Философия на съществуването в поетичния свят на Калин Донков

Философия на съществуването в поетичния свят на Калин Донков

Понятието „екзистенция” (от лат. existentia – съществуване, живот) обвързва биологичното съществуване на човека с присъщите му способности за мислене, действие и емоционална реакция на обстоятелствата, които го заобикалят. Според френския писател и философ екзистенциалист Жан-Пол Сартр (1905 – 1980), животът не е нищо, докато не бъде изживян, но той е наш и за да го осмислим, трябва да помним, че ценността му не е нищо друго, освен смисълът, който ние сами избираме. А нашият народ е обобщил опита от своето хилядолетно съществуване в максимата: „Човек се учи, докато е жив.” И най-вече, когато животът ни „препъва”, поставяйки настоящето и бъдещето ни на изпитания, като чрез тях мобилизира вътрешната ни екзистенциална енергия и ни кара върху основата на придобития ни жизнен опит сами да открием пътищата за разрешаване на собствените си проблеми. Човешкото съществуване обаче е сложен, многопластов процес, свързан както с индивидуалните ни особености, така и с обществено-политически, социални, битови и културни проблеми, и често пъти ни изправя пред конфликт между духовно разрушителния конформизъм и хуманистичните стремежи на битието. В разрешаването на подобни проблеми винаги трябва да помним, че животът е твърде кратък, за да ги отлагаме във времето. Философията на съществуването в поетичния свят на Калин Донков е един своеобразен диалог с нас, читателите, който ни прави по-мъдри именно в моментите, когато съдбата ни поставя пред собствените ни кръстопътищата за избор.

Жизненото време на човека и поета Калин Донков е положено в историческите обстоятелства на втората половина на ХХ и началото на XXI век, време на войни и следвоенно разделение на хората както по отношение на политическите им пристрастия, така и във връзка с представите им за човешките права и свободи, за нравствено-етичните междуличностни взаимовръзки и способността за безкористна любов и взаимопомощ. Колективистичният тип мислене и избори отстъпва място на индивидуалния, на правото на отделния човек да взема решения за собствения си живот, но и да поема лична отговорност за резултатите от тях, при това в една плашеща с несигурността си действителност. Дълбокото чувство за безпокойство и страх за утрешния ден произтича от абсурдността на обществения натиск на човешките институции, разделили човечеството на привилегировани и обезправени, на гладни и сити, на хора, обхванати от страх, отчаяние и примирение с обстоятелствата на своето съществуване, и такива, които все още имат силата и желанието да се противопоставят на хаоса и бруталната несигурност на битието в съвременния свят, която систематичното унищожава човешкото у човека:

Мъчен свят. Железни хора. Рози от желязо.
Погледи, стоманени на цвят.
Посред милостите наши нашите омрази
като пред сражение блестят.

Сложен свят. Железни стъпки. Болки от желязо.
В гласовете – нотки от метал.
Светва матова и хладна в съвест и във разум –
също металическа – печал.

Силен свят. Железни стави. Устни от желязо.
Писък от желязната мъгла.
И заблудата, че можем всичко да опазим
с някакви железни правила.
...
И макар че носим още дреха вместо броня,
врязани в мига невъзмутим,
с нашите въздишки светли, с нашите иронии
към желязно бъдеще вървим.
„Желязна песен”

