Тематично-мотивният спектър в “АЛТ. Стиховете, които ме избраха” на Роза Боянова

Книгата с избрани стихове на съвременната българска поетеса Роза Божанова “Алт. Стихове, които ме избраха” е издадена от Международно сдружение на литературните творци и художници “Неказано”, град Бар, Черна гора през 2024 г.

Редактор и съставител на тази поетична селекция е младият български поет Иван Брегов. Избраните стихове бяха преведени от поетесата Сафета Осмичич. Автор на корицата е художникът Румен Михайлов, а на предговора Николай Гундеров.

Книгата съдържа стихове от осем стихосбирки на Роза Боянова, публикувани в продължение на двадесет и четири години. Първата поетична книга с оксиморонното заглавие “Жадна вода”, публикувана през 1984 г. разглежда семейни и любовни мотиви, възпява младежкото безпокойство, спомените и страховете от детството, мотивите за смъртта и тленността, времето и неговата относителност, съдбата и смелостта. Въпросите, мислите, копнежите, спомените, дилемите на поетесата са свързани с мотивите за вода, бряг, море, кладенец, жажда, мътна и бистра вода, суша, корита на реки, но и поезия и опиянение от красотата, от жената.

Още с първата си издадена книга поетесата поставя основите на поетика, която по-късно ще доразвие, допълни и обогати както с мотиви и тематично, така и с рефлексии, свое емоционално усещане за света – идейно, пространствено и времево.

Моят живот е хипербола
на всичко, видяно в детството.

Градините ухаеха на щастие.
Страхът ми бе най-вярното предчувствие
и не прескочи никога оградата.

Привиквам с пораженията,
както с бръчките.

Една победа малка ме крепи:
Природата-поезия
държи в ръцете си света
и го оформя.

И още колко път ми предстои...

Между тревата глуха
и птицата
лежат хилядолетия.

Светът,
отдолу гледан,
е висок.

Аз още помня
как се изкривява
в студеното око на риба.

От коренчето храбро
в две посоки никне
животът.
И се учи да лети...

В тези стихове има нежност и детска наивност, вглъбеност и опит да се види реалността от младежка гледна точка, усещане за безсилие и предчувствие за човешката слабост; първите, малко драматични, но и търсещи отговор на поетически и човешки въпроси извън себе си смели и честни сблъсъци със света чрез предупреждение, ирония, съучастническа интимност, с маска на театралност, с вик.

В стихотворенията от втората поетична книга “Биография на чувствата” от 1990 г. поетическият изказ е по-зрял, уплътнен, по-чувствителен. Тематично-мотивният спектър от първата книга се допълва от тези, които се простират върху вътрешния и интимен свят на поетесата, която същевременно силно и скрито изживява своята женственост. Чувствата са интензивни, завладяващи, персонифицирани от явления в природата, със засилени или преносни значения.

В стихотворенията от този цикъл /скръбта като ручей струи в долината,/като мъгла в полето, гъстее покруса// Като празен орех се чувствам сега/. Поетичните изказвания сочат към покой и натрупване, към латентност, която може да се прехвърли и да пламне всеки момент / В кания тялото ми спи, езикът – също / тежко му, който ги събуди,/ а не може/ да си послужи с тях. // Защото са божествено творение /телата ни останаха да светят в музея на живота/ –удивителни/ в края на късичкото изречение: Обичам те!!/ Поетическият израз се характеризира с обърната последователност; именно поетът не поставя точка в края на стихотворението, но точката често се намира в стихотворението, дори в самото заглавие /Тъгата има смисъл винаги./ А радостта тъй дълго търси основанита си.../ Тук всяка къс земя за гроб достойна е,/ но още ми е рано да умра/. В този период поетесата осъзнава раздялата, заминаванията и самотата, въплътени в края на любовта, чрез общи събития, до такива с космически размери. Някъде в този диапазон е и самият творец, който от време на време бяга от физическото си тяло (при липса на творческо вдъхновение – когато думите се обръщат срещу него), живее в духа/ Поетът се завръща в мен/ и на съдба прилича цялото му идване./ Мотивите за песента, съзиданието, силата на словото и поезията, срамежливо загатнати в първия цикъл, също преживяват свое развитие. Поетичните образи са силни, внушителни, живописни, благодарение на градации, апострофи, риторични въпроси, стилистични фигури на повторението, препинателни знаци, особено в твърдения, предзнаменования, уравнения. Те се противопоставят един на друг, като индивидуално и общо, като смъртен и безкрайност / и между теб и мен, / между скимтенето от радост и от скръб, / между живота и смъртта./

