Косата й – диви кестени, падащи над раменете, съживили се в нетърпение да играят в ролята, ухаят на лято. Очите й са две мечтаещи кехлибарени сълзици, винаги готови да направят рекички по бледото момичешко лице. А сърцето в надпревара с дишането като че ли всеки момент ще се озове в краката й...
Времето беше студено, ветровито и за гарнитура ръмеше онзи ситен тукашен дъжд, който просмуква с лепкава влага, дори когато си с дъждобран. Добри Златанов и един негов приятел бързаха да се приберат. Вървяха мълчаливо по булеварда. Хора почти нямаше. Само доста далеч пред тях с ленив ход се движеше някаква група...
Не мога да се сетя откога обирам праха в тази стая? Захвърлиха ме тук преди години и повече не се сетиха за мен. А животът ми преди това бе толкова интересен! Собственикът ми, Митко, години наред ме разнасяше къде ли не, а сега си седя тук и само разни мишоци и насекоми се разкарват покрай мен и влизат в мен, без да съм ги канила...
Разказвала съм за този случай на много малко хора, защото не можех да понеса съмнението, че това е било сън, а не действителност. Не съм забравяла нито за миг вълнението, което изживях през оная ноемврийска вечер. Видях Света Богородица, но не насън, а наяве! Поразително зрелище!
За кой ли път чета “Притчи Соломонови”, книгата на мъдростта на Израелския народ, и винаги ми се иска да споделя някои от тях, защото ми омръзнаха лъскавите мисли на някакви знаменитости, които другите важно цитират и мигновено ги забравят...
Всеки следобяд мъж, в пенсионна възраст, отиваше в парка почти по едно и също време. Сядаше на една и съща пейка, независимо дали е горещо или студено, вали или грее слънце. Прекарваше около час, понякога малко повече. Слушаше и се наслаждаваше на ритъма на плискащите се езерни вълни...
Хей там, долу, където свършваше селото, имаше река. Не, не беше голяма. Бреговете й от двете страни не бяха високи и стръмни. Та дори имаше места, където водата едва се провираше между позеленелите от водорасли камъни. Папурът и тръстиката пък бяха завладели част от бреговете...
Тя ще дойде всеки момент. Ще почука и, преди още да кажа ДА, ще влезе, бутаща количката с половината болнична апаратура. Първо ще ме дари с широка усмивка. Та те всички винаги го правят. Ще ме попита как съм спал...
Преди няколко вечери, слизайки от автобуса, с който се прибирах от работа заваля пороен дъжд, такъв, какъвто напоследък вали като из ведро. Сякаш че небето се срутва в дъждовен облак.
Постоях известно време под стряхата на спирката и мислех дали да тръгвам за вкъщи или пък да отида до съвсем близко живееща моя позната, макар и само докато дъждът спре.
Българският културен институт във Виена е приютен в къщата, планирана и построена от Лудвиг Витгенщайн, философ, архитект и брат на собственичката. Тя е защитен паметник на културата, след като наследниците я продават на един бизнесмен-строител през 1971 година, имащ задачата да я събори и изгради голяма сграда за офиси на една застрахователна компания...