В световното културно пространство желязото е знак за устойчивост, стабилност и твърдост, за сила на волята и непоколебима решителност в личностното израстване. В библейската традиция и в Китай обаче то е противопоставено на медта и бронза, на среброто и златото като прост на благороден метал, защото лесно ръждясва, а корозията може да унищожи не само самия железен предмет, но и да разруши онова, което той държи или подкрепя, защото корозията е необратим процес и започне ли веднъж, не може да бъде изцяло отстранена. Учените са доказали, че железните оксиди могат да се образуват дори дълбоко под повърхността на Земята, на границата между ядрото и долната мантия, което буди тревога за бъдещето на нашия земен дом. Много по-страшно е обаче проникването на „желязната” студенина в общественото пространство, защото тя „ерозира” душата на човека, роден от обич и за обич. Затова и в стихотворението на Калин Донков „Желязна песен” метафоричният образ на желязото е натоварен с нравствено-етични и духовни внушения, които създават представи за безчувствен егоизъм, за ледено безстрастно безразличие и за брутално унищожаване на човешкото у човека („железни хора”, „погледи стоманени”, „железни стъпки”, „железни стави”, „устни от желязо”, „металическа печал”), което ни напомня речта на Дон Кихот пред козарите: „Блажено време и щастлив век е онзи, който древните нарекоха Златен, не защото златото, което толкова много се цени в нашия железен век, се е добивало в онези щастливи години с всякакви усилия, а поради това, че хората, които са живели тогава, съвсем не са знаели двете слова „мое” и „твое”.” Оказва се, че процесите на еволюцията на човешкия род не само са спрели още по времето на Сервантес, но и са обърнали своята посока назад, поставяйки началото на инволюцията още преди пет века, затова днес ние неумолимо „към желязно бъдеще вървим”. Масираното въвеждане на алитерацията на звука „Ж” носи своите допълнителни внушения – за прекалена, разрушителна активност, която често преминава в нагла жестокост; за дива, неопитомена страст и дребнавост; за неовладяна егоистична действеност и отсъствие на търпимост към инакомислещите. А това вещае трагични перспективи за живота на планетата. Неслучайно Калин Донков в интервюто си с Дарина Маринова, по повод стихосбирката му „Никой на прага”, споделя: „В поезията винаги има някакво предсказание, което почти винаги е неосъзнато, но поне поетът след време разбира, че е писал за нещо, което е предстояло да се случи.” („Артефир”, 20.12.2021 г.) Затова читателят възприема като толкова студен и страшен светът на „железните хора” в неговото стихотворение, което чертае ужасяващото настояще и онова бъдеще на планетата, когато тези „железни хора” ще посегнат и на топлината и уюта на неговия дом на човека, на светлината на неговия дух („рози от желязо”, „желязна мъгла”, „желязна песен”), налагайки на всички своите „железни правила”. В света, „от реализъм опростен”, човекът е заключил сърцето си за красотата на чувствата, затворил се е в своята „милостива самота” и е забравил топлината и ласката на любовта, строшил е завинаги онази „чаша тънкостенна”, чието някогашно вино е стопляло душата му и е отваряло очите му за магията на любовта, за страданието и човешката съпричастност, за тишината, която „лекува” и „безгрижно развъжда надежди”. В този свят, в който мъката изпълва цялото човешко пространство и под тъмния й облак човекът не преживява дори ден, без нейната „черна поща” с „хапещи” телеграми и писма, „пълни с бодли”, дори такова светло чувство, каквото е любовта, става неин заложник („Заложник”, „Житейски опит”, „Днес”, „Бяг”, „Поема”, „Материя”, „Оптика”, „Никой на прага”, „Зимна къща”). Любовта е тъжна, самотна, неуютна, защото самата обществена среда, в която се ражда, не позволява в нея да се съединят дух и тяло, отнема й най-съществените нейни стоплящи характеристики – романтиката и нежността: „Живот наопъки. Милувки тичешком”, „над всяка раздяла размахват кометите бичове”. И човекът, дошъл по незнайно чия воля сам на тоя свят, си остава сам до края на земните си дни, защото в неговата „зимна къща” размисълът за смисъла на съществуването слиза с „нокти на дракон” и в чая му „въздъхват горчиви треви”:

Студът под пепеливите палта
ни изтезава грубо и пристрастно.
На този свят смъртта е безопасна.
Но строго забранена е смъртта.

На този свят все още предстоим.
И учим същината му лукава:
каквото сме загубили – остава,
каквото притежаваме – е дим.
„Варна”

Поетичният свят на твореца Калин Донков носи неговите собствени психологически особености и философски възгледи. В интервюто си с Яница Радева (27 юни, 2022 г., Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”) той споделя: „Стихотворението идва без предупреждение и трябва да си готов да го последваш. Събираш го от гънките на околния свят и единствената ти награда ще бъде самото то – Негово величество стихотворението. Аз по начало смятам, че те съществуват и без нас, ние просто се натъкваме на тях, записваме ги и после ги предаваме на книгите. (...) Това впрочем е единственият начин да се освободиш от нещо, което те измъчва, възмущава или засрамва: запишеш ли го, то вече не ти принадлежи.” Удивителното в поезията на Калин Донков е това, че той умее в обикновените, тривиални и много познати образи и явления да вписва неочаквано дълбоко философско съдържание. С лаконичната недоизказаност на поетичното си слово, с метафоричната или алогичната употреба на думите, той сякаш „наднича” в душите ни и „чете” онова, което ние още не сме осъзнали. Или съвсем неочаквано се втурва и преобръща онези наши понятия, върху основата на които сме градили своето битие. Дори смъртта при него има своите знамения. В стихотворението си „Дъждостих” поетът е вложил представата си за повтаряемостта, но и за невъзвращаемостта на човешкия живот с неговите познати от миналото ни болки и тревоги, радости и въздишки, любови и омрази, чиято автентична същност човекът носи единствено в спомените си, защото нищо в този свят не се повтаря същото:

Дъжд ще ни вълнува неведнъж.
Всеки дъжд в лицата ни наднича.
Но дъждът е винаги различен –
никой дъжд не ще е онзи дъжд.

