Разкази

Има изглежда някаква стохастическа зависимост между честотата и внезапността на валежите и развитието на любовните драми сред себеподобните ми. Дори сега, вървейки по улицата, виждам навсякъде същества, в погледа на които се чете изумление, а косите им като моите стърчат от атмосферното електричество...

Виждаш на скенера парчето олово в рамото си. Виждаш и върха на пинсетата как го заобикаля и рови навсякъде, само не и там, където трябва. Не те боли. Не знаеш дали и тоя педал в бялата престилка го знае. Забива още по-надълбоко пинцетата в рамото ти и с професионален тон додава: “Да не мислиш, че съм тук, за да те лекувам, наркоманче посрано!”...

Когато пушкалата изгърмели и въздухът около крепостните стени на остров Кос се замятал във виолетови валма, когато палмите изтръпнали и в затворническите дупки, наречени килии, водата спряла да капе, вцепенена от изненада, беглецът най-после скочил от пробитата лодка и вълните го грабнали. Носили го, подхвърляли го, давили го и, както става обикновено в такива случаи, изритали го полумъртъв някъде по безкрайната плажова ивица на Земята Ван Димен...

Безпаметното криволичене на монолога с мухи бива прекъснат от фанфарното приветстване на 15:15 часа – нагрят на свещ нож, който преполовява застоялия работен следобед, предаването “Кой ви е по на сърце?” Водещата сама обожава 15 часа и 15 минути, защото мейлите от слушатели и рейтинговите данни посочват положителен апетит към рубриката...