Неутолима жажда мори всеки читател на нова Книга. До дъно чете, ненаситникът, и до самозабрава... И какъв е ефектът от това безразсъдство?
Отрекла се от топлата одежда по плът стоя, без жезъл и корона пред Трибунала на Собствената съвест. Смутено свлече се от трона...
Ще те настигна – чакай ме отвън. Ще ме опари твойта длан гореща, ще се стопи последния недосънуван сън, ще се изгубят спомени и срещи.
Студено. Пусто. Неуютно. И не от вчера на голия площад врабците зъзнат – сред грозота, бездомно скупчени.
Ако след дълъг път платното е прогнило и хищна буря засмуква мощно такелажа, ще търся Сириус дори в бездънни нощи и като Феб в изгряващ лъч ще се разкажа.
Навярно е заспало нейде слънцето. В хралупа ветровете са се скрили. Източва мършав гръб лъжата. Израства яростно, събира сили.
Додето кротко на хълма пуст узрявах и сладост пълнеше утробата ми златна, сезоните търкаляха се плодоносни, набъбна кожата и дрехата ми стана тясна.
Ще те рисувам – не с графитен молив, а с пръсти и сълзи по моето тяло. Ще съзерцавам дълго твоя образ – не себе си, а теб ще виждам в огледалото.
Ще бъда тъжна. Като счупен молив, недонаписал своята поема. И като птица, скрила своя порив за полет, под крилото си ранено.
Не искам красивите ти обещания, планове за нас и вричания в любов. Искам само нежните ти очертания да ми вдъхнат чувство за живот.
