Откритието

Мустакът гъделичкаше. Новите панталони убиваха. В лявата обувка усещаше камъче, а коремчето му опасно извираше над колана, издувайки единствената официална риза. Всяка стъпка до трибуната беше тест за волята.

Без да вдига поглед, подравни листите в папката. Не спря, докато не се увери, че и последното ъгълче не е под строй. Почука по микрофона, оглушавайки залата. Изпробва химикалката върху черновата. Пишеше. Премина с пръсти през яката и премахна косъмче от сакото. Изкашля се. Пи вода. Пак се изкашля. Въздъхна. Вдигна поглед. Вече нямаше причина да не започне.

Стената от прожектори го разделяше от останалите участници в конференцията. Издаваха присъствието си посредством покашляне, шепот и обилно мляскане, предизвикано от отварянето на безплатния бюфет преди минути. Сава гадаеше колко са дръзналите да останат за не особено добре промотираната му презентация за Голямото откритие, което направи преди шест месеца. Доближи се до микрофона.

–  Здравейте, скъпи гости, дами и господа... Приятели! – вежливото му помахване към празен ред в дъното предизвика подсмихване сред аудиторията. Сава прикри замиращата си усмивка като отново отпи. Чашата остана празна. Държейки я, се огледа в опит да открие някой от организаторите. Прожекторите бяха скрили и тях в луминесцентен камуфлаж. Осъзна, че е мълчал прекалено дълго и потърси продължение на мисълта си в записките. Те, от своя страна, бяха станали ослепително бели заради ярката светлина на сцената. Почувства как ризата му подгизва с всяка изминаваща секунда. Остави чашата и продължи.

–  Всички знаете, че... – думите бяха станали някак... тежки. Прииска му се да ги изплюва буква по буква, докато не се съчетаят от само себе си, без негова намеса, в смислени изречения – ...че... изследванията често достигат неочакван... ммм... – затвори очи в опит да си възвърне контрола. Не му помогна като си представи публиката си гола, нито пък като се убеждаваше, че е сам в хотелската стая, където репетираше толкова успешно.

–  Няма пуешко? – долетя навъсен глас от бюфета. – Вие се майтапите!

Сава тръсна глава.

–  ... резултат. Достигат неочакван резултат. Окото не е способно да... да види всичко... всичко в заобикалящата ни... – преглътна кална лепкава буца в гърлото си – ...заобикалящата ни...

–  ... среда! – довърши изнервен женски глас отвъд светлинната пелерина. – Какъв е този?! – запита обкръжението си дамата.

Сава се хвана за ръба с две ръце. Неочакваната опора му даде сили, колкото да продължи.

–  Всички знаем, че... невидимото има свой собствен начин да ни се разкрие. И по този начин... То... Ние... Ние разбираме, че го... има. Един вид – съществува и без да се вижда.

Аудиторията ставаше все по-нетърпелива и мляскаща. Явен присмех долетя от по-задните маси. Сава побесня. Не на тях, а на себе си. Струва му толкова усилия да се озове тук, а сега пропиляваше всичко. Откритието му щеше да преобърне света – беше важно хората да изпитат онова, през което той самият премина. Неволно си припомни онова подгизнало куче, което срещна миналия месец пред лабораторията си. Сава изведнъж беше пропаднал в невидима бездна от вцепеняващ страх, когато погледите им се бяха срещнали. Краката отказаха да го слушат, а мозъкът му щеше да се пръсне от напрежение. Искаше да откъсне очи от гледката, но не беше способен. Чувствата на животното се увиваха като примка около шията му. В онзи миг беше жадувал да избяга надалеч и да се прибере на топло. Беше разбрал смисъла на думата “уют” до самите й съставни части.

–  Пилешко?! Това да не е скрита камера? Записвате ме как ще получа обрив ли? Пуешкото не може да се сравнява с...

–  Доловихме ултравиолетовите лъчи без да ги виждаме – каза на един дъх Сава. Използва инерцията на временно обзелия го гняв и продължи: – Открихме черни дупки в небето заради липсата на светлина. Светът, в който живеем... – ръката му описа дъга към тавана – ...непрестанно ни подсказва какво има отвъд нашите сетива.

–  Довечера след десет... – думите се изплъзнаха от всеобщо надигащия се говор. – Сервират ги двойни. Барманът ми е познат...

Сава стрелна поглед в посоката, от която се домогнаха неуважителните обяснения в любов към мартинито, но мощните прожектори ги прикриваха. Неусетно започна да щрака с химикалката. Беше много жаден.

