Черга

Черга

От вълна бяла и още шарена, черга изтъках,
вплитах от земята, нашата пръст,
още и от есента и шума на легендите.
Чергата постлах,
та да стигна по нея до своите корени.
Черга по-чиста от монашеска изповед,
по-цветна от лазарска песен.
Моите стъпки в нея потъваха,
вярата търсех –
тази в мен и също на другите.
Черга застлах между тук и сега,
и миналото наше далечно.
Изтъках черга по-цветна от дъгата,
която свързва ни с дедите,
и родова памет печати у дните.
Тъй шарена като детство невинно и щедро,
тъй жива – като легенда.
По нея боси дохождат истории
от гайди с душата изсвирени.
Ехото им събужда гората,
живват във вятърен люш листата.
С глас нечуван, тъй омайна,
запява птица, за света – незнайна.
Изтъках черга между днес и отиващото си,
между онези – съхранителите:
грънчари, гайдари, тъкачи, сарачи,
медникари, златари, огнеходци, ножари,
гайтанджии, терзии и още, и още...
Богатство неземно, минало безмерно.
Тъй малко, а тъй много,
да нижеш нишка от сърцето.
Да тропаш в хоро водено,
от тъпан жежко надено.
Води буйни, ледени,
момци посрещат у Бога клетвени.
Вие се вие огньо,
стъпки не сещат горещо.
Ръки нагоре към Бога
молят за благо народу.
У вихъра кукери, чауши, станчинари,
в тежки чанове танцуват оковани.
Тъй длъжка става таз черга –
невиждана, пъстра, богата.
В нея втъкана е баба,
на село ме среща с усмивка най-блага.
Мило, мило и все по-мило!
В черга – Родина втъкана,
в мен я притискам
и с вяра прегръщам
да си я върна,
да не изпада нивга в забрава.
Едната наша България!
Онази старата, младата,
мъчната, бъдната,
терзаещата, можещата,
тъпканата, постигащата,
борещата, викащата,
плачещата, тихата,
погубваната, ограбваната, предадената...
предадената, продадената
и спасената.
... Черга изтъках,
а в нея едничка си България
със сърцето си с нишка незабрава втъках.