Разкази

През последните дни си мисля за грешките, за любовта, за нас самите. Колко много се боим да дадем сърцето си отново на някого след като десетки пъти някой преди това го е изпускал. Страхът в очите, едва доловимото трепкане във вените, което прераства в ураган за броени моменти само при лика на новата любов...

Много нощи и на много места съм бил преследван от духовете на различни, вече написани герои от книгите в старата библиотека на “Хоумъртън”. С тази пиранделовска илюзия започнах да вярвам, че на моята, до вчера празна сцена, сега гравитират стотици оси от съществуващи драматични бития.

Тя остави молива, ръцете й трепереха. Сълзите замъгляваха очите й, парещи, извиращи директно от сърцето й, което гореше като кратер на действащ вулкан. Думите не стигаха, не успяваше да опише чувствата си. Мислите вилнееха в нея като вихрушка, блъскаха се, преплитаха се, утихваха само за миг и се завихряха отново...

Тъжно е да бъдеш безгласна буква (макар, че и безгласието понякога е право на глас), но хиляди пъти по-окаяно е да ти се падне амплоато на ер малък. Хем те има, хем, обаче, те няма, и нито една дума не започва с теб. Абсолютен малшанс...