Малката мечтателка

Представлението вече е позабравено от публиката, но главната героиня толкова дълго го е чакала! Тя умело се превъплъщава в ролята си и дори е готова да импровизира. В следващите редове ще наричаме нашата героиня Малката мечтателка.

Най-красивите костюми, леко позахабени от времето, все още й стават. Тялото й ефирно подчертава забравената хубост на нежните женствени извивки. Косата й – диви кестени, падащи над раменете, съживили се в нетърпение да играят в ролята, ухаят на лято. Очите й са две мечтаещи кехлибарени сълзици, винаги готови да направят рекички по бледото момичешко лице. А сърцето в надпревара с дишането като че ли всеки момент ще се озове в краката й. В опит да се овладее, поглежда отражението си в огледалото, а то щедро й се усмихва. Тя плахо му отвръща. Готова е.

Завесата се вдига. Героинята вече е в центъра на сцената, трепереща от вълнение. Поглежда към своята публика.

На първия ред удобно е седнала Илюзията. Сложила е отново розовите си очила, а на ушите си от онези огромни, заглушаващи шума слушалки. В нейно дясно са се настанили, престаряващи и позабравени, скромните Мечти. Малката мечтателка успява да разпознае Мечтата Пътешественичка. Винаги е готова с кафявото си куфарче в ръка! Облегнала го е на съседната седалка и здраво стиска, сякаш всеки момент ще хукне с него към любимо пътуване. Обула е най-удобните си маратонки и нервно потропва с тях.

До нея е Мечтата Щастие. Малката мечтателка отдавна не беше летяла с нея в онзи специален полет, който я отвеждаше над облаците. На тези облаци тя стъпваше боса, с греещо от красота лице, разпуснатите й коси се развяваха от вятъра, а тази нейна изящна гледка усмихваше дори Слънцето. Ръцете й творяха чудеса от всичко, до което се докосваше. Днес Щастие бе облечена в бяла шифонена рокля с дантелена пелерина, в косите си бе затъкнала венец от здравец и бели маргаритки. На ръката й – огромен часовник с розови стрелки, отброяващ времето назад.

В тази малобройна постепенно разотиваща се публика, най-отзад, изгубена от погледа на всички, дълбоко спяща, отегчена от дългото чакане, беше прилегнала Страстта. Изхабената и изпонамачкана бледо-розова рокля бегло напомняше за времето, когато се кипреше в пъстроцветните си копринени одежди. Тогава тя приличаше на вечното лято и на чудноватото пълнолуние – с оная рядка Медена луна, с червения сочен нар, който със своят наситен рубинен цвят оставя дълготрайни белези след себе си, а на вкуса му не можеш да се наситиш. Тогава Страстта цъфтеше, беше приказно красива и изящна. Винаги заемаше първия ред в театъра и се наслаждаваше на бурните овации.

Във ВИП-ложата е седнал най-редовният посетител – Самосъжалението – свито дребно човече с черно расо, покриващо съсухреното, грозно, будещо съжаление телце. Той чака търпеливо края на пиесата и се надява бурно да ръкопляска – както всеки път от няколко години насам.

Героинята се оглежда нетърпеливо. Търси Тях. Трите сестри, без които не би имало смисъл да е на сцената и да играе каквато и да е роля.

Малката мечтателка се натъжава. Човечето с черното расо възторжено разтяга тънките си бледи устни в нещо, което имитира усмивка.

Главната ни героиня изведнъж се сеща за скрина, който отдавна стои заключен в таванското помещение. Уви, беше изгубила ключа! Дълго го бе търсила, години може би. Всъщност, беше го изгубила едно лято, когато убиха онова вълшебно чувство в нея. Чувството, което днес е само роля, роля, която ще играе. Същото това вълшебно чувство й беше дало криле за онзи полет с Щастието. Тя се любуваше на пъстротата на тревичките, на точиците на малката калинка, на забавните движения на облаците, които всеки път я очароваха със формите, които образуваха. Любуваше се на мигащите звездици вечер. Всяка сутрин показваше лицето си навън и с усмивка поздравяваше любимото си Слънце. Ах, колко й липсваше светлината му, топлината му. Обичаше го! Но откакто залезе, не изгря повече в живота й.

Вече се беше отчаяла да търси ключа за стария заключен скрин...

Разсеяна в тези си мисли, изведнъж си спомни защо е на сцената.

Трябваше да играе!

Представлението беше “Любов” и щеше да е моноспектакъл. Усмихна се, приглади с ръце своята рокля и неочаквано за самата себе си запя.

Не трябваше да е мюзикъл, но беше твърде тихо. Животът й дълго време беше една монотонна тишина. Сега искаше да събуди и малкото останала публика, спящите чувства, приседнали в дълбоко отегчение да събуди.

Беше скромна. Беше приютила малките си мечти.

Пазеше си ги грижовно със страх да не я изоставят и те.

Пя дълго, мелодично и съживително. Унесена в своята душевна песен, дори не разбра какво стана, но се чу ръкопляскане.

Някой все пак беше усетил мелодията на душата й!

Огледа се уплашена. На сцената имаше силует на мъжка фигура.

И разбра, че вече не е сама.

Позна го!

Срещу нея грееше светлинката, която отвори очите й отново...

Той стоеше неподвижен. Висок, красив, могъщ! Рицар без доспехи. Носещ Слънцето в гърдите си. Той й се усмихна, подавайки й ръка.

“Дали пък не сънувам?” – се запита.

Усети допир. Прочел мислите й, рицарят нежно докосна лицето й, за да подскаже, че не е сън. Сърцето й в този паметен миг запритича по сцената, заподскача като необуздан жребец.

Двама са!

Телата им политат в изящен танц – танц, в който не са двама, а едно.

