Краткият есенен дъжд окъпа старата лозница. Изля се бързо, изведнъж и отлетя с крие на птица.
По пясъка притичва гларус и яхва с крясък първата вълна. В морето той отплава с радост, за да потърси ярка светлина.
Тесен провлак, нагазил в морето, свързва сушата с късче земя. Стара крепост, отдавна превзета, пред града извисява снага.
Един човек лежеше сам в стаята за смъртно болни. Той нещо шепнеше едвам и се усмихваше неволно.
Встрани от Рая, до себе си по-близо, създаде Господ нов Едем – насели го с души, подобни нему.
Неудържими, галопиращи коне, под бели облаци развели буйни гриви, като пегас разперили криле, усещат всекичасно, че са живи, живи...
Нервите са опнати до скъсване. Сякаш че са тетива на лък, смъртоносно целещ мислите. Времето изправи безпощадно...
Денят целуна нощните прозорци и с хладни длани мрака им изтри. Вратите заговориха хрипливо троснато на всекидневния си свой език.
Животът ни е просто изречение, написано от вятър върху морски пясък. И за вълната няма никакво значение дали е нежен знак, от слънчев лъч отблясък...
Влиза сякаш пролетта с нежен образ на жена. В погледи се спъва тя, но защо ли е сама?