Общото в избраните стихотворения от издадената през 1996 г. книга “Метафори” е, че лирическият субект се проявява в двойна роля: като човек и като поет. И така е и в двата случая, като индивид и самотник, и двете – характерни за художника, поета; безусловно свободен и непоклатимо сигурен в своя избор, под доброволния товар на мислене и търсене на отговори за смисъла (съществуване, съзидание, любов), на потапяне в себе си, под творчески светлини и в безплоден мрак, избран, възвишен, белязан, наказан. / Но какво можеш да победиш / за един живот само?! / И какво като този един живот е посветен на писането и завещан на поезията? / Колко думи дължа! / Колко нови значения казах негласно? /

За поетесата поезията не е само необходимост, не е само избор и не е само потвърждение на нейния талант, умения и знания. Тя е необходима, съществена, изконна, неделима от цялостната личност; органична като дишане, милостива като светлина, изцеляваща като лекарство. / И дали ще ме чуе / ако извикам: / Помощ! / Нуждая се от преливане на поезия /.

Поезията е едновременно красота и опасност, както в стихотворението “Убийствено” от книгата “Мастилена аура”, издадена през 1999 г. / Моята страст към красивото – / сребърни инкрустации / на стихове / върху пушка, / която ме гледа/. Характерно е, че във всяко стихотворение от този цикъл се появява някакъв поетичен (литературен) термин, който недвусмислено показва неделимостта на този, който създава, и този, който е създаден. Такава взаимосвързаност, взаимопроникване, се намира в онези поети, които са отдадени с цялото си същество на красотата, истината и силата на Словото, магията на писането, Поезията, царицата на литературата / поетичен предговор / словото е светло и рязко / като старинен стих /, като дихание на езика/, подезичен смисълът никога не напълва коша, / затуй през моята писалка ви говори // камък до дума и дума до камъка / неистовият труд на сътворяването, /общуването в цяло/ метафората е невъзможният мост / между двата бряга на една истината. /Метафората за селото е / спомен,/ от която изтича, това, което ще бъде / и приижда онова, което е било/.

Въпросът за поетическото творчество, както и поезията изобщо, оформят тематичния скелет на този и следващия сборник “Стихоприношения” (2003). Да си поет вече не е въпрос на избор, поезията е / неканена съдба /, предопределение, записано в звездите, първо Аз. Ангажиментът към създаването и самият акт на създаване осигуряват невъобразимо усещане за свобода, равняващо се на полет нагоре, над всички граници и предназначения /Литвай, късогледа птицо! / Нужен ли е хоризонт, / щом крилете ти стигат безкрая?/ Творческата и житейска зрялост дава своя отпечатък в оптимизъм, в младежки екстаз и тържество; в тези стихотворения се забелязват следи от преживян песимизъм, ирония, разочарование и горчивина, които поетът с мярка, умерено вплита във всекидневни, дори банални детайли /къщичка – като бисквитка с крем /потънала в скръб/.

От издадената през 2006 г. книга “Далечен диптих” бих откроила асоциативното стихотворение Съвпадения, написано под формата на проникване на взаимно (не)свързани поетически образи; след това песента Когато Бог ме изостави, която продължава песимистичния тон от предишния сборник, но и краткото стихотворение Човекът до мен с голямата метафора за човешката солидарност и подкрепа. Трябва да споменем и песента Виктория, в която поетесата свързва няколко константни поетически мотива – болка, красота, преходност, поезия. Пет песни от цикъла Няколко детски приказки са посветени на децата само по заглавие; това са стихотворни истории за възрастни, в които реалността е истинска, горчива, жестока, животът често е тревожен, свободата има своята цена, а моделите на поведение, изкушенията, грешките и травмите в резултат на семейните отношения се повтарят от поколенията.

В подбора от издадената през 2011 г. книга “Черновии на Млечния път” има стихотворения, които тематично и мотивно продължават предходните сборници, но поетическият изказ на поетесата е много по-изчистен, поетическият език е по-богат и колоритен, особено с контрастите и оксимороните; поетическите образи са по-отличителни, отраженията по-зрели и общи, обратите по-ефективни. Поетиката на Роза Боянова има свой особен печат, както в поетичната форма и организацията на стиха, така и в кръга от теми и мотиви, които разглежда, в начина, по който ги свързва в едно цяло. Човекът с ангелския глас, Има някаква онемяла красота, Това стихотворение, Къде ме водите из тези лабиринти? са стихотворения, които се отличават от другите по своята атмосфера, време и пространство, по-скоро по намеците, отколкото с казаното, по лекотата, с която чувство, преживяване или ситуация се дистанцират от личното преживяване и с това стават разпознаваеми и общовалидни.

