Аз отдавна щях да те напусна, непременно щях да си отида, град Бургас, завинаги от тебе...
Сто стоножки в прашен път уморени крачат, своите нозе броят, и броят, и плачат.
И аз обходих Дантевия ад, без ничия принуда, но ме обхвана страшен яд, като не срещнах в него Юда.
Подгонен не от вятъра, а може би от своето призвание да носи дъжд, той тръгна потъмнял и разтревожен, готов да се изсипе изведнъж.
Не се сърди на бедния поет, не го съди по строгите закони. Той малко е унесен, малко блед и винаги за всичко е виновен.
А върху всички с лунната си маска блестеше светла, светла, просто бяла нощта бургаска, ах, нощта бургаска, наречена сега венецианска нощ.
Марсианци съзрели Земята да синее самотна в мъглата на бензинови пари и рояк земни твари: “Пълна е с паразити, горката!”
Младостта си тръгва в полунощ, без никой да я види – като Пепеляшка: във вихъра на бала. Сред разкош и знатни принцове. На тиквена каляска.
Октомври щедро ръси злато по дърветата. Красиво е и някак много тъжно.
Стопи се зимата. Най-бялата – за двама. Когато светът беше само четири ръце, четири очи и четири устни.
