, Карагюзлер (дн. с. Маринка – община Бургас) – 5 семейства, Ичме (дн. с. Стефан Караджово – Ямболско) – 5 семейства, Папарос (с. Сарафово – дн. квартал на Бургас) – 5 семейства, Ветрен – дн. квартал на Бургас – 24 семейства, Ахлатли (дн. с. Присад – община Созопол) – 3 семейства, Тюркменли (дн. с. Тамарино – община Стралджа), Лъджакьой (Банево – дн. квартал на Бургас), Якизли (дн. Дебелт – община Средец), Урумкьой (дн. Индже войвода – община Созопол), Малка поляна – община Айтос, Ахренли (дн. с. Твърдица – община Бургас), Келешкьой (дн. с. Трояново – община Камено), Факия, както и най-много семейства в Бургас, Варна, Созопол и на други места.

Известни личности родени в Каваклия са:

Иван Котков (1858-1901 г.) – български революционер;

Академик Константин Петканов (1891-1952 г.) – български учен и писател.[17]

 

Визенско

Във Визенско живеят също много българи. Някои села като Пенека (дн. Кюмюркьой) и Ятрос (дн. Къзълагач) са чисто български, докато в другите села Ахъркьой, Евренли, Серген и св. Георги българите, все патриархисти, са смесени с гърци, а в Ахъркьой в Серген с гърци и турци. Най-видното българско село е Пенека с 260 български семейства, с едно смесено българско училище с учител и учителка.

На 2 юли турците наближават с. Пенека, където се намира учителят Георги Найденов, който разказва подробности през м. май 1914 г. във Василико.

“Всички пенечене (и маджюрци) са изселиха във Василико (по-късно Мичурин, дн. Царево), където изместиха гърците и създадоха градчето.

Спряха се турците на два часа път от Пенека и така стояха осем дни. Все чакахме да навлязат. Дойдоха на 8 юли стражари от Виза, които ни съобщиха, че турците вече влизали във Виза, и ние тогава цялото село избягахме към село Велика (дн. с. Балабан) до Малък Самоков (дн. Демиркьой) – тогава Малкотърновско, родното място на Георги Кондолов.

Като стигнахме във Велика, някои се разколебаха и се върнаха обратно. Само 50 семейства останахме. Щом се върнали турците влезли в селото. Изпърво го заобиколили, събрали селяните при гробищата и им заповядали да предадат каквото оръжие имат, било свое, било взето от турците. Освен това поискали да върнат всичко, каквото са заграбили по преди, разбира се и добитък. Селяните всичко предали, което имали чуждо. Имало някакъв чадър (палатка) и нея предали. Турците прибрали всичко и си заминали, без да направят нищо. Веднага след това обаче нахлули турци мухаджири и заграбили направо уж техни овце и други животни. Между тях е имало турци от съседните села. Влиза в едно стадо и казва: “е тоз нишан е мой” – и си забира 100-тина овце и си ги закарва. Имало стражари турци, но те казвали: ей показва си добитъка, взима си го, какво ще правиш”. Така постоянно обират населението, но все пак се търпяло, понеже го оставили свободно да прибере храните и да овършее. Селяните отделили десятъка на държавата и помислили, че се отърват от по-нататъшни преследвания. Ала на 28 септември ненадейно излиза заповед, да се дигат от селото. Самият Визенски каймакамин (управител) им казва: “ще си идете в България, ще оставите всичко, каквото имате тук, ще се настаните в турски села, а турците от там ще дойдат тук, а вие на тяхно място ще останете”. Дошъл началникът с войска, заградил селото и никой не пускал вън. Нашите му се молили, да не ги вдига, обещали, че ще бъдат покорни, но нищо не помагало, такава била заповедта. В събота било заповядано, да се приготвят. Понеже селото било заградено, всичкия добитък останал извън окръга. Чобаните събирали добитъка. В неделя трябвало да се изселят. Селото по-рано имало 120 чифта впрегатни волове, но във войната турците взели ангария 50 чифта, откарали ги в Лозенград и не ги върнали вече. След като подир реокупацията, както се каза, заграбили добитъка, всичко на всичко останали 30 чифта най-слаби волове. С тях каквото могли натоварили, а други, които нямали каруци, каквото можели да вземат на гръб, това взели. Същевременно, като били заградени отвън, пуснали на тръгване турски мухаджири и те започнали от гърба им да грабят, кое килим, кое черга, каквото можели. Ханъмки се нахвърляли върху нашите и ги ограбвали. В това време други мухаджири отвън пък забират събрания добитък. Каймакаминът се смили та позволил на някои да си вземат по някоя овца: от 12 хиляди овце докара насам само 900 овце, от 700 крави ни една не дадоха и от 108 коня – ни един не дадоха. Имаше няколко сюрии свини. Турците не ги вземаха, но не оставиха селяните да излязат да си ги приберат.

И така почти с голи ръце хората избягаха.

