Ако питат ме какво най-много искам, ще им отговоря веднага – Вълшебна пръчица да имам, с която да променям аз света.
Откакто ти си тръгна, след теб остана празнота. Изстиналите длани, орхидеите, отчаяна и глуха тишина.
Пиша ти, животе, да ти кажа, колко ме боли. За ударите, дето ми нанесе, за нощите пропити със сълзи.
Няма по-далечни от тези, дето някога са били едно. Отминават погледи и срещи, но и спомените се събират се в едно.
Открих те, когато се отказах от всичко, от себе си дори. Когато вече в никого не вярвах и очаквах единствено сълзи.
Връщам се в миналото и си спомням за мен, за теб, за нас. Това, което не можахме с теб да имаме това, което ме е страх да изрека на глас.
Само това не ми предлагай – да се слея с тълпата. За чаша уиски в сепаре, на дявола да си продам душата.
Сън. Така вълшебно. Един олтар на любовта под затворените ми клепачи.
Усмивка, слънце между нея. В нея – аз и ти, а между нас морето.
Не разбирам, защо когато някой ме обиди не мога да го мразя аз? Защо техните обиди ме карат да не влизам в час.
