Село Бръшлян – легенда и кръстопът

Село Бръшлян – легенда и кръстопът

Село мое – сред горите спряло…
Село мое – тих планински кът…

Село Бръшлян, някогашното Сармашик, е наследник на старо тракийско селище, разположено в югоизточните склонове на Странджа планина по асфалтовия път Бургас-Крушевец-Босна-Звездец-Бръшлян-Малко Търново. Спряло сред тихите безлюдни пасища на Парорийската (крайгранична) горска пустиня в пределите на Хемимонта (римска провинция) – между Азия и Европа и се е превърнало в легенда на кръстопът.

Жителите му са потомци на траки, славяни и прабългари. Това установяваме в бита и езика, преданията и духовните традиции, в етническите особености, в археологическите останки в околностите на селото. И затова, когато през 1982 г. с доайена на траколозите в България проф. Александър фол наблюдавахме кукерските игри в Бръшлян, той обясни, че “кукерският обичай в селото е живо присъствие на Дионисиево представление”…

Освен това в околностите на селото (все още) са запазени много тракийски могили, долмени, масови погребения – гробища, като това в насрещния склон на параклиса “Св. Панталеймон” и др.

А това са доказателства за присъствието на траките в района. И в този ред на мисли бихме отбелязали, че по неписаните закони на земното човешко битие Бръшлян е благословено от Бога, защото е успяло да преодолее всички превратности на отшумелите столетия и да се спаси, за да не загине… А днес, завихрено от динамичния поход на селския екотуризъм, отново се готви да се възроди и възкръсне, устремено към своето оптимистично бъдеще. И това е хубаво, ако проявим мъдрост, любов, грижа и отговорност и не допуснем да се обезличи колоритния му силует, като го превърнем единствено и само в туристическа атракция!... Бръшлян е архитектурно-исторически резерват и това не бива да се случи!

Жертвеникът на Дионис

Мраморният четиристранен жертвеник на Дионис със старогръцкия надпис от ІІ-ІІІ век сл. Хр. в олтарната част на църквата “Св. Димитър” в Бръшлян е уникален античен паметник. През тракоримската епоха е бил поставен на това място, където е сега, сред голямо тракийско светилище на Звес – Дионис от Ликомед – син на Хреста и Сосибий – като жрец на великия Бакхейон. И благодарение на щастливата случайност, че около жертвеника е била построена по-късно църквата и се е запазил от унищожение в продължение на 1800 години.

В книгата “Странджа – древност и съвремие” е отбелязано немотивирано предположение, че жертвеникът на Дионис в бръшлянската църква е бил пренесен от светилището на Зевс и Дионис в Малко Търново, където е бил построен някога девическия католически пансион. Това произволно предположение не може да се възприеме за достоверно. Защото в малкотърновския район има установени много светилища с жертвеници, колони и надгробни плочи с посветителни надписи на гръцки. Така че сме принудени да разгледаме подробно наблюденията върху жертвеника на Дионис в бръшлянската църква “Св. Димитър” на покойния проф. (класик) Д. Дечев, който след посещението си през 1933 г. в Сармашик (Бръшлян) помества статия в сп. “Прометей” – “Жертвеникът на Дионис в с. Сармашик, Малкотърновско”. В нея той чрез сериозен анализ доказва, че жертвеникът на Дионис в църквата “Св. Димитър” в Бръшлян не е пренесен отникъде, “а се намирал винаги на това място, гдето е сега!” И Дечев пише:

“През 1933 г. посетих селото Сармашик, разположено в недрата на Странджа планина, понеже се бях научил, че в тамкашната църква “Свети Димитър” има един античен надпис. Когато влязох в олтара на прехлупената и оскъдно осветена църква, забелязах, че диреният от мене надпис е издълбан върху обърнатата към царските двери страна на светия престол, който представя четвъртит мраморен камък, който за бакхите символично е представлявал “каменна икона”.

И самият надпис, обяснява Дечев, който се състои от четири старогръцки хексаметра (антично стихосложение – шестстъпна ритмична стъпка, б.м.), принадлежи на прехода от ІІ към ІІІ век сл. Хр., и гласи на български тъй: “Аз, Ликомед, син на Хреста, жрец на великия Бакхейон, посветих на Бог Зевс – Дионис тоя жертвеник, заради децата си, заради честта, която получих сам по жребие, и заради собствените си мисли. Тях спаси, блажени Дионисе!”

