Гмуркачът

Тайна приказка

И с каменни тела на великани
в подводните течения от сънища
връхлитат най-зелените пожари
скалите със чела, опрели в къщата,
превърнала се в моя тайна приказка
и аз се учех да разчитам надписи,
оставени от неизвестни жители
на пясъка в златистата премяна.

О, мои същества с могъщи корени
и с рамене от пластовете глина,
с които сме политали към слънцето!
Как бих целувал... само да ви имаше...
И все по-страстно, дълго да оставахте
в тракийските ми бедствия и детство
и по-освирепяващи във битките
на нашите деди с блестяща смелост.

И диви, озарени, обаятелни
в ръцете ми от сенки и копринена
вода, огледала безпаметно навремето
в стрелите на харпуна смъртоносно себе си...
със дрехите, пронизани от бели
разрошени коси на зряла хубост,
под пристани, изваяни с търпение,
умират и се раждат запоследно.

Легенда за остров св. Анастасия

Гмуркачът е самотник. И морето,
когато се надигне да си тръгва,
изхвърля го от себе си с вълнение.
Заплаква Богородица и сплитат стълба
най-дългите коси към светлината,
платна пропадат, флагове угасват

и лодките спасителни увисват
във мрежите, напуснали леглата
на заливите. Гларусите с писък
разсипват се в прибоя от жълтици
и тежките съкровища умират
в легендата за острова. Под птиците

човекът малък се е влюбил в прилива
и слива се със тялото на рибите.

Във кръчмите морето се пропива,
дъхти на водорасли, мъртви миди,
примигва под лъчи луминисцентни,
ракия лее в мътните си рани.
Изхвърленият още го сънува
като дете. Не спира да мечтае.

Гмуркач ли е самотникът? Бълнува
на масата със старите рибари –
за времена, в които се будува,
за младостта, погълната от пясъци.
Морето в миг навън ще се търкулне,
пияно от измами и предателства

и само Богородица от лунната
икона плаче и го съзерцава.