Мое или твое, наше или ничие

От край време сме свикнали да казваме това е мое: моят мъж или моята жена, моето дете, моят дом, моите родители или моите приятели. Но затова доколко е мое не сме се замисляли. И ако пък помислим ще разберем, че нищо не е наше, нито вещ, която сме купили, нито пък човека до нас, когото обичаме. Вещта с времето се износва и самоунищожава, а човекът когото обичаме или той ни обича си отива независимо преди или след нас. Така, че нищо не е наше.

Дори и приятелите, които с времето си създаваме и те не са наши. Вярно е, че ги ценим и уважаваме, а понякога в разговор казваме, че имаме добри приятели, но това не е вярно, защото всичко е преходно. Те или ние им се радваме до един момент и всеки от нас знае кой е той.

И децата ни не са наши. Те са дошли чрез нас на този свят. По неизвестни за нас причини са поискали ние да им бъдем родители, отглеждаме ги, възпитаваме ги и те като птиците отлитат. Можем ли да ги спрем? Не, разбира се. Всеки има своя път, а и с какво право ще правим това? Те са отделни личности, дошли на този свят да живеят своя си живот. Ние сме само изпълнители на нечия непозната за нас воля. И нищо повече. Така, че в случая можем да си отговорим, кое е наше или кое е мое? С една дума нищо. Ние нямаме нищо.

Наскоро прочетох разказа “Писмо от оня свят” от Виктор Хинов, който разказва за колежката си мюсюлманка от Бангладеш. И авторът на този хубав разказ и тя, жената с която работи, са лекари. Така са си разпределили работата, че той да преглежда и лекува мъжете, а тя пък жените по обясними религиозни причини. Тя е омъжена за мюсюлманин по уговорка, а не по любов. Двамата се разбират и всеки знае задълженията си в дома им. Така между тях цари спокойствие. Азра е интелигентна и много привлекателна жена, пише авторът. И дотук. Цари спокойствие и разбирателство и в работата им. Същото спокойствие е и в дома ѝ. Тя не се занимава с домакинството. За това се грижи нейната половинка, с която се е договорила за това. И тук има уговорка. Защо е така навярно ще попитате? Защото никой на никого не принадлежи. Няма мое и твое. И той и тя го знаят.

Така е в живота. Както е казано “човек се ражда сам и сам си отива”. Нещо повече, ако се опитаме да върнем някого от близките си тръгнал за отвъдното ние безспорно му правим лоша услуга. Връщаме го, но последващото заминаване е мъчително и тежко не само за него, но и за самите нас. Затова е казано, оставете всеки да върви по пътя си, независимо за къде е тръгнал. Независимо кой е той и какво е състоянието му – психическо или физическо. Всеки има правото на полет в живота. И няма мое или твое, няма наше и ваше, всичко е ничие. Има само ценностна система, която определя кое е позволено и кое не, останалото е въпрос на време т. е. временно.