Един дядо Яно – излезе през войската да си вземе кравичките и чифта волове, много му бяха мили, той сам си ги гледаше. За тая смелост плати с живота си – башибозуците го съсякоха. И вече никой не посмя да го последва. Войниците гледаха сеир. Всичко това се извърши за по-малко от 24 часа. Народът потегли покрай село Серген, покрай Румбегли (дн. Ислямбейли), Бунархисар (дн. Пънархисар) Яна (дн. Байрамдере) Лозенград и спасението в Малко Търново.”[18]

Първите 50 семейства, които не се задвръщат в Пенека, отиват най-напред в Бургас, където поседяват в едно училище един месец, а след тава ги изпращат в Анхиало (дн. Поморие), в манастира “Св. Георги”, до месец октомври. На 5 октомври те тръгват обратно с българската войска, която ще реокупира Малко Търново, съгласно Цариградския договор от 29 септември 1913 г. и стигат до Василико. Показват им къщи на избягали по-рано гърци и те остават там – 60 семейства, понеже и онези пенечене от Малко Търново идват направо във Василико, се събират 100-тина семейства. Други семейства има пръснати по други села в Анхиалка (Поморийскяа) околия, в Айтос в Бургас. Има и в Бурунджук (дн. Просеник), Гьозикен (дн. Обзор), Голица, Еркеч (дн. Козичино), Тастепе (дн. Чукарка), Айваджик (дн. Дюлино) и др.

До 1 април 1914 г. държавата дава храна по 15 кг. на човек на месец, след това нищо не им дават. Умират хората от глад, работа никаква. Мъжете почти не са останали пръснати да търсят прехрана. Явява се и чума по добитъка, измира и малкото добитък, които бяха прибрали бежанците.

От смесените села Серген, Чонгара (дн. Пойрали), турците първо дигат екзархистите българи, към 22 септември 1913 г., когато са изгонени всичките българи от другите села. Някои екзархисти се писали гъркомани, за да останат. Но през 1914 г. турците вдигат и гърците и ги заселват в Солунско. С тях заедно са принудили да отидат и онези екзархисти, които се писали за гърци. В началото на май от Солун към Бургас се връщат 4-ри семейства, понеже там било още по-лошо. Не им давали нито храна, нито земя, нито нищо. Там попадат под гръцко духовно робство. За времето, за което са там те стоят на палатки, направени от чергите, които носят и на седмица им дават по 2 кг хляб на човек.

От село Евренли (дн. Евренджик – Турция) 30 български гъркомански семейства заедно с гърците от селото са прокудени през м. април 1914 г. в Солунско.

От село Ахъркьой 40 български семейства, по-рано патриархисти, ги преселват в Дедеагачко (дн. Александуполис – Гърция) в бивше турско село Лъджакьой.

Тъй най-позорно са изгонени всички българи от Визенско.

Гръцките села във Визенско до м. май 1914 г. все още не са прокудени. След което поголовно са изгонени и гърци и българи-патриаршисти от цяла Източна Тракия в Беломорска Тракия – Гърция. Региона е изчистен от друговерците.

 

Мидийско – Мидия (дн. Къйъкьой в Турция) на брега на Черно море

В цяла Мидийска околия има българи само в Малък Самоков (дн. Демиркьой Турция), където покрай 800 семейства гърци живеят и 100 български семейства, разбира се патриархисти (турци няма). Сведения са турското нашествие в Малък Самоком дава бежанеца Христо Димитров, който тогава живее в Малко Търново. Той работел като часовникар и се намира в Малък Самоков, когато настъпват турците и го затварят заедно с други 15 души. Аскерът и башибозука търсят оръжие и от българи и от гърци. Има бой и издевателства, но убийства не стават. Дошлите 500 турски войници са настанени в старите казарми. Веднага събират “реквизиция” но не издават квитанции. На 22 септември 1913 г. пристига заповед за българите, веднага, само за един час, да се приготвят за път. Това било съвсем ненадейно, хората остават като гръмнати. Нищо не могат да си вземат. Позволяват на семейство само по една каруца багаж и то само, който си има каруца. Има хора, които искат да хванат каруца с кирия, тъкмо тогава докарват юруша (десятъка) от Малко Търново с 40 каруци, но военната власт не позволява. Целта е била да нямат възможност хората да вземат нещо. И които имат каруци не са ги донатоварили, защото не им дават време да товарят. Има много българи, които са блъскани и бити, но офицерите командват да тръгват каруците и хората. От вечерта, които усещат, че ще ги дигат, оставят на приятели гърци по някоя дреха и пари. Предните дни около 1 800 овце, кехаите започват да подкарват към България, но по пътя турците ги разграбват. Застигат ги войници на партиди и заграбват овце. Едни заминават, други войници застигат и те заграбват. От 1 800 овце, докато стигнат до българската граница, остават само 400 овце. Повечето хора са настанени в с. Кости, Ургари (дн. Българи), Потурнак (дн. с. Велика на 3 км от Лозенец), Фазаново, има ги и във Василико и др.

 

Василиковско

Във Василиковско (1913 г.) гърците са по-многобройни, главно защото двете градчета Василико (по-късно Мичурин, дн. Царево) и Ахтопол, на самия морски бряг имат чисто гръцко население.

Във Василико, разделено на две махали, Старо и Ново Василико заедно със село Потурнак (дн. Велика), което се числи към Василиковската община, има 415 гръцки семейства, а в Ахтопол – 800 гръцки семейства. След Цариградския договор от 29 септември 1913 г. Василико се изпълва с българи бежанци, които през юни 1914 г. вече надвишават 400 семейства. Гърците в този период вече наполовина са се изселили, а наскоро след това и всички останали се дигат. Така става и с гърците в съседния по-голям град Ахтопол. В околията, гръцки села са Бродилово – 140 семейства, Кости – 300 семейства, Каланджа (дн. Синеморец) – 14 семейства. През месец май 1914 г. гръцкото население в тези села още не се е изселило.

