Този ден Жената от следобедната стая не се появи. Къщата беше разположена така, че сутрин слънцето огряваше спалнята на втория етаж и широкия хол под нея, а след обяд – кухнята и трапезария, чиито прозорци гледаха към задния двор. Подобно на повечето къщи в този квартал, задният двор беше задължителна екстра – с миниезерце, леха с лалета и жасминов храст...
Мира изпрати приятелката си Ралица до автогарата, изчака я да се качи на автобуса и, след като той замина, седна в кафенето срещу спирката. Не й се прибираше още вкъщи, защото знаеше какво ще завари – вечно пияния си баща, болнавата си майка и властната баба...
Един слепец опипваше с бастуна си земята и се придвижваше много бавно напред. Никой не попита: “Къде отиваш, човече?”. Никой не му подаде ръка, за да помогне при пресичането на улицата, без да знае къде отиваха стъпките му. Минавах, тичайки оттам, както обикновено всеки ден и случайно се хвърлих върху него без да искам...
Родих се куче по Божия воля. Не познавах татко до деня, в който го срещнах пред китайския магазин, където стопанката ми ходеше да пазарува. Черен ротвайлер на име Роко. Познах го по очите, защото бяха същите като моите. Майка си я спомням бегло – тигров боксер, но много мил и симпатичен...
Всяка година по също време Дядо Антоновата къща приютяваше лястовички на стряхата при външните стълби, където доизграждаха полуразрушените си от влагата през зимата гнезда с кал и слама. Идваха и си отиваха, а с тях и онова сладко цвърчене, което гъделичкаше слуха и пълнеше душата с наслаждение към живота и природата...
Надали дядо Гроздан беше очаквал да доживее самота и такива тежки времена. Останал сам от близо двайсетина години, все още се бореше за оцеляването си с неистови силици.
Оставаха му две години до пенсия и тук-там поработваше към някоя временна програма към “социалните”...
Траяна препрочиташе, за кой ли път вече, книжката. Беше подарък за един рожден ден. Бриян знаеше, че обича Хайне и я изненада. А неспокойният дух на поета я заразяваше от разстоянието на повече от век и половина време, като че спирала минаваше през новите реалности, увличайки и привнасяйки вкусът на драматизма от човешките несъвършенства.
– Мммм... мамка му! По дяволите! – сложи “Картие”-то на ръката си и скочи от леглото. Беше вече седем и закъсняваше за извънредното заседание на Управителния съвет на фирмата. – Какво има, скъпи? – Мая протегна сънено ръка и погали само празната възглавница. А той погали дългата й черна коса, скриваща част от красивата гледка на голото й тяло.
Държавният кораб на република България потъваше. Чудноватичък беше този кораб. Чуден, защото потъваше не в Черно, Адриатическо, Каспийско, Бяло или някое друго море, а в морето от дългове или, казано по географскому, в Дългово море...
Снежа се отпусна на черния, бил някога мек, стол в коридора. “Съжалявам, само пациенти.” Любезният възрастен лекар беше влязъл в кабинета заедно с дъщеря й. Можеха все пак да я пуснат зад вратата със светеща до нея табелка “Не влизайте”...
