Откровенията на Галина Григорова в поетичната книга “Признание”

„Признание“ е дебютната поетична книга на Галина Григорова. Както показва самото заглавие, в стиховете си авторката изповядва пред себе си наблюденията от своето обкръжение – един свят, изпълнен с дисхармония и противопоставяне на двете категории – добро и зло. А за да се отсее тънката граница между тези две разновидности на една и съща морално-етична екзистенциалност, е необходима висока степен на познание – както на света около нас, така и собствено себепознание. Недостатъчната компетентност и ерудиция често водят до смесване на понятията, и оттам до объркване – изборът какъв да бъдеш – дали е правилен или не, може да бъде оценен само при наличието на ясно обосновани критерии, които... за съжаление са забулени в тайнственост.

... все още не се познавам
и често не мога да определя,
каква съм и каква трябва да бъда –
дали лоша или пък добра.
„Признание“

„Признанието“ е в трудността, граничеща с невъзможност, в този сблъсък на несъответствия човек да избере какъв точно иска да бъде – добър или лош, егоист или алтруист, чувствителен или безразличен, да обича или да мрази, и в крайна сметка – дали да бъде щастлив?

И пак оставам будна нощем и се чудя,
мира не ми дава един въпрос:
По-трудно ли е да приемеш
тъмната си страна
или да страдаш непрестанно от
собствената си доброта?
„Признание“

Цялата тази обърканост на философски реалии обаче определя една основна линия на поведение – стремеж към усъвършенстване и избор на правилното място в живота. Съвършенството, както и щастието – са  мечти – изключително трудно достижими, но самото търсене на правилния път към тях е едно добро начало.

И дали дори вълшебно е
да отричаш колко вълнуващо е
да се мотаеш изгубен съвсем
по път с внезапно начало и неясен край.
„Може би“

И след като не съществува ясно определена тенденция за правилния път, за точния начин на поведение, авторката съвсем логично задава и въпроса – кой, как, защо и с какво морално право определя нормите на управление в обществото; по-добри ли ще станем, ако ги следваме сляпо или ще се обезличим и животът ни ще бъде сив, еднообразен и скучен.

Мразя етикети,
зашити по дрехите и по душата.
...
Мразя епитети,
имащи за цел да ме управляват,
мрачни силуети,
които живота ми да направляват.
„Етикет“

И изобщо въпросът дали приоритетно да мислим за себе си или за другите, според Галина е „с повишена трудност“. Втълпяваната ни от „по-умните“, „по-знаещите“, „по-добрите“ и другите „по-...“ постановка, че първо трябва да мислим за „ближния“, а едва след това за себе си, трудно може да бъде логично обоснована.

Никой ли не е видял доза щастие от това
себе си винаги да избира, когато
има опасност за независимата му душа?
„Егоиста“

В подобно състояние са мислите на Галина Григорова и за любовта. Интимната лирика в „Признание“ е съвсем леко загатната, като че само за да не бъде обвинена авторката, че пренебрегва един жанр, на който са посветени хиляди и хиляди стихотворения. И тук отново откровението, че трудно може да се оцени какво ни „поднася“ любовта – радост и щастие или разочарование и мъка; дава ли ни нещо или ни отнема и малкото, дадено от живота; прави ли ни по-добри или напротив; накъде ни води – към светлина или тъмнина.

Знам, сянката ти стои някъде мълчалива...
Не иска да изчезне в нищото,
плаши се от тъмнина.
Объркана и егоистична,
краде безочливо от моята светлина.
„Сънувах те“

Правилният избор отново е съмнителен – изпепеляваща любов или студено безразличие.

Лъхна ме и тази вечер студеното безразличие.
Напомни ми някак си как безопасно е
сърцето ми да е ничие.
Спокойствие носи това хладно мълчание.
„Топъл полъх“

Преминавайки през житейските протуберанси, лутайки се в търсене на своите пътеки, Галина обръща внимание и на красивото около нас. Красотата е навсякъде в природата, стига да можем да я забележим – не задължително в слънчевата светлина, очарование има и в тъмните облаци, и в студения дъжд.

Някак си дъждовно ми е днес,
омръзна ми от слънчевата светлина.
...
Иска ми се да усетя по лицето
студените сълзи дъждовни,
да гърми небето някъде над мен,
да заглушава мислите греховни.
„Дъждовно“

И задава съвсем правилния въпрос:

... защо красиви са ни залеза, дъгата,
няма ли красота и в по-обикновените неща?
„Облаците“

Галина Григорова е млада, бъдещето е пред нея, изборът на посока и цел – също. Според нея всеки има своя предопределеност, която да изпълни в житейския си път – ни повече, ни по-малко. Преследването на свръхголеми цели, освен че е излишно ненужно, ще ни направи нещастни и разочаровани. И както мисията на една кибритена клечка е да даде пламък на нуждаещ се, така и ние сме родени да изпълним своята мисия, стига, разбира се, да я открием и осъзнаем.

Аз съм клечица кибрит
и малко искам.
Само шанс да бъда това, което съм,
в ръцете на някой, който от мен се нуждае.
Само очи, които с интерес в пламъка ми
да се загледат.
Само възможност да не седя в кутия.
Аз съм клечица кибрит.
Исках. Горях. Изгаснах.
„Клечица кибрит“

Вероятно мнозина няма да приемат „признанията“ на авторката като правилни. Някои ще се съгласят, други ще ги оспорят, но при всички случаи и най-твърдите „моралисти“ ще се замислят. А ако четейки поезията на Галина почувстват в себе си необходимост от промяна в начина на мислене и отсяване на моралните категории, значи книгата е изпълнила своята „мисия“ – да придаде нов смисъл, нови насоки.

Моментът, в който
придам на всички песни,
които ми напомнят за теб,
нов смисъл.
Това е краят.
„Край“

А може би този край е ново начало! Дали? Това ще ни покаже авторката в следващите си книги, и това, разбира се, ще прецени читателят.

--------------
Галина Григорова, „Признание“, изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2020.
--------------