Един и същ на битието с урагана

I know now that revelation is from the self, but from that age-long memoried self that shapes the elaborate shell of the mollusc and the child in the womb... that genius is a crisis that joins that buried self for certain moments to our trivial daily mind.
W. B. Yeats

Една от най-ярките фигури на литературния експресионизъм от 20-те години на миналия вeк Гео Милев окачествява появата на Пейо К. Яворов на литературната сцена като “еманация на расовия гений”. Съществува една особена енигматичност в ритмическия ритуално-символен и родово-етнически заклинателен изказ у лирико-драматичния поет от Чирпан, който до голяма степен оправдава гореспоменатата квалификация, както и прочутите думи от предговора към второто издание на “Стихотворения” (1904) на П. П. Славейков, които гласят: “Ако г. Яворов, в по-нататъшното си развитие като поет, излезе победител из борбата, която ни рисува в “Нощ”, в неговото лице ний ще имаме един наследник на Ботева, на онези елементи от неговата поезия, в които поетът-войвода се явява изразител на националния дух.”

Онтологичната сърцевина на културно-обредния живот на българите от тези години на “национален подем” и съответното създаване в литературното пространство на “единен национален митопоетичен текст”, по думите на Михаил Неделчев, се градят върху основата на митологично-легендарните и религиозно-мистични кодове на концепциите за “род” и “родина”. Именно солидарният критерий за “мита” както в реалния живот, така и в литературния процес и литературно-критическа мисъл по това време, прави възможно и извежда на преден план Яворовата “християнска” идея за “богородично” сливане, както при Ботев, в триединна перспектива на образите на Майката, Родината и Любимата. В характерното “родово” стихотворение “Нощ” той изповядва следното: “Прости, родино триж злочеста, /прости разблудното си чадо. /Ще бъда твой, кълна се майко, /кълна се в хилядите рани/на твоята снага разбита; [...] Не искам още да умра! Тъй рано /тъй млад – о нека поживея /за тебе, майко, за родина /и зарад нея...”

Сергий Франк в “Крахът на кумирите” прозорливо обобщава, “че опустошаващото и обезценяващо се духовно битие на човека идва в резултат на изгубване на идентичността. Колкото по-нещастни сме, толкова по-омрачени са душите ни и толкова по-остро и силно обичаме и тъгуваме по родината.” В този смисъл, понятието “родина” в творчеството на Яворов носи чисто метафизични конотации. В неговата поезия конкретно-личностното се слива по особено драматичен начин с национално-общностното, за да изгради съдбовната връзка на поета с родината. Идейното формиране на Яворов се обуславя както от “националните” му пътувания към българската митология и фолклор (вж. напр. “Калиопа”, “Градушка”, “Бабина приказка”), така и от нелогическите интуиции на силно индивидуалното, на ярко-личностното у него (вж. “Чудак”, “Лист отбрулен”,”Сизиф”). Тези настроения придобиват един “архаичен”, но и силно интелектуализиран смисъл, асоцииращ възгледите за мита както с колективно-идентифицируемите традиции на “нацията”, така и с персоналните характеристики на индивидуалния талант (дори и в Eлиътовския смисъл на това понятие в “Традиция и индивидуален талант”).

* * *

Стихотворенията, включени в настоящия сборник, в по-голямата си част спадат към по-ранните творби на поета, към т.нар. “анхиалски” период: това са цикъл стихове, писани в Анхиало, където поетът е работил като телеграфист. Но дори тези ранни текстове – “Край морето”, “Лист отбрулен”, “Есенни мотиви”, “Към морето”, “Чудак”, “Калиопа”, “Сърце, сърце, смили се клето”, “Епитафия”, “Великден”, “На един песимист” – сякаш вече загатват за Яворовата драма – драмата на екзистенциалния потрес, за душевните бездни, за апокалиптичния ужас, които ще станат неизменни спътници на сизифовското богоборчество на аз-а в поезията на Яворов. Сугестираната раздвоеност в изгубването на ориентири за целостта на битието, страданието и мракът още в този анхиалски период на поета ще се наложат с все по-голяма сила в последващите му произведения до степен, в която ще започнат драматично да съществуват като константи в съзнанието на Яворов-модерниста, ще доведат до все по-силната напрегнатост и съсредоточаване на аз-а вътре в себе си, до онези мисли, чувства и настроения, подведени под общия знаменател на “ницшеанството”.

