Карнавалът продължава

Някои книги натрупват биография още преди да са се появили. В това няма нищо странно, лесна гаранция за подобен ефект могат да дадат анонсиращата бъбривост на автора, наличието на някаква интрига, находчивата издателска реклама. Необичайно е обаче биографията на един текст, който все още не се е превърнал в книжно тяло, да се гради от собственото му пълноценно битуване, не от негови заместители или препоръчители. А тъкмо такъв е случаят с тази неконвенционална книга. Заглавието, което Сашко Павлов е избрал за своя опус, е “Книгата”. С цялата двусмисленост, която подобно заглавие предполага. От една страна, то демонстрира непретенциозност в стил “ами, книга...”. В същото време, на същото това заглавие, веднъж въведено в културното пространство, се вменява памет за някакви прецеденти, ако не за далечните и недотам познати, поне за такива като “Книга за българския народ”, или “Нова книга за българския народ”, или пък – от областта на издявките – “Няма такава книга” на Людмил Станев. Ако се продължи в същата посока, заглавието може да се привиди и като свръхинтенционално. Защото все пак има един абсолютно авторитетен прецедент, назован по този точно начин. И колкото дързостта на подобна алюзия да изглежда неуместна предвид оскъдната телесност на “Книгата “, в светлината на съдържанието, което текстът предлага, разчитането му като parodia sacra престава да изглежда толкова произволно или неаргументирано. Но за това по-късно.

Авторът се самопредставя като Сашко Павлов ЕкспертЪТ. Иначе, освободен от титлата “експерт”, която не без основание си е присвоил, авторът е преподавател в Катедрата по английска филология на Пловдивския университет. Поради това точно Пловдивският университет е едно от пространствата, в които като съдържание, все още лишено от тяло, в някаква делнично-празнична устност книгата битуваше дълги години. Други нейни битийни топоси са кръгове от приятели в София, Пловдив и Велико Търново, малки групички съученици от някогашната пловдивска английска гимназия, а също и общности от почитатели на светлото нестабилизирано пиво. И още, една публикация в сп. “Страница” (1998, кн.3). Както и – преди около година – серията билбордове, на които се мъдреше рекламното “Оставете ме на бира!”, небрежно забърсано отнякъде, без грижа за баналности от типа на авторски права или морални скрупули.

По най-общ и по неизбежност приблизителен начин съдържанието на “Книгата” може да се определи като поредици езикови експерименти, които демонстрират феноменалния усет на автора за логиката и парадоксите на словесната материя, за напрежението между нещата и думите, за алтернативността, автоматизма, а често и окончателната неадекватност на означението. ЕкспертЪТ декларира, че не желае да стане доцент, защото е по-добре да бъде доДОЛАР, но че все пак пише “дрисертация”, че не иска да си ПОЛУчава заплатата, защото е къде-къде по-изгодно да си я... чава. Заявява също, че иска да си купи “Бета Жулиета”, напук на всички почитатели на “Алфа Ромео”.

После се налага впечатлението от отделни остроумия, които въздействат по механизма на анекдота и заразяват с веселото си настроение. Защото няма как да не се смееш, когато ти напомнят, че може да си “разстроен, защото си запечен” или че, обратно, е възможно да “акаш рядко, но често”. Или пък ако се вживееш в илюзията за автентика, отиграна в уж смотаняшки наивния въпрос “Да мина ли да те взема, или да взема да те мина?“  Вицът се ражда дори когато, в умилително битов план, жената на автора готви фасул, докато той готви кандидат-студенти, както старателно уточнява – по английски или, понякога, с ориз.

Отвъд отделните попадения започва формирането на цели серии от словоформи, с част от които авторът пренаписва света на общия ни делничен опит. Първата от тези серии, която играе ролята на най-сигурен идентификационен маркер на Сашковата езикова вселена, се състои от т.нар. “биризми” – ­думи, в които чрез едва забележима трансформация, понякога удържана дори в зоната на почти абсолютна омофония, се въвежда семантиката на бирата. Ето как работи тя в плана на автошаржа: АВТОБИРОГРАФИЯ

