Морето като словесно битие в поезията на Христо Фотев

Христо Фотев завеща на българската поезия най-точната и най-впечатляващата поетическа визитка: Роден в Истанбул. Тридесетгодишен. Но българин. И жител на Бургас[i]. От една страна, в нея се преповтарят реда и лаконичността в административно-бюрократичната идентификация на субекта. От друга обаче, библейското присъединително "и" и присъствието на името Бургас като финална дума на стихотворението “Кълна ви се – аз всичко бих повторил” е идентификационно значещо за самата поезия на Христо Фотев.

В тази поезия морето-Бургас-пристанището се сливат в единен образ, представящ по уникален за българската лирика начин специфичното лирическо съвместяване на максимално единичното с максимално обобщеното. Морето-Бургас-пристанището в поезията на Фотев, от една страна, са пространството на единствено възможното битие (къщата единствена; хората единствени; единствената улица в живота ми; единствено в бургаското пристанище; единственият залив; единствен ... пейзаж; [морето] голямото събитие / в живота ни и може би единствено...), при това – битието в неговата възхитителна цялост и завършеност. От друга страна, максималната обобщеност предполага всеобемността на триединния образ да бъде разгърната пространствено и темпорално до границите на Вселената: аз осезавам / тоя – целия свят... Там в Бургас (“Венецианска нощ”, “Пристанище”, “Морето”, “Понтийски мотиви” 1, “Тоя влак за Бургас”).

Морето е не просто основна тематична доминанта в поезията на Христо Фотев, но – редом с Бургас и пристанището – е единственото възможно битие на лирическия аз, превъплътено в словесно битие/дом на тази поезия. Тематичните и семантичните нишки в нея тръгват от и се връщат към морето като единственост на житейското и поетическото случване. Животът е възможен само тук (жив съм аз; Тук изведнъж си спомняш, че си жив; Там е моя живот), това е истинският живот (Тук ти откриваш своя верен жест) и това е най-добрият от всички възможни животи (Единствено в бургаското пристанище / живота ме изпълва с възхищение!). В пространствен аспект чрез морето-Бургас-пристанището като еманация на битието максимално се разширява лирическото пространство, включено в мамещите мечти за далечни пътувания (Наистина ли съществува Африка, Америка, Австралия... Как искам да отида аз във Индия, в Япония, в Италия – “Пристанище”) и обхващащо целостта на света в обобщителността на едно местоименно наречие – навсякъде. За да се декларира веднага след това единствено възможното място за преживяване на целостта и широтата – бургаското пристанище, в обобщеността на двойното отрицание – никъде-никога и в спатиализацията на лирическото време (И никъде да не отида – никога / да не напусна своето пристанище!). Мотивът от “Пристанище” се повтаря почти дословно във “Венецианска нощ”: но никъде не искам да отида. Играта с маските – маскирането на бургаската нощ като венецианска/флорентинска (с лунната си маска / блестеше светла, светла, просто бяла нощта бургаска, ах, нощта бургаска, / наречена сега венецианска нощ.), е интерпретирана като възможност за разширяване границите на пространството, за отваряне чрез симулация към мамещото, романтичното, далечното, за да бъде категорично отхвърлена чрез тройното отрицание, трикратното изброяване на липси (А нямаше в градината канали / с тайнствена гондола; А нямаше в градината канали / с тайнствена тераса; А нямаше в градината канали / с тайнствена китара), сумирано в обобщаващото нямаше частица венецианска или флорентинска. Липсите обаче са провидени като преимуществото на своето: в земята и звездите, и в морето, / в нощта, която беше само наша. Отказът да се отиде другаде е продиктуван от категорично заявеното съзнание, че пълнотата на съществуването, целостта на лирическия аз (там съм целият аз) и постигането на себе си (Тук ти за миг не си човек случаен. / На твоя ден най-точния адрес / е тук – и твоя ден е ден безкраен) са възможни само в пределите на Бургас и морето (И пак. И пак във същия Бургас). И в тези граници единствено се разполага житейският път на аз-а между поемането на отговорността да бъдеш жив (Приемам възхитителния риск да бъда жив) и продължението на живота отвъд (за смърт и сън, за смърт и сън в Бургас). Такава поетическа концепция е продиктувана от визията за морето като всеобхватност, побираща в себе си целостта на света (Морето! Най-голямото събитие! срещу Море – и най-интимното движение...) и даваща идентичност на лирическия аз (Морето е всичко, в което си целия ти). Екстатичността на емоционалния и словесен жест, декларативността в говоренето за морето го приравнява с божественото в категоричността на твърдението Морето съществува!, за което не са необходими доказателства, защото: достатъчна е вярата. Равноредно на морето в този аспект в поезията на Христо Фотев е единствено и само словото, също въздигнато в дискретния диалог с библейския текст до ранга на божественото: “Вий идвате [думите] с лица от звук... толкова различен, но винаги с един-единствен бог! (“Възхвала на думите”).

