Сумрак денят започва да гони, появява се месецът от бронз отлят, светлините на препускащи вагони равнината ослепително браздят.
Наведох се и взех стотинка на земята паднала. Една стотинка с нищожен номинал...
В такава утрин искам да се върна, когато лъч хор птичи дирижира...
Пътека черна, стройна, жива прекъсна бодрия ми ход. В скали и тръни тя извива като забързан октопод.
Рибар чудак е в лодка самобитна. Зове го тази приливна вълна. Нечакано за себе си - обикна и вятъра, танцуващ със платна.
Обвита в черна пелена, Земята тръпне в самота. Разбира днес една жена, че трябва да спаси света.
На края на усилен ден, по здрач в дома ще се завърне Пенелопа. Пред свидния, сиротен къщен праг смирено на вратите ще потропа.
Помня всеки звук и всеки полъх на вятъра. Усещах всичко с измамната си душа, но тя бе празна.
Казват, че и стрехите плачат, когато се ражда жена. Ридаят на глас, изправени срещу небето...
Казват с ръка от маса трохи да не събираш, за да не си изхвърлиш берекета – на прозореца ти са гладните птици...
