Това стихотворение, което пишем заедно с мерло върху покривката и преди нас Омар Хайям е писал върху глинените чаши.
Кучето на клошаря не ме харесва. Настървява го моят парфюм – като статуетка от страх увисва в кристалния въздух.
Отрязан коловоз. Последна гара. Сред хората е. Никого не среща. Как иска с някого да разговаря, как иска да го питат нещо...
Ще стегне куфарите циганското лято. Созопол ще се свие – опустял до бяло. Морето мрачно ще оближе от скалите следите на горещото ми тяло.
Нозете ни не виждат от умора. Кервани без следи. Следи без хора. Оставяш ни. Пред нас ли ходиш...
Когато дойдеш, слез от автобуса – със него си пътувала на север към тихите пристанища...
Поетът, който не издаде книга, го няма вече между нас. Не се напива до безпамет, не ругае. На никой не досажда и никой от бръщолевенето му не страда.
Вечният стои зад парапета, а по стълбите пак слиза Красотата. Кавалерът – Герб от някаква монета нежно й крепи ръката.
Един печален Арлекино смеха във чаша си наля и в среднощното казино за последен път се смя.
“Осанна” – вика на възбог тълпата и пътя Му застила със цветя. Но толкоз е непостоянна тя – като глухарче, носено от вятър. Познава я Иисус, затуй тъгува; прескръбна е душата Му, боли...