Нямаме през дъждовете мост
и във никой бъдещ дъжд не може
пак да потрепериш дъждокожа
като се надвеся дъждокос.
...
Следват ни със стъклени стрели
дъждовете в ритъм изповеден.
И един от тях ще е последен,
щом при дъжд сърцето ме боли.

Картината е оркестрирана, текстът й събужда асоциативни видения за подобни ситуации и чувства, чрез ритмичната повтаряемост на алитерацията „Д” и „Ж” (в четирите му строфи думите „дъжд” и „дъждове” са употребени 9 пъти редом с неологизмите „дъждостих”, „дъждокожа”, „дъждокос”, „дъждорък”) и асонанса на „Е”, „И”, „Ъ”, който й придава песенност, поетът отваря хоризонт за една различна повтаряемост във времето – нова, неочаквана, многобагрена, чувствена или потискаща със сивотата си. В световната естетическа практика дъждът се възприема като символ на небесното влияние върху земята, той е оплождащото семе, в резултат на което се ражда животът. В стихотворението на Калин Донков обаче дъждът е символ на живота по същия начин, по който в пространството на битието всяко човешко същество е различно от себеподобните си, въпреки че се повтаря в безкрая на времената така, както се повтарят и дъждовете: „Всеки дъжд в лицата ни наднича. / Но дъждът е винаги различен - / този дъжд не ще е онзи дъжд.” Знаем, че сме еднократно на тази земя, но въпреки това живеем, сякаш няма да умрем, защото някак интуитивно усещаме, че не сме дошли случайно на този свят:

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче.
„Последен”

В понятието „екзистенция” представката „ек” има значението на порив, изблик, излизане и отвежда към етимологията на думите „преодоляване”, „надмогване”, като именно тази способност различава човека от другите живи същества. Според Жан-Пол Сартр свободата е една от основните характеристики на човешкото, независимо от социалното положение на индивида и от историческото време, в което Съдбата го е положила. Именно свободата да избира какъв иска да бъде го прави човек, т.е. „човекът е осъден да бъде свободен” – осъден (защото не той е създал себе си), но въпреки това свободен, защото, веднъж дошъл на този свят, той е отговорен за всичко, което прави. В неговото настояще се преплитат линиите на миналото (спомените за онова, което е бил до този момент, и поуките от случилото се), и бъдещето (перспективите, неговите лични проекти, стремежи и мечти, които иска да реализира в жизненото време, което му предстои). Човекът знае, че е твърде малък и незначителен на фона на Вселената и поради това самата Вселена е безразлична към неговите грижи, амбиции и проблеми. Въпреки абсурда на живота обаче той има гордостта и дързостта да прави своите житейски избори и да намира смисъл на своето съществуване дори насред хаоса и несигурността на земния ни свят и като свободна личност да се пожертва в името на себеподобните си:

Пълзял, съвземал се, излитал.
Мъжествен. Смъртен. Наскърбен.
Един почти спокоен жител
на своя бесен континент.
...
А утре може да загине.
И без дуел. И без война.
Човек – достатъчна причина.
Човек – достатъчна вина.
„Неизбежният човек”

Поетичният свят на Калин Донков е полифоничен – колкото интелектуално извисен, толкова и разбираемо земен, тъжен, драматично-трагичен и песимистичен. Дори и в най-мрачните му щрихи обаче поетът остава съпричастен към страданията на „малкия” човек, имплицитно призоваващ го към братска любов, споделеност и саможертва. Някои литературни критици го причисляват към т. н. „тихи поети”. Мисля, че не може да бъде определен като „тих поет” онзи, чието слово така ехти, че когато „затръшва” своята „горчива тетрадка”, „най-талантливият вече не е най-беден” и „най-храбрият – не живее най-кратко”.

------------