Книга за любовта и живота с отворен край

Книга за любовта и живота с отворен край

Това е третата книга на Тонка Чанкова (Бургас, 1955) – педагог по професия, с 40-годишен стаж като учител по математика, майка на три деца и баба на четири внучета. Започвам с тази къса родова статистика, защото по някакъв начин тя вероятно има отношение и към новата й книга “Има и такива любови”. Книгата излиза след заглавията “Уроци след последния звънец. Писма до моите момичета и момчета” (2017) и “Мечта за България” (2019), появили като един късен дебют в прозата.

Това е и третият критически текст за книга на Т. Чанкова, който пиша с удоволствие, като с него се осъществява т.нар. серийност в прегледа на творческата продукция на автора, еднакво важен за автор и критик, но също и за читателите. Книгата е в жанра на т.нар. нонфикшън (най-общо) (нонфикшън – неизмислена проза, действителна история), но иначе можем да го таксуваме и като художествено-документален роман, в който се проследява живота на няколко поколения хора, родово свързани, но с акцент върху техния интимен живот и взаимоотношения. Донякъде това е родова хроника, написана от различни гледни точки, използваща елементи от билдунг романа (образователен роман). Всъщност, роман за любовта...

И няколко думи към читателите на книгите на Т. Чанкова, които, както споменахме, са доста жанрово аморфни. Ето какво казва по подобен повод руската издателка Ирина Прохорова през 2019 г. в дискусия за жанра: “Преориентирането на читателския интерес от фикшън (измислена история) към нонфикшън обикновено е свързано със стагнация в обществения живот, с девалвация на идеи и отсъствие на позитивен образ за бъдещето. Хората се обръщат към нонфикшъна в търсене на нов смисъл, на качествено знание. Това е опит да се противостои на социалната ентропия”. Разбира се, новата книга на Т. Чанкова настоява за художественост и то с основание, за разлика от нонфикшъна, но както казва Джулиан Барнс: “Във всеки случай аз не приемам границите между фикция и нонфикшън.” (за сравнение ще посоча новата книга на Исабел Алиенде, писана по време на пандемията, “На жените – от сърце”, определяна от PR като нонфикшън). Във всеки случай и на българска почва тази жанрова аморфност има доста дълга и успешна традиция, поне що се отнася до различните форми на есеистичната проза.

Както и предишните книги на Т. Чанкова, и тази е написана с много любов и разбиране към интимния и социалния живот на героите й, но и с огромна доза отговорност към морално-етичните измерения на техните прояви, към обществената значимост на темата за любовта и нейните последствия. Нека припомним, че предишните й две книги, въпреки ограниченията на тематиката си и жанра, бяха оригинални и формално структурирани: “Уроци след последния звънец” беше написана епистоларно (в есеистично-диалогичен стил) – под формата на писма до бивши нейни възпитаници, и въпреки че повърхностният читател би могъл да я включи в широкия регистър от мотивационни книги за личностното развитие и постигането на успех в живота и бизнеса, на щастието (които докато прочетеш, животът ти си отива), тя е синтез на дългогодишен професионален опит, книга-учебник по доброта, всеотдайност, себераздаване, въпреки болките и несправедливостите, които ни съпътстват; “Мечта за България” продължава идеята на авторката за социална ангажираност на пишещия, но тя не остава на нивото на повърхностните разсъждения “мечти за партия”, а представлява опит за отговор на някои кардинални въпроси: Коя е общата мечта на всички българи? Кои са ценностите на българина? И защо промяната все не се случва? Общото между двете книги, освен социалната ангажираност и дълбоката етична основа на текстовете, е че в тях въпросите са повече от отговорите, че те са искрени и позитивни.

Книгите, разбира се, не крият и своята терапевтична насоченост, но тя е скрита в контекста и сюжетите, без да дават готови “рецепти” за лечение на проблемите;. тяхната превантивна роля е в това, че дори тези, които не са се сблъсквали с подобни проблеми, след запознаването си с определени случаи ще съумеят да си направят изводи, да се предпазят от допускането на грешки и тяхното повторение.