Започва от ученическите ми години, когато участвах в биригади и други организирани бироприятия. После започнахме сами да си организираме сбирки, че дори и сракийки... Като студент станах голям биртусиаст. Сбиртувах редовно... Бирганизмът ми беше здрав, биристалтиката на червата – нормална, често биринирах и още по-често биригвах. Имах биротични сънища и бирекции. Друга основна серия е на “гативизми”-те. Те са производни на една начална спекулация, която преобръща логиката на езика да произвежда негативни форми от утвърдителните, например “недоволен” – от “доволен”, или “некадърен” – от “кадърен”, и настоява, че – обратното – езикът действа по математическия принцип двойният минус да дава плюс. И така “не некадърен” става “кадърен”, “не недоволен” става “доволен”, което прави възможно “не небрежен” да бъде равно на брежен, а обратното на негодник да бъде годник. Негативните понятия стават гативни, и така се раждат въпросните гативизми. След което всяка дума, която започва с “не”, се оказва подложена на същата операция. За да се появи поредната, този път ГАТИВНА АВТОБИОГРАФИЯ

Аз съм андерталец. И съм гър. Казвам се Дялко. Живея в бостъргач в Браска под бесносиний босклон и си имам оново осветление. Обличам се глиже, много съм брежен и марлив. Понеже страдам от висока кръвна захар, пия само ктари. А, пия и скафе. Храня се с ръждаеми прибори. Веж съм, кадърник и хая за работата си. От което имам рви. Обаче благодарение на гативното мислене съм станал врастеник и страдам от вроза. Като интелектуалец, в секса съм като рез, ама какво да се прави. По отношение на политиката съм утрален. Радея за разривна дружба с братския съветски народ. Щото те ни доставят много фт и фтопродукти.

Лятото с моята веста ходим на почивка в Себър (жената и детето – на балкан). Аз обикновено изверявам на жена си, това е само, за да стане по-интересно. И накрая, като умра, искам да ми отпечатат кролог.

Нататък се разгръщат сериите за тройкаджиите и двойкаджиите, а също и за петоркаджиите и отличниците, основани на размяната на буквосъчетанията “три” и “пет” съответно с “две” и “шест”. По тази логика, ако тройкаджията яде тригуни, на двойкаджията му се полагат двугуни. И, нататък, той не може да се казва Трифон, не може да живее в Триград, реже дърва с двуон, сипят се двици. Отличниците, на свой ред, са шестимни за знания, ядат шестифурки, пишат шестиции до парламента, карат колите си с шестрол, не могат да имат име Петко, четат Шестрарка и Шестроний...

Самостоятелни серии се градят на подмяната на “син” с “червен” (синекурен става червенокурен, редом със Синода се появява и Червенод, и – реципрочно – синдалест. Така се ражда терминът “червендром на вродена умствена недостатъчност”. На същия принцип, вече с размяната на “под” и “над”, се изписват думи като надлизурко и подзирател, надкокоросвам и подменно, подсказва се възможността за профсъюз “Надкрепа”.

“Книгата” съдържа още серии тъпизми и тавтологии (То което си е, то не може; Всеки си има въпрос на вкус), пословици и поговорки (Битият си е бит, учителят – учител), полезни съвети (Не берете грижи, берете цветя; Не берете душа, берете каквото искате друго, ако ще и грижи; Ако ви падне камък от сърцето, внимавайте да не падне в бъбрека; Не тъгувай, търгувай!). А също и диалози, вдъхновени от известното Селинджърово “Какво казала едната стена на другата”; “Какво казала гайката на болта? – много съм ти навита.” “А едното менгеме на другото? – Стегни се малко.” “А едната мивка на другата? – Много си задръстена.”

Редуването на нови и нови преобръщания, преосмисляния, провокации към автоматизма на говоренето, които “Книгата” предлага, постепенно въвежда в някаква езикова реалност, където обратите стават предвидими, читателят е призован да бъде съучастник, първоначално чрез зададени му въпроси, отговорите на които трябва да се съобразят с веднъж отиграна логика, впоследствие чрез предизвикателството на откритите серии. Някъде на този етап започва да се затвърждава усещането за нещо, което ти бяга в играта на конкретни впечатления, за някаква система, която е скрита отвъд отделното попадение или целостта на конкретната серия.