Очевидно светият престол в тая църква, на който се възлага сега Христовата безкръвна жертва, е бил първоначално жертвеник на Дионис. Тъй символично тук се подчертава победата, която е нанесъл Христос над Дионис. Но не е изключена и възможността олтарът на църквата да заема част от езическо светилище, в което някога е стоял жертвеникът на Дионис. Към това ни насочва преди всичко твърдението на клисаря на църквата (дядо Иван Койчев от Бръшлян, б.м.), че жертвеникът не е бил пренесен от местността Живак (местност в бръшлянското землище на 7-8 км южно от селото), гдето в предкърджалийската епоха са живели прадедите на сегашните жители на село Сармашик, а се е намирал винаги на това място, гдето е и сега.

В подкрепа на това твърдение се явява и самата настилка на олтарното пространство, която стои почти в органична спойка със самия жертвеник. Това ни дава право да приемем с известна вероятност, че църквата “Св. Димитър” се явява фактически като заместница на светилището на Дионис. Впрочем хълмовете около с. Сармашик, обкичени с дъбова и букова гора и с бръшлян, образуват идеална обстановка за извършването на Дионисовите мистерии, които са си поставяли за цел чрез тайнствени обреди да приобщят човека с бог Дионис и тъй да му осигурят задгробен блажен живот. При това бръшлянът, от чието турско название произвеждат и името на село Сармашик, е бил посветен на Дионис.

За надписа върху жертвеника на Дионис

Надписът – обяснява Дечев – ни показва, че в края на античността Дионис, като носител на идеята за безсмъртието на душата, е добил извънредно голямо значение и затова е бил отъждествяван със Зевс, играел ролята на върховен бог у древните. Във връзка с това са намерили особено голямо разпространение през римската епоха сдруженията, посветени на Дионис, които поради прякора му Бакхос-Бакхус, са били наречени Бакхейони. Те са си поставяли за цел да дадат възможност на своите членове да отпразнуват по напълно задоволителен начин в особени помещения, назовавани също Бакхейони, празниците, които са били посветени на Дионис.

Ако прилагателното “велик”, което тук е дадено на Бакхейон, не е епитет за украса, то трябва да приемем, че сдружението е имало голям брой членове и че светилището, в което са били чествани празниците на Дионис, е било също голямо (бръшлянското също е било голямо, б.м.). Съществува такова предание и очертанията му са обхващали следната територия: от изток, откъм Кобареловите хамбари и трафопоста, покрай малката черквица “Св. Марина” (наричана още “Св. Лефтера”) се спуска на север към корията на сегашните селски гробища и стига до някогашната Задушница-Пъзлак-Кардалъм-Горската хижа-Биругата-Димановата падина-хармана на дядо Иван Бубалов-Бурилото-хармана на Димо Лапчев, и е стигало до чешмичката на баба Денка и завоя, водещ към студените извори с аязмото на Св. Пантелеймон, в чийто западен склон, както бе споменато по-горе, бяха открити гробищата на старото тракийско селище. И именно те са членували в Бакхейона на Ликомед и по негов избор са въздигнали жертвеника на Дионис тук, където е сега в олтара на черквата “Св. Димитър” в Бръшлян.

Членовете на сдружението се наричали мисти. Очевидно в него са били приемани само такива, които са били вече посветени в мистериите на Дионис.

Това, което е дало повод на Ликомед, син на Хреста, да посвети жертвеник на Дионис, е преди всичко честта, която сам бил получил по жребий. В какво се състои тая чест, става ясно от титлата му жрец на великия Бакхейон. Впрочем изборът на жрец в религиозните сдружения ставал чрез жребий между членовете му. При това се считало, че самото божество е назначавало чрез жребия своя жрец.

Ето защо Ликомед, син на Хреста, се е чувствал задължен да се отблагодари преди всичко на Дионис, загдето го е удостоил с честта да бъде жрец на сдружението, като му издигнал тук разглеждания жертвеник. Но Ликомед е счел за необходимо да спомене в надписа и децата си, тъй като по добре известна нам традиция, те са участвали като негови помагачи в процесите, музиката, танца и мистичните сцени, които са стояли във връзка с Дионисовия култ.

Тъй като жрецът е бил същински глава на сдружението и като такъв е бил длъжен да ръководи божията служба и да посвещава мистите в култа, той е могъл с пълно право да нарече членовете на сдружението собствени мисти – като такива в религиозно отношение са му били напълно поверени.

