Есенна мелодия

Ние се уморяваме прекомерно не от конфликтите помежду си, не и в борбата за надмощие на една идея над друга, а в самото приготовление за сблъсъка.

Ние не знаем пощада не към падналия вече противник, а към оня, който обръща в паническо бягство скритите ни помисли и ги изправя до стената с простички и сякаш набързо събрани слова, но пропити с Истина.

Ние се опияняваме, не от заряда на обикновеното признание за Обич, а от евтиния станиол на обвитата с него лъст.

Ние не търсим не търсим хармонията на чувствата, изразени в мъничката и безкористна саможертва, а даваме ключа от сейфа на своето доверие на онези, що ни заливат с водопади от лицемерни и празни обещания.

Ние никога не се укоряваме за пропуснатите мигове да правим Любов, а роним крокодилски сълзи за часовете оргии, в които животински ликвидираме сетивата си докрай.

Ние не узряваме за вълшебните плодове на Прошката, отровени от натрапената ни отвън ненавист, относно различните начини, по които изповядваме вярата си.

Ние сме съвършеното оръжие на прикрития звяр, стаен в най-тъмните ниши от омраза, завист и себелюбие в нашите освирепели умове.

Ние сме многоликият бог на страха и разрухата, докоснал ни насън с невидимото си дихание и сякаш спим непробудно, или подобно на парализирана от змийски яд жертва, чакаме с ужас смъртта.

Ние се превръщаме в инструмент на нов, човеконенавистен Световен ред, с безмълвното си съгласие да правят с нас каквото пожелаят.

Ние никога няма да узнаем цената на един Живот, докато самите не се изправим пред пропастта на отчуждението.

Ние никога няма да претеглим, колко точно тежи една детска сълза, докато не се научим да тълкуваме Божествения код, заложен в смеха на всеки мъник.

Ние се пречупваме при всеки допир до безсилието, когато искаме да върнем някого, който вече не е сред нас.

Ние узнаваме смисъла на простичките неща, всеки път, щом нашата безумна гордост успее, да ни въвлече в лабиринт без изход.

Ние бързаме да изкупим греховете си, винаги, когато красивата мелодия на Опрощението, тихо изтръгва от душите ни стон на Надеждата да се върнем към изначалното си “Аз”...

А сега си представете това:

Ние сме космически скитници, ние сме паднали ангели, ние сме заблудени от мрака души, ние сме човеци, търсещи брод.

Ние сме вечният въпрос и вечноскритият отговор. Ние сме и семето и плевела, ние сме и огъня и водата и пръстта.

Ние сме безразмерната частица на Сътворението, преродена в устремен към вълшебната Светлина фотон.

Ние сме...

Просто една есенна мелодия.