Не знам какво да правя със душата си.
Току напусне грешното ми тяло
и без да се обръща чезне хей зад онзи облак,
зад онзи хълм далечен, зад този кръгозор,
в който съм осъден да бъда жив, свободен, тленен.
Човекът, който всяка сутрин, когато слънчицето грейне,
и младите жени излизат навън с найлонови торбички
да хвърлят нощния боклук... ей тук...в кварталния контейнер –
Човекът, именно Човекът... е по-щастлив сега от всички.
Ако искаш, продължавай да не вярваш, че е вярно –
допотопно те обичам... Пагубно... Тоталитарно...
Не по дълг и не по навик, ами по поличба божа –
с половината си разум и със цялата си кожа.
