Сградите са толкова високи

Когато първата зимна буря връхлетя прозорците и затрупа алармите на колите, тя разбра две неща: че най-глупашки се е влюбила в града и че вече не може да пише. Всичките й разкази бяха за мъже – тези, с които се разминаваше по улиците. Никога не ги заприказваше, но виждаше историите им, нижещи се след тях. Сенките на жените, които обичаха, се люлееха в походките им, извивките на раменете им й прошепваха всичката биография, от която имаше нужда. Имаше една-единствена стихосбирка, написана за познат мъж. Онзи, който, когато бе на 19, бе казал “Ела да живееш при мен”, а два месеца след това се беше изнесъл. “Имаш разхвърляни чернови навсякъде!”, каза, а по-късно тя написа стиховете без нито една чернова и когато ги откри след година много им се смя. 

После се премести в този град. Тукашните мъже бяха или скучни пияници, или прекалено женствени. Нямаха истории, а само кал по подметките си. Жените бяха плоски, руси и безиразни. В такива ситуации преди тя успяваше да открие по някой разказ, сгушен в козирката на автобусната спирка, да го прикотка, изкъпе и среше, докато се получеше история за пред хора. Не и тук. Тъй че прекарваше по-голямата част от времето си, мотаейки се по улиците и зяпайки графитите по ъглите.

Свикна да дебне единствения слънчев ден в седмицата. Ставаше рано и отиваше в едно от малкото кафенета, където никой не говореше познати езици. Небето обикновено просветляваше в късния предобед. Тогава тя излизаше бързо на улицата и притичваше до началото на стария град. Заставаше на хълма, облагороден от общината с теменужки и благосклонно наречен парк, протягаше крака на единствената пейка там и зяпаше кръстовището, офисносинята сграда на банката до него, огромната православна църква и трамвайната спирка. Не обичаше тази гледка, но когато слънцето ги залееше, червените трамваи скриваха съветската си ръжда и грейваха, офисното синьо на сградата пламваше, а църквата излъчваше смирението, което трябваше да излъчва по принцип.

Не стигаше, за да се напише история, но бе достатъчно.

Постепенно свикна с идеята, че хората в този град нямат какво да й предложат. Свикна и с положението на пишещ човек, който не пише. Отказа да дава обяснения на когото и да е. Улови се, че за да открие нещо приятно, прави странни неща. Докато чакаше водата да заври сутрин, намяташе якето си и излизаше на терасата, а студът захапваше пръстите й няколко пъти, преди тя да се прибере и да ги стопли, обвивайки ги около чашата чай. Не бе вярваща, но се усмихваше, когато чуваше камбаните и на православната, и на католическата църква. Откри колко са удобни за сядане стълбите на рушащата се, запусната градска концертна зала вечер след седем. Разхождаше се из старата част на града и завоят на малката калдъръмена уличка, водеща към градските порти, присвиваше стомаха й с нежността си.

Беше единствения слънчев ден на десетата седмица, откакто живееше там. Наблюдаваше кръстовището, скръстила крака по турски, а до нея стоеше плочата, купена преди половин час. Вторият и последен албум на група, която бе правила топла секси смесица от джаз и блус, преди фронтментът им да получи сърдечен удар на сцената преди десетина години. След неголямо количество минути се надигна да си ходи, посегна към плочата и се поколеба. “Ще я оставя...” реши. “Може да му хареса.” Не се запита за кого мисли. На другата сутрин се записа на езиков курс. Повечето местни говореха английски свободно, но й харесваше начина, по който тукашният език се лееше от високоговорителите в градския транспорт. Беше достатъчно добра причина.

Денят от следващата седмица, който се очакваше да бъде слънчев, се оказа мъглив, дъждовен и есенно отчаян. Прекара го сгушена в одеяло на дивана, спрягайки глаголи и обожавайки красотата на простите изречения. Сутринта след него обаче бе пламнала от светлина и когато дотича до пейката, квадратният силует на друга плоча я очакваше. Същата банда, първият албум. Повъртя я в ръцете си, докато от опаковката не изпадна окаляна страница от вестник с дата отпреди дванадесет години. Прибра се, набра текста в програмата за автоматичен превод и прочете цялото ревю на албума, завършващо с уверенията на журналиста, че каквото и да е изсвирят след това, няма да е по-добро от този дебют.

Свикна с чувството, че някой я наблюдаваше иззад отраженията й. Когато се прибираше с препълнени торби, прескачайки локвите, виждаше образа си в тях, но със съсредоточен поглед, който не знаеше, че притежава. Някой й кимваше иззад витрината на кафе, а после се оказваше, че е поздравявал минувача зад нея. Въпреки това не спираше да се чувства оглеждана. Плашеше се от самовнушенията си, докато рафтът с книги за местната история в библиотеката не се стовари върху нея като прегръдка. Тогава се запита дали не трябва да се плаши от някого другиго. След няколко дни и този отговор намери въпрос, когато кривна метър от пътя си, за да прибере монета и в същия момент огромен къс лед се стовари на мястото, от което беше мръднала.

Когато вятърът спря да гризе пръстите й я остави да се разхожда без ръкавици на -20 градуса, реши, че той не само я наблюдава, но и се грижи за нея. Нямаше вече слънчеви дни, но тя се отбиваше до пейката, пушеше и се опитваше да чете табелите на кръстовището. Сняг валеше непрекъснато, но там винаги имаше сухо място за сядане. Веднъж намери купчина някак оцелели есенни листа и панделка, явно изхвърлена отдавна. Някой се бе опитал да й направи букет без ръце. Откърти му от близката ела парче кора с малко сив мъх – единственото растение, което оцеляваше там през зимата. На другата седмица цялата пейка беше обраснала в него и тя се смя с глас, докато се отпускаше върху нежните му разклонения. Никой никога не идваше наоколо, докато беше там.

Беше денят, в който първата зимна буря връхлетя прозорците и затрупа алармите на колите.  Трябваше да се прибере в родната си страна,  но затвориха летището заради лошите атмосферни условия. Единственият ферибот, който се осмели да напусне пристанището, потъна с всичките си пътници, а митничарите на сухоземните граници, преследвайки група наркотрафиканти и натягайки се пред Интерпол, бяха затегнали контрола толкова много, че и дума не ставаше да пуснат чужденец да излезе от страната. Тя се сви рамене и се обади на родителите си, че ще остане, където е. “Срещнах някого тук.”

* * *

Години по-късно,  на хълма, облагороден от общината с теменужки и благосклонно наречен парк, седеше една побеляла и добре облечена дама, която четеше местните новини. Запали цигара и заяви с лек акцент:

– Да си домакин на олимпиада на твоята възраст ще ти дойде в повече, според мен.