Щастието не може да скрие тъгата в очите ми, която е моя спътник. Тя познава душата ми – калейдоскоп от безброй образи.
Търся те в градовете. Виждам те в улиците. Виждам те в парковете. Виждам те в къщите. Взирам се в теб до безкрайност...
Спомняш ли, как исках да подаря, огън за душата ти, запален от пламъка на искрите в очите ми... И да ти стана светлина.
Историята се повтаря, а Бога ми, се повтаря и математика, физика, химия...
Още от люлката с челото си разграничих себе си и Космоса, търсейки линията, която разделя яве и съня.
Когато идва есента напускам брега, лъщящите риби и мидичките, които спотайват истината...
Когато идва есента и усетя аромата на дюля и лястовиците с крилете си напразно милват лицето ми...
Улучени от мълчанието и голотата на камъка, консервираната истина, костите на речта...
Цяла нощ интензивни мисли, като рояк пчели бръмчаха в онази бунтовна глава, която все още не се дава, нито се предава...
Не беше моят грях че скитах любопитно между разнородните думи, без да намеря изход от Вавилонската кула.
