Пак е нощ. Дъждът вали. Гларуси протяжно грачат. Пясъкът под мен боли и морето тъжно плаче.
Младежки смях огласява внезапно студения ден. Изригва лъчист и кристален, достига нечакан до мен.
Песните ми слънчеви затичаха... Недопети – отлетяха някъде... Бреговете на реките пясъчни притаено чакат преобличане...
Залязващото слънце прогони зимата с категоричен жест и разтвори звездните врати за пролетния вятър.
Враждебните кули срещнаха силата на моето его.
Снегът покри най-потайните кътчета на душата ми, а виелицата стегна рехавите окончания на вените ми.
Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик, дечица на майка робиня тревожна и жертви на подвиг чутовно велик...
Де, момче, ума ти хвърка? Все навън са ти очите! Дявол някой тук се бърка: пак разтеглихме ушите.
От заник-слънце озарени, алеят морски ширини; в игра стихийна уморени, почиват яростни вълни...
Недей дочаква и зори, Върви ори, ори, ори... Като няма прокопсия, Плюл съм в тази орисия!