Българи в околията има в селата: Блаца (дн. Сислиоба в Турция) – 105 семейства с 396 жители, Ургари (дн. Българи) – 120 семейства, Маджура (дн. не съществува) – 121 семейства с 474 жители, Мързево (дн. Кондолово) – 45 семейства, Пиргополо (дн. не съществува) – 51 семейства с 214 жители, Резово – 70 семейства, Аястефанос (дн. Бегендик в Турция) 51 семейства.

Село Маджура попада на самата граница: нивите в България, а селото остава отсреща в турско. Маджурци успели навреме да си прехвърлят всичкия движим имот, а оставили само житото. След това давали на каруца по една меджидия на “манафите” и те им докарват житото. От Маджура има заселени около 80 семейства във Василико и те образуват цяла махала – маджурската и другата по-голяма махала е от пенечане (пенечката махала от с. Пенека (дн. Кьомюркьой в Турция). Останалите семейства от Маджура са заселени в Бургас, в Коджакафалийската махала (дн. ж.к. Братя Миладинови).

Селата Блаца и Пиргополо остават в Турция. Село Блаца е до самата българо-турска граница. Жителите са настанени отчасти в близкото до границата българско село Резово, от части в гръцкото село Каланджа (дн. Синеморец) и в град Ахтопол. Бежанците от Пиргополо са настанени в гръцкото село Кости, където има бежанци от Малък Самоков. И в гръцкото село Бродилово са настанени бежанци – там е почти цялото изгонено българско село Серген – Визенска околия. В село Уургари (дн. Българи) са настанени бежанци от село Магалово (дн. Йешилдже в Турция) и с. Камила (дн. Йигитбаши в Турция), от Малък Самоков и от Корфа (дн. Авджилар в Турция). Бежанците са настанени по гръцки къщи, в които още живеят и стопаните им, та положението на бежанците е твърде плачевно. В българското село Мързево (дн. Кондолово) са настанени бежанци от Маглавит – Малкотърновска околия (дн. Гьокйака в Турция).

 

Бунархисарско

Освен в Бунархисар (дн. Пънархисар в Турция), където българското население преобладава (500 семейства-екзархисти, 40 семейства-патриаршисти, а само 100 семейства-гърци), в околията има още пет български села: Колибите, Курудере (Сухото дере), Урумбегли (Румбегли – дн. Ислямбейли), Чонгара (дн. Пойларъ), и Яна (дн. Байрямдере), дн. всички в Турция, повечето са екзархисти, освен в Чонгара и Яна има и малко патриаршисти. Гърците тук са много малко., само в Бунархисар и в Яна има същински гърци.

Най-видното чисто българско село с 210 къщи е Урумбегли.

Eто какво пише известният историк Иван Орманджиев, роден в Лозенград в труда си “Нова и най-нова история на българския народ”:

“Византия през цялото си хилядолетно съществуване не е създала византийска народност. Тя е била разноплеменна държава, която създава обаче византийско държавно единство (общност). Нейното население е наричано тогава с общото име “румеи”. Знае се обаче, че от всички племена, доминиращи в държавата са били гърците. Но и те са наричани “румеи”, а не гърци, въпреки че през последните 4-5 века официалният език в империята почти е бил гръцкият”.

По този въпрос Димитър Войников от Румбеглий пише следното:

След завладяване на Византийската империя и след превземането на Цариград, турците също наричат покореното разноплеменно византийско население румеи, на турски “рум”. Гърците от аристократичният квартал “Фенер” в Цариград с годините налагат становище, че те са доминиращото племе от тоя “рум” и подчертавайки това си качество, се наричат “урум” – гърци. Оттук нататък думите българин и български народ престават да съществуват официално. Те били вече “рум”, а зад това понятие стои другото – “урум”, т.е. гърци.

Още от заселване на селото през XVI век турците го наричат Румбеглий по обясними причини. Беглий на християнския български език означава “селище”. Гърците обаче хитро го нарекли Урумбеглий по същият начин, по който някога мистифицирали някога понятието “рум” на “урум”. Целта била да се покрие понятието българин с грък. Това особено важно било при определянето на селото към коя църква трябва да бъде – дали към епархийската (българската), или към патриаршеската (гръцката), а така също и откриването на училище – дали да бъде българско, или гръцко. Цариградската патриаршия, наречена още Вселенска, не можела да търпи в такава близост до своя патриаршески център, до стените на Цариград българско население.

След принудителното изселване на българите през 1913 г. село Румбеглий е заселено с турци и е преименувано на Ислямбейли, което е съвсем точно.

 

Румбеглий

Румбеглий е сред най-пострадалите села в Източна Тракия, след Булгаркьой, което е опожарено, а населението изклано. Когато турците настъпват по историческия път Цариград-Одрин, от тях се отделя една колона от два полка: единият поема надясно и обсажда селото, а другият се настанява на гарнизон в съседното градче Инджекьой (дн. Инидже в Турция).

