Коя лечебна песен да запея, болна ми Българийо, какъв курбан да дам на боговете, за да оцелееш...
Ах, тази любов която с човка лепи гнездото, а през нощта тайно си мисли: “Колко е тясно!”... Ах, тази любов, която носи троха под крилото, и деня й не стига – категорично – более ужасно!
Виждаш ли това море зад мене? Тъй синьо ти изглежда и безкрайно. Но душата ми когато е в летене, е по-широка от морето, и е вярно...
Нека ти разкажа чудни приказки в извор бистър натопила шепи, от наниз да изнижа светли бисери, да ги разпръсна като бели мисли леки.
Пеят разпиляни слънчогледи, съхнат изоставени треви, напукан път принадлежи на вчера и твоят дух по него не върви.
Премина дъхавото лято, дните нажежени до червено, отмина врявата по плажове, неспирната всеобща глъчка.
Днес казах ли ти колко те обичам? Разбуждам се, а ти си мойта първа мисъл. Пробужда се дълбоката ми нежност и обещава денят да е ефирен.
Напълно безцелно се шляя, неуместно цветно петно, сивия въздух изпълва се в топлия следобед с любов.
Нарисувай ми вятър, майски ягодов дъх, вместо мак във полето цветен полъх бъди.
Най-дългите дни от годината прииждат с горещи целувки, прегръща ме трепетно вятърът, докосва тихо с галещи пръсти.