Логиката на така изградената себична творческа реалност се прояснява едва в мащаба на цялата книга. Тогава, в резултат на някакво разпознаване, много подобно на припомняне, става видно, че механизмът на очудняване на света, проявен като взлом в лабораторията на езика, е родствен на изначални рефлекси, закрепени в културната ни памет като принципи и явления на народната смехова култура. По същинската си природа езиковите експерименти, демонстрирани от Сашко Павлов, представят една карнавализация на езика, а чрез нея – трансформация и на света, в който живеем. Ключ към подобна интерпретация дава самопредставянето на автора – като идиот и ненормалник (“идиотът” тук е по-скоро поза, запазила спомена за етимологията на думата – от гръцкото “идиотикос”, особен, различен, типичната карнавална фигура на глупака-мъдрец, на шута). Към тези конотации поощрява и настояването му да се изпише като Сашко Павлов ЕкспертЪТ, аргументирано като желание да бъде експерт с “голям член”. Както и въвеждащият Наръчник за дипломатически коректна употреба, с изричното уточнение “Важи и за автора!”, където четем:

Бохем – многократно оцелявал след злоупотреба с вещества
Дебел – хоризонтално неограничен
Дърт – хронологично надарен
Женен – под доброволен домашен арест без идея за обжалване
Луд – различно интелигентен
Мързелив – с мотивационен недостиг
Плешив – фоликулярно онеправдан
Разпилян – с алтернативно чувство за ред.

“Книгата” реактуализира езика на карнавала като материализация на светоусещане – според известната формулировка на Бахтин – враждебно към всичко готово, завършено, дадено веднъж завинаги или с претенция за непоклатимост. В този език действа патосът на смяната и обновяването, присъщо му е съзнание за веселата относителност на нещата. В него работи логиката на обратността, на опакото (оказва се, например, възможно да бъдеш социално дебел), принципът на непрекъснатите размествания на горе и долу, на лицето и гърба, проявява се динамиката на колелото.

В светлината на подобна интерпретация става очевидна идеологията на последователни снизявания и профанации, намира мястото си и първоначално скандализиращата настойчивост, с която се разгръща серията “вгъзизми”. В нея всякакви категории на духовното и възвишеното се оказват преведени в плана на телесното и долницата. Така се раждат думи като Вгъзраждане, вгъзновение, невгъзможен, вгъзмездие, вгьзходящ. По контрастната логика аналгинът се превръща в оралгин, защото се приема през устата, но пък – като синхронизация на двете противоположни движения – от низорал се ражда възанал. Пак по тази логика се преосмисля някаква етимология и, съответно, правопис, за да се появи думата анаЛЛизатор, интерпретирана като “гъзолизец”. По аналогичен принцип човек, който “пита задника си”, бива наречен вгъзпитател и, обратно, онзи, който не иска да пита, се определя като невгъзпитан. Пак в идеологията на карнавала се вписва серията “професионални псувни”. По логиката на същото снижаване, със същия специфичен акцент се оформя и серията за динозаврите, на която авторът не е дал наименование, но по вдъхновение, дошло от самата книга, бих му подсказала да нарече “дагозавризми” (защото там “фамилиарничещ мъж със сексуални намерения” се назовава “ти го завър”; онзи, който се плези, докато го... е плезиозавър, а онзи пък, който го прави тиранично – тиранозавър).

В така очертаната схема се проявява и логиката, по която пиенето на бира играе централна структуропораждаща роля в космоса на “Книгата”, както и органичната му обвързаност с показателната траектория в изброявания като биригване, биристалтика, бириниране и бирекции. Пак в същата кодова система придобиват адекватното си значение предложените от Сашко Павлов авторски преводи на Бърнс, на прочутия Хамлетов монолог “Да бъдеш или не”, на Gaudeamus igitur, който, както може да се очаква, прозвучава във всевъзможни вариации върху “дагойбамус и го тур”.

Книгата на Сашко Павлов ни кара да осъзнаем колко ограничена е територията на смеха в настоящото ни битие, в което карнавалното – на свой ред – е сведено едва ли не единствено до бутафорията на нелепо режисираните кукерски игри. Не мога да се освободя от скръбното предположение, че всеобхващащата отмяна на смеха – все по-категорична и плашеща – е вероятно в зависимост от тоталната девалоризация и профанация, преобърнали ориентирите ни в сферата на сериозното и официалното, за да изтръгнат окончателно изпод краката ни и сетните рационални основания на усилието, наречено живот. Толкова по-навременен ми се вижда ритуалният смях, който се вихри в пространството около “Книгата”. Защото той ни подарява иначе немислимата надежда за възраждане на всичко опорочено, унизено или погребано. Ако не иначе, поне с илюзията, че карнавалът продължава.

-------------
Сашко Павлов ЕкспертЪТ, “Книгата”, Изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2016.
-------------