За снимката

Да, за снимката искам да ви разкажа. Тя стои на нощното ми шкафче, а такава има почти всеки един от вас. Дали е на дете, заминало далече в чужбина или на любим за вас човек, но вие читателите на това есе имате такава. Знам това със сигурност, защото всеки човек носи в сърцето спомен за някого и иска когато вечер се прибере и седне да чете близо до нощното си шкафче да вижда волно или неволно скъпия образ на сърцето му.

А тази снимка, която аз съм си поставила е в поставка (обърнете внимание не е за мен), а за самата снимка. Така ще я запазя здрава и непохабена от разрухата на годините. Защото, както всеки знае те ни променят и физически и психически, като оставят следи и по фотографиите и къде ли не. Навярно сте забелязали, че те пожълтяват, образът заедно с хартията се променя и на човек в един момент му става тъжно. Затова трябва да е в поставка. И като казах фотографиите се сетих за известната дизайнерка Красимира Деспотова от известното софийско издателство Кибеа, която в един от разговорите ми каза, че е правилно когато поставим снимка в дадена книга да пишем фотография от еди кой си, но задължително да се чете името на фотографа. Сега уважаеми читателю стана ли ви ясно, защо трябва се пише фотография. Така трябва, защото ни снима не снимкаджия, а фотограф.

Та тази снимка, която стои на моето нощно шкафче ме следи с поглед. Легна си вечер и погледът ѝ се насочва точно към мен. Тя сякаш се превръща от обикновена хартия в дух и плът и ми говори, пита ме къде съм била през деня и какво съм свършила. Дори и се усмихва, но само когато реши и то много загадъчно досущ като усмивката на Мона Лиза на Леонардо да Винчи.

Ако положите малко повече усилия и вие ще забележите, че и поставените от вас снимки в дома ви се усмихват тайнствено и следят движенията ви. Опитайте и ще разберете за какво става дума.