Командирът на полка – германски полковник на турска служба, с щаба си се настанява в най-голямата къща. Германският полковник идва с полк от 4 000 души от Лозенград и поставя кордон около селото. След това издава заповед-предупреждение: никой да не прави опит да напуска селото, защото ще се стреля. На другият ден през нощта германецът с 2 000 души заминава за Инджекьой (Инидже), чисто гръцко село и там се установяват. Другите офицери остават с половината полк в Румбеглий и започват да вършат жестокости. Определят пункт кой каквото оръжие има да го отнесе и предаде, а всички мъже трябва да се явят на друго място. Селото се намира на керванския път от Черно море и Бяло море и затова там има голям старинен хан – керван-сарай. В огромния обор за нощуване на керванджийският добитък събират всички мъже от селото повече от 200 души и ги затварят там. Започват бой, най-различни мъчения и малтретиране. Бият, измъчват, без да кажат защо. Мъките, на които са подложени тези нещастни българи, са грозни и не се подават на описание според разкази на очевидци. Всичко това става под подстрекателството на съседите гърци от с. Инджекьой. Един по един вързани ги водят пред офицерите и при разпита четирима души войници с тежки сопи ги бият; жертвите кръв бълват, на ръце ги дигат. Разярени офицери нареждат на войниците: “заведете ги в корията и ги изколете”. Войниците изпълняват, но някои за пари оставят живи, като ги затварят в друг яхър и изгърмяват по някоя пушка, за да си мислят, че са ги убили. Най-накрая при затворниците отива някакъв старши офицер и те го попитали защо става всичко това, какво искат от тях. Офицерът замълчава и нищо не отговаря. Това продължава 10-15 дни, докато най-после завързват затворниците двама по двама и под конвой ги откарват в затвора в околийския център Бунархисар. Обсадата е вдигната, но преди това цялата жива стока е ограбена. Това са 30 000 глави дребен рогат добитък – овце и кози и около 2 000 глави едър рогат добитък – говеда, биволи, коне, “чифтове”, разплоден и работен добитък. Ограбена е покъщнината почти на цялото село от гърците от Инджекьой, които тогава са много свободни. Преоблечени като турски войници те нахлуват в Румбеглий с каруци и задигат плячката и всичко обират и прекарват в Инджекьой. Същото правят и турците от околните села – от Аврен, Авджик, Пойрали и др. По време на обсадата жените и децата се събират в къщите, които са по близо до командира на полка, така че ако ги нападнат и те започнат да викат той да може да ги чуе. По тоя начин нападения срещу жените и децата не са извършени и те са спасени. Когато обсадата е вдигната и войниците се изтеглят, освен жените и децата в селото е останал само един-единствен мъж – собственикът на къщата където е настанен командирът на полка. На третият ден в Румбеглий пристига един турски адвокат и полицейски офицер. Те са придружават от един от българските градски свещеници в Бунархисар. Тази делегация носи добри новини, че арестуваните не са третирани зле в затвора и че българското население в Бунархисар събира храна за тях. Свиждане се допуска и може да се занесе храна и дрехи.

Българският свещеник избира няколко по-възрастни жени и дипломатично им казва, че опасност за живота на арестуваните изобщо няма, но ние знаем турските адети (обичаи), че без рушвет няма да стане освобождението. Рушвет и то по-голям, защото като се почне от жандарина, който охранява затворниците, се стига до висшестоящите, от които зависи освобождаването. Затова трябва събраните пари да са повечко.

Започва събирането на парите. Само златни монети – турски и английски лири.[19] Жените в Румбеглий познават своите възможности или тези на семейството и в зависимост от това ги облагат. Много от тях дават нанизите си. Това са златни монети но с много по-слаба златна крепкост, превърнати в декоративен накит, който бъдещият съпруг подарява на съпругата още преди даряването. Други дават тубли, махмудиета,[20] ирмилици[21] и т.н. Стойността на събраното злато никой не може да каже колко е. Златото е отнесено в Бунархисар, но освобождаването на арестуваните не става веднага.

Затворниците се завръщат след известно време пребити и отчаяни, т.е. живи, но полумъртви и в пълна неизвестност, какво ги очаква занапред. Вече се дояжда храната от старата реколта, а нова няма. Житото започва да гние на полето. Нивите вече не могат да се жънат, а малкото ожънати преди събитията не могат да се превозят, защото всичкият добитък е заграбен.

Хората научават, че в Люлебургаз се намират част от стадата, които са заграбени. Няколко души стари овчари отиват в този град и действително намират едно стадо от 5 000 глави, които нощуват в двора на конака. Явяват се пред каймакамина (управител на кааза, който има ранг на бей, равен на подполковник от армията) и искат да им върнат заграбените животните, които познават. Каймакаминът се оказва много находчив и им отговаря: “Вярно е, овцете са ваши, но ние ги реквизираме за прехрана на войската. Държавата ще ви ги плати”. Естествено хората си заминават с празни ръце, но преди това турският каймакамин им дръпва една реч, която се заключава в следното: “Българските победи в Балканската война се дължали на изобилието на турските хранителни ресурси – хляб, месо и фуражи. Тях именно българската войска завзела в плодородната турска земя – Тракия. Българите дошли тук с 300 000 армия, която била далече от собствените си продоволствени бази и едва ли щяла да се придвижи толкова лесно и бързо напред, ако не било изобилното продоволствие в нашите земи. Стоката, която сме искали да ни се върне, действително е ваша, но българите в Тракия и преди войната и сега сте турски поданици, които не могат да откажат на собствената си държава да изхрани войската си”.

