Облачето, което си търсеше работа

По небето веднъж се появи облаче, ама толкова малко, че приличаше на кълбо дим. Никой не го поглеждаше, никой не се плашеше от него. Големите облаци се събираха по двама, по трима и свойски си разговаряха за своите преживелици. Спомняха си прочути бури и урагани, за които пишат вестниците и гърми телевизията. А мъничето си стоеше настрана – само и ненужно.

– Не искам и да ви знам! И без вас ще преживея! – каза то през сълзи и тръгна подир един случайно минаващ вятър. Само че нямаше какво да се прави, защото всичката работа беше свършена от големите облаци. Ябълковите градини бяха напоени. Язовирите – препълнени. Реките а-ха да прелеят от бреговете си. Всички легени, бъчви, кофи и корита бяха пълни с дъждовна вода, която е много хубава за къпане и пране. А да пълниш морето е излишен труд, само ще развалиш соления му вкус. Ами сега, какво да прави малкото облаче? Толкова е тъжно, когато никой няма нужда от теб и даже другарче си нямаш – да се оплачеш. Я чакай, като че ли някой плаче! Погледна облачето надолу – наистина плаче, малко момченце е.

– Защо плачеш, момченце?

– Изгубих козата на дядо. Доведох я да пасе, а я изгубих...

– Недей плака, ще я намерим!

И облачето се превърна в жребче, защото при облаците е така, могат да се превръщат в каквото си искат. Момченцето се покатери на старата череша, а оттам – хоп, върху гърба на кончето. Препуснаха като хала по небето и все надничат надолу, търсят козата.

– Как изглеждаше тя?

– Бяла, с черни чорапки и с червено петно на челото.

– Не е ли тази?

– Не, тази е цялата черна...

Спусна се облачето по-ниско и ръсна малко дъждец върху черната коза, окъпа я цялата. И що да видят – същата е, бялата с черните чорапки и червеното петно на челото. Пребродила всички кални вади и затова не могат да я познаят.

Момченцето се засмя. Върнаха се до черешата, то слезе на земята и си поведе козата към къщи.

– Довиждане, детенце!

– Благодаря ти, облаче!

Да, ама на малкото облаче не му се тръгва оттук, тъкмо си намери другарче. Гледа – на прага на къщата, дето влезе момчето, седи баба и преде вълна. Стара е бабата, недовижда. Завъртя се облачето на бабината хурка като къделя. Изпреде го тя на прежда за чорапи и пуловери. Я сега някой да му каже, че за нищо не става.