Йордан Йовков

Йордан Йовков е роден на 9 ноември през 1880 г. в с. Жеравна. Йовков преминава детските и юношеските години в родното си място, където получава основно образование. Завършва гимназия в София.

След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в село Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево 1902-1904, като по време на обучението си публикува първата си творба – стихотворението “Под тежкия кръст” (вестник “Съзнание”, бр. 9, 26 октомври 1902 г.). В началото на 1904 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

Есента на 1904 г. Йовков се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен по време на битката край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание “Народна армия”, където в бр. публикува очерк за Балканската война – “Утрото на паметния ден”. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание “Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве” в Отделението за социални грижи и благотворителност.

Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на списание “Военни известия”. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-1927 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката, освен това – апандисит. На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.

Йовков дебютира като поет. През 1902-1911 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания – в. “Съзнание”, списанията “Пробуда”, “Художник”, “Ново време”, “Ново общество” и “Бисери”. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви – започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба – “Овчарова жалба”, с подзаглавие “Старопланинска легенда” – Йовков публикува в списание “Просвета” през 1910 г.

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. (“Утрото на паметния ден”); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията “Звено”, “Съвременна мисъл”, на вестниците “Слово”, “Демократически преглед”, “Военни известия” и “Отечество”. Открояват се импресиите “Те победиха”, “На старата граница”, “Безотечественици”, “Ехо”, разказът “Балкан” и повестта “Земляци”.

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома “Разкази”.

Въпреки че на 2 пъти по-късно се връща към баталните сюжети – веднъж с новелата “Последна радост” 1920 и след едно десетилетие с разказите “Бели рози”, “Другар”, “На стража”, Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с “Последна радост” Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта “Жетварят” 1920 възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. “Последна радост” е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците “Последна радост”, “Старопланински легенди” 1927, “Вечери в Антимовския хан” 1928, “Женско сърце”, “Ако можеха да говорят” 1936 и романа “Чифликът край границата”, както и незавършения роман “Приключенията на Гороломов”, драмите “Албена”, “Боряна”, “Обикновен човек” и комедията “Милионерът”. Сборниците “Старопланински легенди”, “Вечери в Антимовския хан”, “Ако можеха да говорят” се определят жанрово като цикъл от разкази.

Майстор на късия разказ, така наричат големия български писател Йордан Йовков, като 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37, сред които и – арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера. Тя идва от времето, което Йовков изобразява.