Ето например откъс от “Есенни мотиви”, който адекватно отразява тези настроения: “Безмълвна нощ и адски мрак... /И нигде звук и нигде зрак: /почти допират до земята, /тъй ниско тегнат небесата. /Духът страдае притеснен, /умът блуждае ослепен... /О, боже, дай една звездица – /и глас, макар на нощна птица!” Или пък: “Лист отбрулен... Бог знай де го/вятъра завлече. /И сирака/тъй отмина на чужбина – /сам, далече.” Или пък в “Чудак”: “Изпити, хлътнали страните, /по мрачен лоб черти дълбоки, /Това са, явно е, следите /На изпитания жестоки; /Но вечно сам в тълпата шумна, /Любов ли някоя безумна, /Безумна някоя ли злоба, /Нещастник, носи той към гроба?”

Още в своя “морски” период Яворов ще заяви, артикулира и утвърди своята идентичност на “поет на страданието” – и това ще се превърне в негова визитна картичка не само пред литературния свят на съвременниците му, но и далеч отвъд границите на собственото му време.

Литературният критик Владимир Василев – Яворов съвременник – разграничава три етапа в “страданието” у поета: “страдание на човека за неговия брат”, което “роди Яворовите ботевски песни”; страдание “лично”, което “даде най-трагичната българска лирика”; и страдание “свръхлично”, което “нашепна огромните, универсални свои символи, първите мистични слова в нашата поезия.”

Към първия етап на страданието – страданието на човека за брата/ближния (а защо не и на съ-страданието или състрадателната му любов към него?) бихме могли да причислим онези стихове, които носят мелодиката, звучността и мотивите с корени в българския фолкор – именно тук са Яворовите “ботевски” песни, хайдушко-борческата митопея на гения на българския модернизъм, при когото поетичният език достига до своето виртуозно съвършенство. “И какво ще проумееш ти от тоя елиптически стегнат, спретнат и енергичен език, който се огъва като дива лоза о явор, о тази невидена до сега у нас форма?” – пише Славейков в предговора си.

Нека се вслушаме в музиката на “Калиопа” – едно от най-известните му произведения, създадено в Анхиало: сякаш ритъмът на озвученото време е вграден в образа на огъня, на чука и наковалнята, които оразмеряват секундните скокове на звуците: “Трак-чук, жан-жин, трака-чука! – /наковалнята възглася. /И духалото се пука: /дъха, пъха и приглася. /[...] Кали-Кали-Калиопа! – /Наковалнята звънлива, /присмехулка върла, хлопа. [...]” Но и в тази хармонична прозодия сякаш е разчертано пространството на бъдещото страдание – чрез стената, деляща лудите-млади: “Две сърца се знойно любят, /старо-харо ги дели: /дали времето си губят, /или бог ще се смили?”.

Съпричастие и състрадание има и в много други стихотворения от този анхиалски период, като “Градушка” и “Арменци”. Макар и адресирани към определена социална група (първото) и към конкретен имигрантски етнос (второто) – и двете творби имат едно по-широко идейно-художествено послание, което надхвърля всякакви социални и национални граници: то носи общочовешки, хуманитарен смисъл, като извежда стоицизма и героиката на описаните субекти на преден план, което, впрочем, задава още една фикционална сроденост с класическите образци на Ботевата поезия. Тези произведения не просто реминисцират чрез основните си смислови ядра мотива за изгнанието, страданието и ядното безсилие, който е основен за Ботевите “На прощаване”, “Елегия” или “До моето първо либе”, но и възславят духовната сила и издържливост на човека, способността му да устои на ударите на съдбата и вихрите на времето.

Към втория етап на страданието у Яворов – така нареченото от Василев “страдание лично” – могат да се причислят творби, които са внесли личностното трагично звучене в българската лирика: “Чудак”, “Край морето”, “Лист отбрулен”, “Желание”, “Към морето”,”Епитафия”. Това са стихове, в които сякаш поетът води диалог с безкрая на морето. Те са наситени с мисли за самота, изолация и болка, конфесионално изречени от лирическия герой. В тях вече се прокрадва, макар и на пръсти, призракът на смъртта.