В своя Предговор към “Има такива любови” Тонка Чанкова пише, че след изпълнения си дълг (“аз го приемам по този начин”, казва тя, предвид свършеното в предишните си две книги), е дошло времето за надграждане на социалното чрез надникване в интимното, лично битие. “В тази книга ще ви разкажа за четири нестандартни, необичайни любовни истории, но толкова истински, че ни стягат за гърлото и не го отпускат до последната страница. Един разказ за първите сексуални преживявания и последствията им за по-нататъшния интимен живот на героите.”

Какво се крие зад това кратко експозе? Книгата обединява изповедите на мъже и жени от няколко поколения в годините на Народната република и т.нар. Преход. В Първа част това са Иван, Ганка, Верка и Петър. В отделни глави Иван и Ганка разказват за своята любов и перипетиите, през които преминава техният съвместен живот. Няколко глави (“След двайсет години”) са посветени на живота им десетилетия след това, когато Ганка ражда своя син Божидар, но умира след раждането; “След двайсет години” в общия разказ се включва и Верка, сираче, отгледано от вуйчо си и вуйна си. Тя прави неправилния избор (по-правилно, няма право на избор) и се жени за комшията си Петър. Това е грешка, защото той я малтретира. В края на главата за Петър разбираме от думите на героя, че е осъзнал своите грешки и предстои неговият нов избор. Разказът в следващите глави ни представя историите на Иван, останал вдовец, и Верка, също останала сама. Те се женят и живеят заедно, само за да има кой да се грижи за детето, то да има родители. Годините отминават, Божидар става мъж и поема по пътя си, но съдбата му повтаря тази на баща му – след като се жени, детето му умира. Последните си дни изживяват и Иван и Верка.

Във Втората част на книгата се запознаваме с историята на Божидар и неговото семейство. Това е второто поколение и то се различава съществено от първото – техните родители; времената са други, интересите на Божидар се разширяват, той има интереси в културната област, сам пише стихове и цени изобразителното изкуство, връща си вярата и пътува до Ерусалим. Съпругата му го дарява с три деца и той се гордее с тях. Но преди това съдбата му повтаря съдбата на родителите му – първата му жена умира при раждане, умира и детето им.

Част трета е посветена на изповедите на третото поколение – Румен и Вяра. 19-годишният Румен е добро момче, спортист, взима първите си уроци по полово възпитание, поощрен от баща си. А после логично се влюбва във Вяра. След 15-годишна раздяла, по време на която всеки следва висшето си образование в България и чужбина, а после се отдава на работата си, те се виждат на среща на випуска от училище. Тук имаме пълен хепиенд: “Най-после разбрах, какво е щастие. Вече не ми бе необходима свобода. Аз имах всичко – дом, любящ ме мъж, прекрасни деца, любов”, казва Вяра на финала.

Вездесъщият Епилог е от името на авторката: “Разбира се моите герои не са пример за подражание и никой не иска да изживеете живота си като тях. Вие ще имате своите любови, своите проблеми, своите единствени и неповторими изживявания и ще се стремите към голямата любов. Но това, което единствено разбрах накрая, е, че голямата любов е дар божи и тя достига само до тия, които са я заслужили”. Епилог, който прави изводи, рекапитулация от споделения опит, но и леко наставлява, съветва. Послеслов, не толкова съществен от гледище на композицията, който в случая изпълнява ролята на репродуктор за послания към читателите.

И все пак книгата не е от тези, които ще попълват дългата-предълга лавица от мотивационна книжнина. Тя не дава рецепти, а задава въпроси от рода на “Какво е любов?”, “Сексът любов ли е?”, “Кога прекрачваме границата между приятелство и любов?”, “Какво е семейно щастие?”...; тя ги търси в житейските истории на тези хора, в които все нещо пречупва човек и го тласка в друга от начертаната посока. Книга за търпението и толерантността, вътрешната свобода и упоритостта да отстояваш чувствата си, въпреки обстоятелствата.

Позитивна и искрена книга. Книга за паметта, онази памет, която е останала жива, защото е преминала през сърцето. Книга за любовта и живота с отворен край. Какъвто е животът.

------------
Тонка Чанкова, “Има и такива любови”, неизмислена проза, изд. “Либра Скорп”, Б., 2025.
------------