Камбаната изпраща вест – без думи всичко се разбира... Трева, която не умира. И камък, върху който днес змията уморена спира.
Бавно тъмните кръстове на кресливите гларуси слизат да разгледат отблизо човешкия род... Януари.
Билетът – въглен от огнище старо – гори в дланта ми... Господи, къде съм? Защо дойдох на тази тъжна гара едно наследство спомени понесъл?
Все тия стари, подредени атоми, осъдени да бъдат наши думи... Животът е пристанище за вятър, избухнал и утихнал помежду ни.
Обувките, които ми подари Съдбата, ме оставиха боса на чужда земя, в която се раждат често пророци.
Гласът на вятъра в пукнатините на ръждивата скала е като ехо от отвъдното. Страхът притегля тялото назад.
С напредването на годините започвам да забравям всичко повяхва паметта и тежки облаци минават през съзнанието с мрачни истории за смърт когато чувам как музиката облачна отеква
понякога си мисля със главата на Луи XVI и не разбирам за какво е нужно цялото страдание жестокостите историческата достоверност
умря приятелят ми – тих добър поет на изгревите и цветята на слънцето и слънчогледа на детските очи сред чудото живот
И изведнъж виждаш живота си като вдлъбнат пейзаж в различни сезони, или в различни часове на деня ...