Това се случва по времето на Междусъюзническата война, когато Румъния навлиза с войските си в България и достига до с. Враждебна (дн. квартал ) в непосредствена близост до София. Българските войски се бият с гърци и сърби, а румънците ги изчакват за да влязат с победоносен марш в София. Междусъюзническата война или както сега някои я наричат Втора балканска война е всъщност война на всички балкански народи: Гърция, Сърбия, Черна гора, Румъния и Турция срещу България. Букурещкият договор, сключен на 28 юли 1913 г., задължава България веднага да демобилизира войската си. Младите българи от Източна Тракия, които България мобилизира за участие в Междусъюзническата война също са освободени. Но къде да отидат, когато тяхната родна Тракия отново е окупирана от турците? Някои от тях нямат дори цивилно облекло и затова не могат да си предадат войнишките си дрехи, други остават в казармата на прехрана, трети на своя глава заскитали безпризорни из България. Но тези хора имат в окупираната Източна Тракия родители, братя и сестри, а някои от тях – жени деца, за които не знаят абсолютно нищо. И един след друг или на малки групи от 2-3-5 души те започват да се връщат в родната Тракия по потайни пътеки на хайдушка Странджа планина. Тези млади българи престояват малко време, колкото да се видят с родителите си и отново тайно се връщат в България, като някои отвеждат със себе си и своите близки. По този начин окупираната Източна Тракия е напусната от повечето млади мъже и жени.

В края на месец август 1913 г. в Румбеглий пристига файтон-дилижанс, ескортиран от 4-5 души войници-ка­ва­ле­ри­сти. Той докарва едно високопоставено турско семейство, родители на кавалерийски офицер, който по време на Бунархисар-Люлебургазката операция, безследно изчезва в землището на селото. Те идват да търсят сведения, следи и съдействие от местните хора за изчезналия им син. От време на време турчина се среща и с по-видните хора на селото. По време на тези срещи турчинът се държи открито, прямо и любезно и тонът му е пълен със съчувствие към българите в този тежък за тях момент. Съчувствие не само защото са бити и малтретирани, и накрая си откупват живота с много злато, а от разговора се подразбира, че българите ги очаква и друго, още по голямо от преживяното до сега.

Един ден той се изправя пред картата на Балканския полуостров, взема един дървен предмет и го опира на мястото на Дяволския залив – южният залив на Приморско (където е била крайната точка на българо-турската граница до 1913 г.) и очертава един доста голям полукръг, който обхваща цяла Европейска Турция между бреговете на Черно и Бяло море. Този полукръг включва всички земи на юг от българо-турската граница отпреди Балканската война до река Струма. Турчинът се обръща и казва на хората:

“Тези земи са турски и те трябва на вечни времена да останат такива. Не стане ли това, няма да има Турция. И продължава – исторически Турция била европейска държава, защото някога покорила европейски земи. По нечия вина обаче, светът не признавал това. Въпреки вековното си присъствие в Европа, Турция била смятана за завоевател на чужди земи и народи. Европейските велики сили е признавали за европейска държава дотолкова, доколкото диктували интересите им и ако не били те, Турция щяла да бъде отхвърлена в предна Азия и Африка. Затова Турция трябвало да се бори на живот и смърт, но да остане европейска държава. Тази идея се зародила в турското държавно мислене отдавна, когато Турция достигнала кулминационната точка на завоеванията си и започнало отстъплението. Но в по-ново време това мислене станало императивно, особено когато Турция започнала да губи европейските си територии една след друга – румънските княжества, сръбската, гръцката и най- после – българската държава. Вече нямало време за пасивно мислене, а за активна държавна отбрана на Турция и то конкретно най-вече срещу България, особено след като видели през Сръбско-българската война, че българинът освен друго е и доста добър войник. Естествено турското управление не си правело илюзии и знаело, че за европейските му владения ще има люти борби. И тогава в средите на младата турска интелигенция се зародила идеята да се направи от Тракия подчертано европейска провинция на Отоманската империя с народност чисто турска, въпреки етническия, културния и стопански облик в момента”.[22]

Т.е. обезбългаряване на цяла Тракия.

Накрая турския гост, макар и с недомлъвки, обвинява България за турските неблагополучия тук, на Балканския полуостров. България според него е “неполитична” и затова е обградена с врагове.

Междувременно движението на младите българи от България в Турция и обратно зачестяват много. Има сведения, че турците също знаят какво става, но не предприемат никакви мерки. Външно хората се учудват на това тяхно поведение, но дълбоко в сърцата си те усещат, че нещо замислят... и не са се излъгали.

Два дни след заминаването на турското семейство се понася зловещия слух, че ще бъдат принудително изселени от Родината си. И изселването действително става. По познатия начин до сега. За никого не е тайна, че петвековното турско въжделение е за обезбългаряване на Източна Тракия. И все пак те не вярват, че това ще стане така внезапно.

В Румбеглий (дн. Ислямбейли) пристигат турски жандармерийски отряд и командирът му съобщава:

“Пригответе се днес да напуснете селото на път за България; част от отряда ще ви придружава до границата, за да не бъдете ограбени и избити по пътя; заповедта е да заминете днес, но аз на своя отговорност решавам това да стане утре.”

Всеки може да си представи какво става!!!

Румбеглийци, като се дигат от селото, минават през Бунархисар (дн. Пънархисар), през с. Яна (дн. Байрямдере), Лозенград, с. Дерекьово (дн. ГКПП Дерекьой) и стигат до Малко Търново, където се спират. След това някои отиват в с. Ново Паничарево (дн. в общ. Приморско) и по други села в окръга, както и много в самия град Бургас, а най-много настаняват във Варна и околията, които са откарани там с параход.

 

Яна

Яна (дн. Байрямдере) – Българите от смесеното село Яна (160 семейства българи и 360 семейства гърци) са изгонени от турците през септември по обща заповед. Гърците остават в селото, а някои от българите, които водят гръцки жени турците ги оставят и през пролетта, през април и тях дигат.