–  Вместо да се оглеждаме отвъд границите на възможното, защо просто не обърнем взор към нас? Дали и там не се крие тайна, която да отвори очите ни?!

–  От свинското получавам спазми!

–  Предпочитам Блъди Мери...

Сава пое дълбоко въздух.

Кучето се беше свило в един кашон, от чиито ръбове струеше дъждовна вода. Не виеше, не гледаше жално, нито пък досаждаше на минувачите. Ала Сава усещаше примката да се затяга около врата му само при опита да се доближи до него. Страхът на животното се избистряше и превръщаше в непоносимо за човеците усещане за самота. Ученият беше започнал да копнее за ласка, както никога до този момент. Изваждайки ключовете си, бе осъзнал, че не може да се скрие от адския студ, сковал онова, което се криеше в дълбините от сплъстена мокра козина. Беше започнал да трепери въпреки катовете дебели дрехи, които беше навлякъл сутринта. Нямаше да се стопли от радиатора, нито пък след горещ душ. В този ден Сава за пръв път прокле своето откритие и дълго време не посмя да посегне отново към хапчето.

Пръстът му натисна бутон на дистанционното и на екрана зад него се появиха формули. Изчака за миг докато опитните умове насреща му осмислят красотата на математиката, изложена пред очите им. Самата вселена сякаш беше избрала разпознаваем за бедното човешко съзнание костюм от цифри и уравнения, които подчертаваха величието й.

Никой не ахна. Говорът не спря. Мляскането се блъскаше по тъпанчетата на Сава – нагло и безцеремонно.

Той се доближи до екрана и посочи крайния резултат от тази поезия от разкрити тайни.

–  Съзнавам, че това тук... – показалецът му почти разкъса платното – ... ще обърне с главата надолу всичко, на което сме били обучавани. Съвременните постулати ще бъдат сринати със земята! Но знам, че сред нас има умове, отворени за...

–  Подиграваш се с нас, Сава! – хладен глас се обади от първите редове. Това беше глас, изпълнен с власт и влияние. – Изследванията ти няма как да бъдат проверени.

–  Напротив! Мога да докажа, че...

–  Доведете ми управителя! Казах ви, че от свинското...

Сава стовари ръка върху листите си. Химикалката описа бляскава траектория и падна в краката на онемялата организаторка, едва сега изплувала от океана светлина. Най-накрая залата притихна.

–  Намерих начин да се докосна до всичко! Животът носи в себе си отговорите, които търсим от хиляди години! Той е в нас! – Сава се потупа по гърдите. – Ако само се вслушаме в него... Ако се вслушаме един в друг... – тишината изведнъж потисна Сава. Това беше повече от сценична треска и той го знаеше. Въпреки това беше безсилен да възпре бързо избуяващите корени на омразата. Стисна зъби и опита да продължи: – Аз... открих катализатора! – внезапно поиска да заплюе екрана. Толкова мразеше себе си в този момент. Мразеше живота си, но най-вече мразеше фактът, че е малък. Нищожна личност, която никога нямаше да бъде оценена. Жалкият Сава намери сили и вдигна в ръка малко червено хапче: – Ето... С това... С това ще се научим да не причиняваме страдание никому повече! Като едно цяло... – сви юмрук, но повече от гняв, отколкото като част от глупавата си тирада – ... ще търсим... заедно... смисълът на... на Всичко! Безкрайните ни разногласия ще... ще секнат! Ще бъдем истинска армия от учени, чиито умове ще бъдат впрегнати и... и... заедно... като едно цяло...

Сава не можеше да диша от ярост. Всички около него искаха да се качат на подиума. Знаеше, че копнееха за прожекторите. Неговите прожектори! Нямаше да им ги даде за нищо на света. Обърна се и взриви екрана с юмрука си. След секунда на масово объркване, двама души се втурнаха към него. Или пък към записките му? Грабна ги и се стрелна през залата. Десетки алчни ръце се пресягаха, за да се домогнат до късчето слава, което му принадлежеше. Господи, колко много ги мразеше! Това беше чувство отвъд рамките на човешкото съзнание. Стихия в немощното му тяло. Не си спомняше толкова всепоглъщащо усещане през живота си...

С едно изключение – в онзи дъждовен ден преди месец, в който беше дръзнал да приложи откритието върху себе си, и беше надникнал в хладната обвивка от сплъстена козина. Хапчето на съчувствието, както го нарече през онази дъждовна утрин, тогава го превърна в едно цяло с душата в подгизналия кашон, както и с всички други същества по улицата.

Съжали цялото човечество от факта, че днес удвои дозата.