Последните думи на надписа: “Тях спаси, блажени Дионисе!”, ни напомнят живо упованието на християните, че само Христос може да им спаси душите от страдания в задгробния живот. Изобщо подемът на мистиката във ІІ век сл. Хр., за който говори нашият надпис (в бръшлянската църква), без съмнение е подготвил в голяма мяра древните, за да приемат самото християнство. При такива обстоятелства е съвсем оправдано, че жертвеникът на Дионис сложи в село Сармашик като свят престол на Христа”.

Ето защо след подробната и пълна компетентна аргументация на покойния проф. Дечев сме убедени, че жертвеникът на Дионис в църквата “Свети Димитър” на село Бръшлян не е пренесен от никое светилище на Малко Търново или малкотърновско, а винаги е бил там, където е сега!

Кукерски обичаи в село Бръшлян

Кукерските обичаи в село Бръшлян, Малкотърновско, се провеждат в края на февруари и началото на март. Протичат за един ден на два-три етапа, свързани с различни ритуални изпълнения – процесии. В първия се цирят селските кучета. Вторият момент обхваща обиколката на кукера из селото и третият – привечерното палене на кош със сено в центъра на селото (Хорището), което селяните наричат “Пали кош”.

Цирене на селските кучета

Рано сутринта на Кукеровден се излавят селските кучета и ги “цирят”, т.е. изцеряват ги от злите духове на специално подготвена за целта циралка. Циралката представлява два дълги пръта. На върховете им са завързани краищата на усукано въже, което завършва с примка.

Циралката е поставена над трап, пълен с вода, но естествено е тя да бъде поставена на протичаща река или поток. Поставят кучето в примката на усуканото въже. От двете страни на прътовете яки мъже започват да ги опъват. Въжето се развива и когато се доразвие, кучето пада във водата и окъпано – изцерено бяга изплашено накъдето му видят очите.

Бръшлянският кукер

Докато цирят кучетата, някъде скрито обличат кукера с кози кожи. На кръста му овчарски хлопки или звънци. В ръката си държи сопа с топка на върха, с прикрепено към нея парче плат. Това е знамето на кукера. Символично то замества жезъла (тирса) на Дионисий (Бакх у римляните), украсен на върха с борова шишарка, бръшлян и лозови листа.

За разлика от многобройните кукери по другите краища на България, бръшлянският кукер е само един и той по облекло се различава от своята маскарадна свита. По обиколките си из селото неотлъчно до него върви кукерицата – неговата баба. Облечена е в черно, пристъпва и преде. Кукерът е охраняван от яки мъже – пазванти, облечени в червено и вместо пушки са презрамили дебели сопи. В свитата им има и бръснар. Бръсначът му е дървен и дълъг като меч. Огледалото му е ушито на задника. Задачата му е при обиколките из селото, щом спрат пред къщата на стопанина, той доброволно да посрещне цялото кукерско шествие, да седне да го обръснат и за благодарност да даде пари за бакшиш.

Но ако не се появи и се скрие, пазвантите претърсват къщата му, хващат го, завързват го с вериги и го отвеждат при бръснаря. Завързан за стола, той го обръсва. Ако не открият стопанина, затова че не ги е почел, за отмъщение обръщат колата му с колелата нагоре. Тогава кукерът изважда фалоса си, скрит под кожите и започва да го точи на едно от колелата. Този еротичен момент се обяснява с това, че кукерът, който е символичният заместник на бог Дионис, запложда Земята, за да има плодородие и берекет.

След цялото шествие пристъпват бавно гайдата и тъпанът и свирят специалната бръшлянска кукерска мелодия. Тя звучи твърде възбуждащо и повишава настроението. Тогава всички, подскачайки, пеят песента за кукера и кукерицата, наричана от бръшлянци “кукерската”. Ето и нейния текст, също с еротичен привкус. Те пеят: “Кукерине, дърти, бабата ти втърти, иди да я стигнеш, да й туриш клечка, да не стане мечка”.

Пали кош!

Привечер завършва кукерският празник. На Хорището се извива хоро. Донасят пълен кош със сено. Запалват го и щом пламне, набоден на два дълги пръта, го вдигат високо. В този момент се разнасят весели викове и по пламтящия кош се отправят изстрели. Кошът догаря и се срутва на земята. Всички се спускат към все още недогорелите трески, грабват по една и тръгват из тълпата да търсят оня, с когото през годината са си нанесли обиди – намразили са се, за да си поискат взаимно прошка – извинение. Правят това, защото вярват, че който таи злоба в душата си, става жертва на дявола.

Такива работи…