Минали бяха може би дни оттогава. Била изтекла много вода... В една река... Все надолу и напред. Никой не знае колко вода бе изтекла оттогава до момента, за който ще ви разкажа сега.
Това се случи надолу по реката. Случи се някакво чудо. Каквито рядко се случват в природата. А може би никога...
В един момент птицата усети, че вече е натрупала достатъчно тъга и мъдрост. Бе раздала достатъчно любов и нежност, а и по-добро настроение, на хората. Беше научила най-важните уроци на света. Най-важните правила. Бе видяла много хора да умират и други да се раждат по света в едно и също време... Бе усетила чудото на живота...
Слънцето и трите луни на тази далечна планета, наричана най-често Планетата на сътворениет, а също и Алфа, отново се бяха подредили по дългоочаквания от всички в галактиката начин. Този, който позволяваше истинско Сътворение в безкрайни мащаби. Това се случваше много рядко – на около хиляда светлинни години веднъж – да има такава подредба на луните и тамошното Слънце, която да е благословена от Създателя на Всичко – Всетворецът.
Седи до витрината и се взира в рехавите сутрешни опашки край касите. Още преди да приключиш, тя вече стои до рамото ти. – Дайте, аз ще занеса кошничката. С мека, но сигурна хватка ти отнема кошницата и я понася към скаричката. Пътьом подбира и някоя количка, зарязана от поредния мърляч...
Сред красивата Тракийска долина имаше едно малко селце. В последната къща живееха две сестри. Голямата се казваше Ралица, а по-малката носеше името Елена. Двете се славиха като най-красивите момичета в селото. Майка им беше починала, когато бяха деца, баща си бяха изгубили съвсем наскоро. Сега двете живееха сами в бащината си къща...
Меките бели снежинки падаха бавно от небето и се трупаха на големи преспи. Цялата улица пред къщата блещукаше в прекрасни цветове. – Елхата е готова! – извика един млад мъж от хола. – Аз сложи, аз сложи – извика откъм кухнята малко три-четири годишно момиченце и изтича при баща си...
Снежинките бавно летяха към земята. Силният вятър ги носеше из въздуха безметежно. Беше средата на декември, снегът продължаваше да трупа големи преспи по улиците, а температурата се понижаваше. Две малки сестри стояха една до друга сгушени навън, за да се топлят в тази студена вечер...
От известно време паркът се чувстваше подтиснат и нещастен. Всъщност беше малко самотен. Нямаше с кого да си поговори и светът около него му се струваше скучен и безинтересен. Вярно е, че идваха хора, които вървяха безцелно по алеите или разхождаха кучетата си, ..., влюбени, които се целуваха между дърветата, и много деца, които понякога даже го дразнеха с виковете си...
Всеки следобед мъжът минаваше бавно по алеята и стигаше до едно и също място. Там дърветата свършваха и започваше морето. Навремето хората бяха натрупали камъни, които да спират вълните и с годините се оформи една своеобразна пътека. Постепенно започнаха да я наричат “Пътеката на съдбата”...
Морето лениво се протегна, леко докосвайки брега. Тази сутрин беше облякло светлосиния си костюм и внимаваше да не го измачка. Слънцето нежно го галеше с утринните си лъчи, вплитайки във вълните му нишки от ламе. Те проблясваха примамливо и привличаха любопитните погледи на птиците. Денят започваше спокойно и безгрижно...