Третият стадий на Яворовото страдание е безусловен и неотвратим. В него говори лирическия герой на екзистенциалния трагизъм, чиято основна теза е, че никой не е способен да разбере терзанията и мъките, породени от усещането да си сам срещу цялата вселена, да живееш в непрогледния мрак и в съвършената изолираност от заобикалящия те свят. В този стадий говори вече не лирическият герой, а самият Яворов. Той извежда болката и страданието до статуса на абсолютна и неоспорима екзистенциална истина точно толкова “сполучливо”, колкото и Бодлер в своята скандална стихосбирка “Цветя на злото”. Тук би могло да се спомене, че и донякъде под влиянието на По и главно Бодлер, (който популяризира По в европейски контекст), Пейо Яворов разгръща в своето творчество един свят на абсурда а ла Камю – една вселена на напразно търсене на смисъл, единство и прозрачност на битието пред лицето на неразгадаем сфинксоподобен свят, в който отсъстват Бога и вечните метафизически истини и ценности. Както митичният Сизиф, който е осъден, “прокълнат” да търкаля нагоре огромна скала към върха на планината, само за да види как тя отново и отново се стоварва в подножието, така и лирическият герой на Яворов има подобен дял от “проклетата” съдба:

Тъй вечно продължава. Жестоки богове, днес малко ли титанът – наказан – в мъки тъне? Защо на пътя негов ви злобата зове да стелете там още и кремъци, и тръне?

В емблематичното едноименно стихотворение “Сизиф” гледната точка на героя e екзистенциалният фокус, в който се събират всякакъв вид логически противоречия, несъответствия и напразни усилия да се надвие смъртта. Точно тaкъв е и смисълът на модерния мит за Сизиф, който е “обсебил” и цялото творчество на Яворов: вечната, титанична, макар и прокълната, борба на човечеството срещу неумолимите закони на смъртта в опит да се удържи победа над нея. И всички тези опити може би само изглеждат напразни и безсмислени, тъй като най-дълбокият им смисъл се оказва, че не е в постигането на победата, а е в борбата заради самата борба. В “Митът за Сизиф” Албер Камю пише: “Дори поотделно всяко зрънце от този камък, всяко парче материя от тази планина, изпълнена с мрак, представлява един свят. Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.” Концептуализирането от Камю на борбеността като неизбежно и никога несвършващо изпитание, което трябва да бъде непрекъснато преживявано, е фундаментално за постигането на щастието. Усилената борбеност създава победителя, но само ако го кара да губи отново и отново. Целта на Яворовият герой, подобно на Сизиф, е не да надвие страданието, а да сложи акцент върху самото страдание:

Народ – Сизиф! И той осъден да страдай
в подземието мрачно на слепота духовна
и да търкаля камък – страдание без край –
огромен, тежък камък, по урвата световна.

В третия – екзистенциален – стадий на страданието си Яворовият личически герой се явява сякаш самата въплътена загадка на човешката екзистенция. “Човек може да въплъти истината, но не може да я познае”, пише един друг събрат по перо от съвсем други географски ширини и геополитически контексти, но със сходно светоусещане на Яворовото – ирландският поет Уилям Бътлър Йейтс. “Напразно бихте се надявали да ме познаете някога. Възможно ли е това, когато аз сам не съм се никога познавал?” – пише самият Яворов в писмо до Дора Габе. Индивидуалното Яворово страдание, по думите на Гео Милев, е невъзможно да бъде само и единствено негово лично. То не е и “българско” страдание, то е общочовешко. То е Хамлетовското страдание, породено от “проклетите въпроси”, които никой век не разреши. В света на модерността, на “новото време”, в което дисхармонията, хаосът и мракът на отчуждението засилват усещането за всеобщо зло, за разрив със сакралното и за неизкупени вини – страданието на поета е състояние на молитвеност и нравствен катарзис; то е своеобразен катализатор, който води към олтара на инициацията в тайните на битието. Чрез своето велико страдание поетът-пророк Пейо Яворов, физически сляп за външния свят, успява да “разкъса” завесите на екзистенциалната слепота, за да получи всезнание и всевидение. Посветен в мъдростта, че животът принадлежи на смъртта и смъртта принадлежи на живота, и че крайната цел на човечеството е да хвърли мост между живота и смъртта, между съзнателното и подсъзнателното, между човешкото и божественото, той намира своя път към безсмъртието, към битието извън законите на неумолимото време, към неугасващия живот във вечността.

-----------------
Пейо Яворов, “Яворов и морето // Yavorov et la mer”, поезия (български//френски), Бургас, 2019.
-----------------