Страстта от най-отзад се пробужда и ръкопляска възторжено, а Малката мечтателка се превръща в пърхаща цветуща пеперуда. Опиянена е от танца в объркващата смесица от действителност и сън.

Но рицарят без доспехи вече си е тръгнал...

Героинята на представлението “Любов” отново е в моноспектакъл. Но Слънцето вече осветява цялата зала на театъра, тъмнината е избягала, сякаш хиляди фенери светят заедно. В нея се пробужда онова забравено чувство на щастие и тя пак иска да играе! Всъщност... всъщност вече не иска да излиза от ролята си! Това е тя! Него е чакала! Публиката иска още. Само човечето с черното расо стои намръщено, недоволно, още по-съсухрено от злоба, а тъмните кръгове около очите му сякаш са станали черен катран.

Понякога Самосъжалението я навестява, за да напомни за себе си. За да й подскаже, че всъщност нейният рицар изобщо не е неин, а изградена нейна илюзия. В такива дни времето е облачно, ветровито, дъждовно, много дъждовно! В очите й е дъждовно... Слънцето й липсва. Енергията, която то й носи, светлината, с която я зарежда и я събужда с усещане за кипящ отново живот във вялите й вени.

Рицарят обаче дълго го няма...

Илюзията й набира сили, рисува картини, измъчва я! Човечето с черното расо осъмва на възглавницата й. Нощ подир нощ в стаята е мрачно и вали.

Тя чака...

Денят на представлението наближава.

В уречения ден всичко се повтаря. Героинята все по-нетърпеливо очаква своето участие. Тя е размечтана, тя цъфти като пурпурна роза, уханна и красива. Опиянява с аромата си цялата зала. Всяко кътче, до което се докосне, в миг оживява и в бяло разцъфтява. Магията й е навсякъде.

Представлението всеки момент ще започне. Всички са нетърпеливи. Малката мечтателка отново грее в неописуемо очакване. Тревистозелената й рокля превръща сцената в тучна поляна. Настава тишина. Единствено се чуват откъслечни въздишки, идещи от Мечтата Щастие.

Слънцето... Толкова е близо вече, вече се усеща топлината му.

Лицето на Малката мечтателка се озарява от светлината! Коленете й треперят. Едвам я държат. Но тя ще играе професионално. Трябва да е достойна за тази и роля, достойна за него – нейния рицар. Затваря очите си, впускаща се в магията на една прегръдка. В дългоочкваната сцена следва и целувка. Дълга и бездиханна. Целувка, отвеждаща я в безвремието. Целувка, сливаща две енергийни полета в един мощен заряд, от който целият театър се разклаща! След този неповторим момент малката мечтателка бавно отваря очите си.

Вече е сама.

Но този път в ръката си има нещо.

Ключ!

Много познат, медно-старинен ключ. Изведнъж засиява, главата й се замайва от радост... Скринът! Трите сестри!

Неусетно, без да разбере как, се озовава на тавана пред стария скрин. С треперещи от вълнение ръце едвам успява да нацели ключалката. И успява! Очаквала е толкова дълго този момент, за да може да отключи скрина от тавана на нейния театър. Театърът, наречен живот. А в скрина това, което е, е самият живот: Вярата, Надеждата, Любовта! Трите сестри!

Тухла по тухла всеки изгражда своя великолепен театър. Гради своя си живот. Понякога дори си създава собствен измислен свят. В този театър, в който ако разочарованието е било един от честите му посетители, вратите му бавно започват да се затварят, местата стават крайно ограничени, а представленията са вече монолог. Често ръководена от отчаянието, границата между действителността и илюзията е твърде малка. Понякога не можеш да разбереш кога си спрял да виждаш реално, търсейки по-добрите роли за себе си. Без да усетиш, политаш в илюзията към нещо, към някого. Храниш тази илюзия – сцената на своя театър, сцената на своя живот. Плащаш си редовно сметките и се надяваш там винаги да е светло, уютно и посещаемо.

Билетите “Доверие” са крайно ограничени. Чакаш да отдадеш сърцето си с последния сценарий! Мечтаеш да дадеш ролята на правилния герой. Толкова дълго пазиш тази роля в сърцето си, че дори вече те е страх да я повериш някому. Един слънчев ден обаче изведнъж някой успява да заслужи тази специална роля за този последен сценарий. Сценарият на живота ти и ролята към сърцето ти с герой, който е готов да играе в различни обстоятелства, но в една и съща постановка – “ЛЮБОВ”. Сърцето, то носи, то може да е белязано от рани, но винаги е готово пак да обича, защото това сърце тупти, за да обича и да бъде обичано. Може би до този момен е било самотно, може да е било уморено или отегчено, или дори понякога – нещастно. В театъра на живота нещастните сърца трябва да бъдат уважавани, за тях билетите трябва да бъдат безплатни.

Когато твърде дълго едни очи са плакали, те вече са платили цената.

Появяването на героя осмисля цялото ти представление. Сцената засиява с неговата роля. Светлината проблясва на талази измежду примижаващите, побелели от солта влажни мигли. Красотата, боичката, която ще оцвети пиесата на твоят живот, това е ЛЮБОВТА. Тя единствена е способна на всичко. Заради нея човек губи разум, но печели криле, изпълва душата със смисъл, усмихва се на света и светът му се усмихва в замяна. Любовта засява в сърцето най-ценното семенце – ДОБРИНАТА.

Моите почит и уважения!

Аплодисменти за актьорите!

А малката мечтателка?

Щом се усмихвате, значи сте я разпознали. Тя е вътре във вас, скрита много дълбоко, в невидимото, но ще затрепти от щастие, ако се спрете за миг и се ослушате и чуете какво ви нашепва...