Нагоре, нагоре, нагоре, където кондори гнездят, където небето отколе свещени руини крепят...
Надвесено над синия прозорец мушкатото помахва на делфина. Маслините разтягат сенки в двора. Луната приласкава Санторини.
Черна е дъгата, разпъната над Балкана, над планините и над гласовете. Черен е мирисът на черешите и тъмен е облакът, защото разцъфтяват мъртвите, повикани от мрака.
Само със самоубийците, оито скачат от мостове, неумолимо започва пролетта!
От кулата на днешното безвремие чертая карта с моите мечти. Родих се в грешното съвремие – изгубено, без ценности... Почти!
Сънувах те, нощем искряща от злато с жита, като руси коси! А въздухът, Боже!?...
Тиха бъди, бедна ми душо, успях да достигна далеч и отвъд. Тихото каня, То да ме слуша, всички въпроси нека мълчат!
За уюта на нощ с тишина съм приготвила моята стая. През прозореца влиза Луна и посяда в леглото, накрая.
Когато тъмно стане вън, а светлото във мене чака, душата чува нежен звън, стихът ми ражда се във мрака.
Задрямваше. Свалила бе платната. Закотвена, лежеше на брега. С въздишка днес изпрати светлината. Нощта дойде. Донесе и снега.
