Вълшебният файтон

Вълшебният файтон

На момчетата

С файтон ме взеха моите приятели и тръгнахме. Беше вечерта на предпоследния ден от годината. Файтонът бе покрит, с чисто черни дървени двукрили врати от всяка страна и покрив в същия цвят. Вътре беше обзаведен с двойка меки червени плюшени седалки, на които вече се бяха разположили тримата ми приятели. Тъй като колата беше предвидена за четирима, аз бях последният пътник. Затворих внимателно вратата и се настаних, щастлив от топлината вътре. След това един от нас почука по стената, разделяща ни от капрата на коларя, и тръгнахме.

Тази вечер близо три четвърти от луната бяха осветени и тя почти цяла грееше над земята. Двата тъмнокафяви коня, които с черния файтон ни изтегляха от действителността, се движеха в кротък тръс и когато току изсумтяваха, това се смесваше с трополенето на копитата им, и заедно с него се вписваше като пореден размах на четката в живата импресия, в която се намирахме.

Обичах нощните разходки с приятелите си. Не бих казал, че бяха особено чести – срещахме се по веднъж на около месец, ала всеки път, когато се събирахме, като че ли с нас пътуваше и една незрима равносметъчност. И тъкмо тази беше една от причините толкова да харесвам нощните ни приключения. С приятелите ми никога не говорехме много, докато се возехме във файтона, но сега бяхме извънредно мълчаливи. През цялото време на обиколката ни из града заговаряхме само ако трябваше да уточним нещо във връзка с пътуването.

Винаги, когато излизахме така, се обличахме официално – сякаш бяхме канени на някакъв прием или на бал. Слагахме си черно-бели фракове или, но само понякога, някои от нас решаваха да дойдат с бяла риза, като върху нея, разбира се, носеха плътно закопчан черен елек, а отгоре (и в двата случая) палто или пък балтон. Тази вечер обаче, кой знае защо, и четиримата бяхме други. Обути в панталони в сиво или черно и отгоре с ризи и сака отново в един от тези два цвята – в общи линии по модата, която бе започнала да навлиза, ние, до един гологлави, с гъсти и разрошени от студения вятър коси, сякаш полека се издигахме и неусетно все повече се отдалечавахме от земята.

Файтонът разполагаше с четири подобни на триъгълници прозореца, разпределени по два на всяка от вратите. Извърнали глави, с приятелите ми гледахме през тях. Кочияшът не караше нито прекалено бързо, нито тъй бавно, че да вгорчи удоволствието от пътуването ни до отегчение. Градът беше притихнал спокоен в края на годината. Улиците бяха пусти: жива душа не се мяркаше по тях. От прозорците на много домове се разпръскваше жълто сияние, а нашият някак призрачен файтон можеше да се различи във вечерната тъмнина само по мъждукането на двете газови лампи, разположени от лявата и от дясната му страна. За цялата разходка ние не забелязахме нито един друг вълшебен – или въобще какъвто и да е – екипаж освен нашия. С него с приятелите ми прехвърчахме непомръдващи през времето и градските улици, без да бъдем смущавани от нищо друго освен от плясъка на юздите по гърбовете на конете, когато коларят ги пришпореше. Неведнъж си бях мислел за тях – милите нещастници: животът им е вечност от пътувания...

Нашият град беше подчертано изключителен в звездната си нощница. Бе цял омагьосан от сребърните пъпки по невидимите клони на небесното дърво, за което винаги беше пролет. Магическата картина се допълваше също и от вълните, чийто тлеещ огън от пяна нежно гаснеше в прибоя, както и от пустата и тиха плажна ивица. Чудно нещо, но макар нищо да не се виждаше на нея през прозореца на файтона, чувствах, че сега там тече един изключителен гуляй на шарените сенки от Миналото.

Тъй като обаче – въпреки вълшебния си чар, градът ни не бе особено голям, с приятелите ми го обиколихме почти целия само за два или три часа. Не се бяхме разбирали за това предварително. Всъщност разходките ни винаги траеха различно време и пътят ни никога не беше еднакъв с предишния. Сега стана същото. Ние на момента решавахме, че искаме обиколката ни да продължи още и още, като така все разширявахме маршрута за нашия умел файтонджия. Когато трябваше да му съобщим решението си дали и накъде продължаваме, всъщност бяха единствените случаи, в които заговаряхме по време на мълчаливото си нощно пътешествие. А след като се уточняхме, всеки – с особен израз на лицето, отново зарейваше поглед през изстиналите стъкла, които току се налагаше да разтъркваме, защото се запотяваха от топлината на дъха ни.

* * *

Разходката ни привърши малко след полунощ, вече на тридесет и първи декември. Накрая всички заедно събрахме пари, за да платим на файтонджията – това беше и единственият ни друг повод за разговор, след който отново потънахме в съзерцателна тишина, докато кочияшът на четири поредни пъти един по един не ни свали от екипажа. При всяко прощаване с някой от групата останалите се сбогувахме с него, като го изпращахме с новогодишни пожелания и уговорката, че срещите ни ще продължат и през следващата година. Аз слязох трети. И знаете ли, особено нещо... Когато оставяхме двамата ми приятели, още щом те отваряха вратата на файтона, добивах представата, че се пропуква фината цялост на нашата изкуствена реалност; че тези хора изчезват, губят се от бягащото ни битие и сякаш никога не бяха съществували в него... Когато дойде моят ред и с приятеля ми си пожелахме всичко най-хубаво, а на кочияшът учтиво благодарих, внимателно слязох по стъпалата и озовавайки се обратно на улицата, откъдето тръгнахме, изчаках екипажът да потегли и се загледах подир него. Стоях така известно време – дори след като файтонът бе престанал да се вижда. Той сякаш се стопи в мрака на улицата. Усетих нещо. Беше особено чувство. Такова, каквото не бях изпитвал при никоя от другите ни нощни разходки. Изведнъж у мен се породи усещането за мъртъв свят. Но кой бе истинският и кой – мъртвият: онзи във вълшебния файтон ли, или пък този, който сега вратата на дома ми ми откриваше?

30.12.2022 – 17.01.2023
Бургас – София