Аз приближих, а котките се любеха. Не бях ги забелязал отдалече, замислен в нещо свое и кахърен – така, разбира се, човек не вижда.
Тази сутрин ми е едно финландско и ще тръгна със снегоходките след елена тъжен на класиката. На лов, може би.
Докато тя одисейства, той пенелопства. Тя слугува при богати европейски циклопи...
Път, случаен също като бликнала, вехнеща във паметта мелодия... А край пътя – цветно ято циганки, седнали на сянка, си говорят.
Дъждът подигравателно мълви, че с кръв се пише. И до кръв те жули. Сърцето ти започва да кърви... А след това е време за акули.
Ах, тази моя пролет полудяла... в горещите ми вени връхлетя! И толкова съм вишнева и бяла с най-шеметния устрем на кръвта!
Наздраве да си кажем, ей така – за всичките ни хубави моменти, за блясъка в очите ни сега, дори за клюките некомпетентни.
Понякога тъгата е красива – досущ като на фотошоп. От чужди погледи сълзите скрива, но пипнеш ли я, удря като ток.
Моля, някой най-сетне да спусне завесата – крайно време е циркът безумен да спре! Този свят е кошмарно обсебен от бесните, а тръбата Господна отдавна зове...
Ходи ми се в непристъпни дебри, пие ми се живата вода, дишат ми се небесата ведри, язди ми се дива свобода!