Костадин Стоянов 48 годишен, родом от с. Яна в турско време е мухтарин (кмет) на селото, след изгонването се заселва в Малко Търново, споделя навремето следното:

“Когато настъпиха турците на 8 юли в понеделник, заградиха селото. Убийства не станаха. Претърсиха всички къщи и български, и гръцки. Оръжия, ямурлуци, патрони, всичко прибраха. Един парцал войнишки намерят и него прибират. Войската си седеше на чадъри (палатки) около селото. Поискаха реквизиция на стоте 30 от добитъка. Чифтове, овце, на ред ги вземаха, уж на ангария към Одрин, но не се върнаха вече. Взеха всичкия ечемик; той беше овършан долу-горе, а снопето по полето не дигнаха. Сетне оставиха народа да си върши полската работа. Като се свърши харманът и гроздето узря, изпъдиха ни. Житото турците прибраха, сториха склад, не даваха на мухаджирите. И гърците, кои колкото можаха, изкрадоха.

На 27 септември дойде заповед за дигане. Дадоха само 5 часа срок, докато съмне. Мнозина и не знаеха за това. Поставиха войници на всяка къща. Който има каруца, ще сложи нещо в каруцата, който няма каруца – на гръб. Пратиха 3-4 каруци уж ангария, а по пътя кираджиите, сприятелили се с войниците, вземаха по 3-4 лири за кирия. Всичката ни стока остана в гръцки и турски ръце. Гърците ни плашеха, че парите по пътя ще ни оберат, така че хората и парите си оставиха на гърците. От Яна една овца не дойде. Който нямаше у дома брашно и без брашно тръгна. Така де, не те оставят от къщи да излезеш, а камо ли на воденица да отидеш. Сега постоянно изпращаме писма на гърците, да ни пратят поне парите, а те не отговарят, уж не получавали писмата ни.

Когато ни се съобщи, че ще ни дигат, гърците поискаха от каймакамина два часа да им се позволи, да си уредят сметките с българите, та под вид, че имаш да даваш на гърка, оставяш му стоката. Турците след това, доколкото узнахме, не са заграбили тази стока от гърците.

Нашите от Яна на куп минаха през Лозенград. Стражари пеши вървяха с нас, 6-тима стражари. Народът събра пари за стражарите, за да го пазят. По пътя золуми не станаха; понеже не карахме никаква стока, затова и мухаджири не ни пресрещаха. Които караха стока те бяха нападнати. Гърците се радваха, защото падаше кокал, главно за тях много; турците много не взеха. Когато турците нахлуха, гърците весели казваха: “Баща ни дойде! Светна ни. И сега си седят гърците в Яна.”[23]

Яненци са пръснати по много места в България.

 

Курудере

Курудере – Сухото дере (110 семейства български и 45 семейства гърци). Турците настъпват в началото м. юли и първо вземат 30% реквизиция от добитъка и от храните. После под предлог, че еди кои си овце са турски, почват да грабят. Само трима българи успяват да избягат, а всички други остават в селото, където са оставени да привършат полската работа. През месец септември получават заповед за изселване и турците им дават само два часа време за приготвяне. Хората подкарват и овцете, но по пътя мухаджирите (турци преселени от други райони) ги заграбват. Самият мюдюрин (управител) от лозенградсккото градче Скопо (дн. Юскюп) и той излязъл да заграбва. Мюдюринът Хасан-ефенди знаел да говори и пиша чисто български; той бил по-рано инспектор на училищата в Малко Търново. Става мюдюрин в Скопо през м. юли, когато турците реокопират това градче. Той сам заграбва до 3 000 овце. Жените които не пускат из ръцете си биволиците, които мухаджирите искат да отнемат, мюдюринът лично удря по ръцете тия жени, отнема им добитъка и го дава на мухаджирите.

В Курудере повечето са земеделци и скотовъдци. Свинете турското правителство продава по грош свинята и гърците ги купуват.

Курудерци са пръснати във Варненско, в Бургаско, в с. Св. Никола (дн. гр. Черноморец – общ. Созопол). В Дедеагач (дн. Алексадруполис) се зеселват 28 семейства, а в Малко Търново остават много малко, 10 семейства.

 

Чонгара

Чонгара (дн. Пойралъ)– чисто българско село, смесено наполовина с екзархисти и патриархисти, през войната турците го палят и изгарят 110 къщи от 280 на брой. Жителите бягат в Бунархисар, а по-късно пак се прибират в селото. За Чонгара разказва навремето Иван Костадинов, 50 годишен, бакърджия:

“Турците настъпват ненадейно, аз бях на жетва. Връщам се и намирам, че от страх цялото село избягало в Бунархисар. След два дена се прибраха всички пак в селото, а след четири дена наистина дойдоха турците. Много даяк ядоха чорбаджиите, ние сиромасите се криехме. Чифтовете ги събраха. Имаше золуми, но най-сетне оставиха ни, да си довършим полската работа. Някои посяха. Понеже ни взеха за гъркомани, не ни дигнаха, та презимувахме. Към Великден турците искаха да платим, което имаме да даваме на банката в Бунархисар. Ние казахме, че сега на това време защо ще плащаме. Те ни отговориха, че ние ще си отиваме. На другата вечер наредиха да се дигаме. Затвориха мухтарите, вързаха ги. Три сюрии (стада) овце взеха. Дадоха ни ангария каруци от мухаджирите турци. Половин ден време ни дадоха. Един добитък за хап не ни дадоха. 80 къщи поискаха за България, а дрехите ги изпратиха в Солунско. През 1903 г. след Преображенското въстание, нашите станаха гъркомани. Щяха да ни изколят тогава, та станахме гъркомани.[24] Същото направиха и Дерекьовци. Сега не посмяха другите да се кажат българи, там баш българи! Между тях има много, които са лежали в затвора през 1903 г. за комитлък.