Книгата с избрани стихотворения “Алт” на Роза Божанова завършва с цикъла от издадения през 2018 г. сборник “Обратна гравитация”. Житейска равносметка, поетическо обобщение, обективност, би било накратко – нейното представяне. Вижда се в заглавията на стихотворенията За изкушения, Отдалече погледнато, но и в текстовете / Това, което е отминало е взело своето. / Дръж здраво каквото остава.// Когато изгубиш всичко, / ще имаш възможност / да получиш всичко /. Има избор, има две възможни решения и двете са крайности. Единото е непоправимият оптимизъм, въплътен в постоянното търсене и неотказване от човека в себе си, от творението и твореца в себе си, от света, какъвто и да е той; второто решение е изправяне пред Истината и признаване на реалността, като и двете са едновременни и неделими (стиховете Когато намеря смисъл, Събуждане на сетивата). Най-лошият възможен изход е да се отдадеш на чувството за безполезност и провал / Какво неизживяно време! / Колко несбъднатост! /

Поезията на Роза Боянова е една цяла история с няколко взаимно съгласувани части, дори когато са противоположни по тема, усещане, обстоятелства, атмосфера, идея. Свързват ги две константи: пълна отдаденост и посветеност на поезията и езика, който я оформя, от чувствено-мисловния свят към видимия графичен свят – буква, слово и книга.

Избраната форма е свободен стих, на който се придава особен оттенък чрез графични нововъведения като начупен стих, стих с отстъп, вмъкната строфа, стихове, които имат функцията на подзаглавия, допълнения или продължения на заглавието; след това, целенасочено използвана пунктуация, особено използването на тирета (функция за завършване или изясняване на твърдения), многоточие в края на стихотворението, които не означават недоизказаност и неяснота, а по-скоро предполагат наличието на някаква друга възможност, повторение, въпрос, процес, динамика и удивителни знаци във функцията на усилване на смисъла, идеята, поантата.

Особеност и уникалност на песните на Роза са техните заглавия, които много рядко се състоят от една дума, а са предимно изразени със синтагма или изречение, което непосредствено продължава в стих или няколко стиха и с тях образува не само формална цялост (дистих, строфа), но и закръглена (завършена) мисъл, изказ, твърдение, заповед, действие:

Не мога никога напълно да избягам,
да се изгубя,
да затвора на живота си вратите.

За да омеся хляб,
ми е нужен
гладен мъж в къщата.

Обреченият усеща най-точно времето.
Но какво да прави с него?

В око на кладенец
живота си огледах.

Човекът с ангелския глас
не пее в хор църковен,
той е безбожник и жена си бие.

Какво космическо безделие.
И каква утеха!

Независимо дали използва пословичен израз, както в стихотворението Осъденият усеща най-точно времето или по-обширно обвързва стихотворения в цикли като Нощ, по-дълга от един ​​живот, Две сбогувания, Няколко детски приказки, поетесата осъзнава неумолимата преходност на всичко човешко – любов, възторг, творческа жар, самия живот / Каква утеха ще ме стигне, / щом победите раняват / и ме превръща в обло безразличие, / търкулнато във ъгъла на някой град?/, примирено констатира (не)променливостта на света / всичко е вече познато, казано и прочетено / повторено и запомнено /, с първото знание, че няма преживяване без болка / като счупване някъде надълбоко, / което няма как да зарасне / без белег /. Присъствието ни в този свят ни казва, че истината е предимно гола и сурова / добрите новини – така абсурдни / ужасът – така обикновен / , но надеждата съществува, стига да има кой да я търси / Когато намеря смисъл, / ще го опаковам като колет / и ще го изпратя да обиколи света /.

Роза Боянова, независимо от Съмнението, Опита и Знанието, е непоклатим хуманист и абсолютно отдадена на Живота и неговото Спокойствие /Безсмъртието е / невъзможност да затвориш клепачи // Ако ме целуне / безсмъртието сигурно ще има / вкус на вино! /, убедена е, че докато поетът има радост в себе си и поезията има бъдеще / Затуй – това стихотворение, / което пишем заедно / с мерло върху покривката /, навярно и келнерът след нас ще прочете./

------------
Роза Боянова, “АЛТ. Стиховете, които ме избраха”, изд. “Захарий Стоянов”, С., 2020.
------------
Публ. в сайта на Бургаска писателска общност.
------------