Именно в рамките на този контекст морето присъства в поезията на Христо Фотев и като ежедневие, и като любов, и като слово.

Морето: ежедневие

Пъстрата картина на морското ежедневие придърпва към погледа и го фокусира върху ярко изпъкващи битови фрагменти и подробности на крайморското живеене – кораби и лодки, въжета и корабни плъхове, гарата и пристанището, театъра и съда, релси и складове, капитани и моряци, надеждите на рибарския улов, смачканите полички на танцуващите в морското казино момичета, изхвърленото на брега удавено момиче – уголемява, детайлизира, напластява, изброява като част от лирическото преживяване, от цялостната лирическа картина на морския бит (“Морето само живите обича”, “Венецианска нощ”, “В бургаските покрайнини”, “Пристанище” и пр.). За да поведе лирическия наратив към драматизма на екзистенциалните проблеми на човечеството, към отговорността на човека (“Литургия за делфините”), към съзнанието за връзката и неделимостта му от всичко съществуващо, чиято изначална родина е морето (“Морето!”, “Морето”).

Морето: любов

И ако чрез морето пространствените измерения в поезията на Христо Фотев се съизмерват с границите на Вселената, то визията за него като изначална даденост, родина и люлка на живота максимално разширява темпоралния обхват на лирическото време. Връща го към примордиалните води на сътворението, към митичната слятост на произхода от водите, към единението на фило- и онтогенетичното в неосъзнатото превключване от “аз” (мойто съществуване; хрилете ми; люспите ми) към “ние” (стъпките ни; морето ни; нашата носталгия), за да го утвърди в интертекстуалните отпратки на по-късните към по-ранните текстове и повторителността на автоцитата (Как въздухът изгаряше хрилете ми, / и перките ми блъскаха дърветата. / И люспите ми падаха по пясъка / хилядолетия преди сълзите ми… – “Морето!” и …Хрилете ми изгаряха от въздуха / и перките ми блъскаха дърветата. / И люспите ми падаха по пясъка / хилядолетия преди сълзите ми… – “Морето”). Цялата история на света, живота и човека са интерпретирани именно чрез единението с морето като органично сливане/връщане към началата на битието, където е и първоизточникът на любовта :

... любовта е чувство към морето ни...
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали – единствено
любовното ни чувство е останало...
Обичаме ли – носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените?...

Така морето е онтологично постигане/сливане с битието, самата му цялост, единство и пълнота.

Но пълнотата на битието в поезията на Христо Фотев е немислима без постигането на морето в слово.

Морето: слово

Всеобхватността на морето във Фотевия поетически свят привидно води до отказ от речевия жест поради немощта на този жест да се съизмери с морето и да го изрече: Но невъзможно е / да продължа по ръста ти със думите (“Морето!”).

Поетическото слово обаче е възможно, но единствено и само там, където е постижима целостта на битието (там съм целият аз), и осезаемостта на света (аз осезавам / тоя – целия свят... Там в Бургас). Поради това мотивът за откриването/съграждането на словото неизбежно се припокрива във Фотевата поезия с мотива за завръщането в града-дом като единственото възможно място на поетическото случване (Ти тръгваш и се връщаш пак в Бургас... Тук изумен откриваш своя глас; Там далеч, далеч в Бургас, / там от зимен пясък, / аз изграждам своя глас). Крайната цел на пътуването с бавния влак за Бургас е не просто завръщане към / постигане на себе си и на истинското битие, но и на неговото ословесяване, на превръщането му в словесно битие. В този смисъл “Тоя влак за Бургас е тъй бавен” събира, сгъстява и сумира в своите кратки три куплета поетичната визия за морето-Бургас-пристанището като метонимия на битието, а лаконичната пластичност на малките лирически форми го трансформира в “странен и единствен словесен пейзаж”. Остранностяването на пейзажа, от една страна, дублира единствеността и уникалността му, а от друга, го извежда от естетически преосмисления крайморски бит, за да го положи в полето на битийното, на езика като единственият (единствен словесен) възможен дом на битието.

Така в съчетаването на максимално единичното – Бургас, пристанището му, морето му, и максимално обобщеното –­ морето-свят, българската лирика в поезията на Христо Фотев постига не само така липсвалата й морска чувствителност, но и морето като единствено възможното битие на всяка поезия – словесното.

---------------

[i] Цитатите са от стихосбирките: Фотев, Христо. Обещание за поезия. Варна, 1978; Фотев, Христо. Литургия за делфините. С., Български писател, 1981; Фотев, Христо. Словесен пейзаж. С., Български писател, 1984, като са спазени правописните особености на оригиналните текстове.