Чонгара (дн. Пойларъ) Пенека (дн. Кюмюркьой), Яна (дн. Байрямдере) Дерекьово (дн. Дерекьой) Скопо (дн. Юскюп) – всички бяха дигнали въстание през 1903 г. За малко остана да ни избият. Да не беше този тараф (квартал) гъркомански в селото, щяхме още тогава да изгнием. Гръцкият деспот-ефенди тагава се намеси. Селяните от Пенека и Ятрос (дн. Казълагач) бяха най върли комити тогава пред 1903 г.; и те станаха гъркомани. През 1903 г. изгориха българските села в Малко Търново. които не бяха успели да избягат от взелите участие във въстанието, обявиха се гърци. Сега през Балканската война (1912 г.) при отстъплението турците избиха 18 души от нашето село”.

Българите от Чонгара най-много са заселени в Айтос и околията и в Бургас. Село Чонгара или както е днес Пойралъ е зеселено с турци-мухаджири от Македония.

 

Колибите

Колибите – (дн. Хамзбей) чисто българско село. Населението бяга още на 8 юли преди да навлязат турците. Хората се пръскат по Айтос и околията Бургас и бургаско в с. Казъклисе (дн. Момина църква) – Грудовско, дн. Средецко, има ги и в Ямболско, а почти половината са преселени в Дедеагачко (дн. Александруполис) поради това, че са се писали гъркомани – патриаршисти. Но така е за да спаси живота си човек на себе си и на семейството е готов на всичко.

От самия град Бунархисар българите са изселени, едни бягат при нашествието на турците, други през септември са изгонени и последните месец март 1914 г. Бунархисарци са пръснати по много места в България, но най-много са заселени в Бургас и Варна.

Гърците от Бунархисар, Яна и Инджекьой са изселени година по-късно.

 

Люлебургаз и Бабаески

В Люлебургазка околия също има много българи екзархисти и 20-тина семейства патриаршисти.

Жителите на с. Сатъкьой, чисто българско село 184 семейства, още при нахлуването на турците бягат най-напред в Лозенград. Там българските власти ги връщат назад. Те не се решават да се върнат и като чуват, че турците наистина идват, заедно с българските власти преминават границата към България. Хората от Сатъкьой се заселват от части във Варна, от части в Айтос, а някои в Бургас и Карабунар (по късно Грудово, дн. Средец).

Гърците в Лулебургаз са малочислени. Те остават още година и половина в Люлебургаз, а след това ги изселват в Беломорска Тракия, заедно с гърците от селата Ахметбей, Мюсимли и Чифликкьой.

Българите от Бабаески (старото име от византийско време е Българофигон – б.а.) и околията отчасти навреме бягат, а някои остават да споделят съдбата на другите тракийски българи, именно да приберат храната за турците за да бъдат след това изгонени. Екзархистите българи от селата Докузак, Енимахле и Карамусли (последното е смесено с турци) се пръскат по цяла Южна България. Няма сведения какво е станало с патриаршистите българи от селата Карахалил и Куфалджа. Най-вероятно те са изселени по-късно в Гърция.

 

Узункюприйско

След като турския отряд, който разорява Булгаркьой, опустошава всичко българско в Кешанско и Малгарско, преминава в Узункюприйско. И тук българските власти нямат понятие за турското нашествие. Всички са легнали на решенията на Лондонския договор за границата Мидия – Енос и спокойно си живеят. Тъпърва когато пламва Булгаркьой, се пренася паниката и в Узункюприйска кааза. На 6 юли околийският началник Иван Здравков излиза заедно с българското население от града. Още не били се отдалечили много и виждат, че горят селата от околията: Чонкьой, Търново, Ерменикьой и др.

Турската войска щом влиза в село Търново, запалва първо току що довършената църква, за която хората са похарчват 2 500 турски лири. И тук турците искат най-напред хляб и храна, сетне мъчат по-богатите за пари, мнозина избиват и най-сетне отделили жените, и момите на една страна, и ги изтезават, и най-накрая палят селото.

Трябва да се отбележи, че Галиполския турски отряд не пощадява в Кешанско и Узункюприйско и някои гръцки села.

В гръцките села Арнауткьой, Каваджик, Хедиле, Карабунар турците избиват много хора, обезчестяват жените и изтезават по-богатите за пари.

Наред с българските села най-много са пострадали от Галиполския отряд на Енвер бей и християнски арнаути, които му се изпречват на пътя. Най-ужасна е съдбата на село Зълъф (на 6 часа път пеша от Одрин, Хавсенска околия), прочуто със своите вина и богатства. Тук са избити 687 души, от които и доста християнски арнаути. Подобно е положението и в с. Ибриктепе. В Зълъф са изнасилени жените от войската и след това повечето от тях зверски избити.

Както навсякъде, така и в Узункюприйско неизбягалото население по селата е принудено да довърши полската работа около прибирането на реколтата и след това по най-жесток начин е изгонено, само с по една риза на гърба от Източна Тракия. Енвербейовия отряд продължава нашествието си към Одрин, палейки българските села и избивайки населението. Българите от одринското село Татарлар, бягайки са пресрещнати от турската кавалерия на разстояние 6 км от селото и голяма част от хората са съсечени. 20 души са клани и драни живи като овце пред хората. Изнасилването на жени и момичета, от които има също избити е било жестоко и страшно. И в с. Османли всички жени са обезчестени. Това става на 11 юли.

 

-----------------

[1] Димитър Войников – Българите в най-източната част на Балканския полуостров – Източна Тракия, 2002 г.

[2] Значи след подписването на Цариградския договор (16 септември), гл. 6 на който гласи, че “обща амнистия се дава на всички лица, които са взели участие в неприятелските действия или които са се компрометирали в политическите събития предшествали този договор”.

[3] Любомир Милетич – Разорението на тракийските българи, 1913 г.

[4] Любомир Милетич – Разорението на тракийските българи, 1913 г.

[5] Любомир Милетич – Разорението на тракийските българи, 1913 г.

[6] Любомир Милетич – Разорението на тракийските българи, 1913 г.

[7] Любомир Милетич – Разорението на тракийските българи, 1913 г.

[8] Илия Петков – Райко Петров – живот и дейност, 2005 г.

[9] Илия Петков – Райко Петров – живот и дейност, 2005 г.

[10] Георги поп Аянов – Малко Търново и неговата покрайнина, 1939 г.

[11] Атанаска Георгиева – Моите спомени, Бургас, 2009 г.

[12] Огнян Марков – И станаха созополци, 2013 г.

[13] Стефан Апостолов – Преображенското въстание, 2013 г.

[14] Най-заможният човек в селото е Христо Пендев. Пендевият род се заселва в с. Ески паслии (дн. с. Лъка – Поморийско). Днес наследници на Пендевия род са Софка Бубалова, Ана Костадинова и много други – б.а.

[15] Д-р Стамат Апостолов – За свободата на Тракия, 2002 г.

[16] Огнян Марков – И станаха созополци, 2013 г.

[17] Стефан Апостолов – Балканската война, 2013 г.

[18] Любомир Милетич – Разорението на тракийските българи, 1913 г.

[19] Имперската Османска банката пуска книжни пари – каймета – за пръв път през 1862 г. с номинал 200 куруша. Банкнотите имали текст на турски и френски език. През 1873 г. се пускат банкноти от по 1, 2 и 5 лири, а през 1876 г. и с по-малки номинали – от 1, 5, 10, 20, 50 и 100 куруша. От 1908 г. са в обръщение и банкноти от по 50 и 100 лири, а през 1914 – по 1000 лири. Въпреки наличието на банкноти, до края на Първата световна война основно разплащателно средство са златните и сребърни монети.

[20] Махмудѝя (на турски: mahmudiye) е стара турска златна монета, сечена при управлението на султан Махмуд II (1808–1939). Равнявала се е на около половин турска лира (68 куруша) – около едно сребърно меджидие.

[21] 1 ирмилик = 20 пари = 1/2 куруша.

[22] Димитър Войников – Българите в най-източната част на Балканския полуостров – Източна Тракия, 2002 г.

[23] Любомир Милетич – Разорението на тракийските българи, 1913 г.

[24] Точно затова гъркоманите (патриаршистите) ги изселват в Солунско, а българите (екзархистите) в България – б.а.

---------------------

Из книгата:
Стефан Апостолов, "Линията Мидия-Енос, 1913 г. От Черно море до Егейско море", Бургас, 2014.

 

 

Коментари

Недоумявам защо за тази статия научавам чак сега, след като не само аз, която съм била и още формално съм член на Тракийския научен институт, която най-редовно, години подред, чета в. "Тракия" едва сега научавам за тази стойностна книга на този добросъвестен автор. Той си е поставил благородна цел, изразена така: "Именно за тези българи, от Източна Тракия, нашите деди, ще се постарая да изследвам и представя действителността, възможно най-точно и най-обективно, онази трагедия, отпреди 100 години, въпреки Цариградския договор от 29 септември 1913 г." Смея да го уверя, че се е справил отлично и горещо препоръчвам не само статията, но и книгите му на любезните по/читатели на книгата - неоценимото и недооценено богатство на Тракия да я прочетат. Започвам да обмислям съдържанието на по-обемна и изчерпателна рецензия за книгите на този автор, когото, за мое голямо неудобство, не познавам, но с интерес четох написаното от него.
Благодаря на Издателство "Либра Скорп" за предоставената ми възможност да се
запозная с творчеството на автора Стефан Апостолов.Хвала на труда Ви!

БЛАГОДАРЯ от сърце на автора -Стефан Апостолов, който разкрива жестоката истина заминалото на тракийците и за кървявата 1913 година.Но след това има още потресаващи неща,които той не спестява и описва.Аз съм учила историята от разказите на останалите живи някога след геноцида.ЗА пръв път някои след професор МИЛЕТИЧ И доцент Стайко ТРИФОНОВ пише по тозе въпроси.Хвала и на издателството.
Коренът ми е от село Пишманкьой.Баща ми беше сирак.Баща му е ранен оттурците и
умира няколко години след геноцида от незарастващата рана.Сестричката на татко умира във Варна от епидемия .Почти всички от двете страни загиват по скиталческите пътища.
Аз съм събирала и издавала материали на тази тема -за Булгаркьой.Всичко жт тжзш автор е верно.ОГРОМНО благодаря!!!

Velik e Bog - Vsistinnen i Vsemudur i Vseliubqsht . Hvala Tebe nash Nebesen Bashta

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите