Европа през погледа на поета Иван Вазов в стихотворенията му “Към Европа”, “Векът” и “Сантиментална разходка по Европа”

Европа през погледа на поета Иван Вазов в стихотворенията му „Към Европа”, „Векът” и „Сантиментална разходка по Европа”
(175 години от рождението на Иван Вазов)

Името „Европа” е въведено от финикийците, които посочват чрез него северните брегове на Средиземно море и близките им острови. Названието има гръцки произход и означава „очи, взор, поглед”. В древногръцката митология Европа е девойка, дъщеря на финикийски цар, похитена от Зевс, докато си играе с приятелки на брега на морето, и ражда от него трима синове. По-късно се омъжва за Астерион, царя на Крит, който е бездетен и поради това оставя след смъртта си властта на острова на нейните синове. Според Херодот обаче Европа е отвлечена и похитена от критски търговци, което сваля божествения ореол на Зевс от нея и синовете й и я обвързва с представите за прелюбодеяние, за търговска сделка за власт и пари, тегнещи върху Европа като предопределение свише. В продължение на много векове народите, населяващи континента, водят помежду си дълги разорителни войни за надмощие, разтърсвани са от революции и кръстоносни походи. Едва след XVI век европейските държави започват да играят важна роля в историята на целия свят, а през XIX век континентът е обхванат от националистически движения, в резултат на които започва обособяването на големите империи – Руската, Османската и Австрийската. На Балканския полуостров се активизират освободителните борби в завладените от Османската империя някогашни самостоятелни царства, при това със самочувствието да възкресят старите християнски държави без опеката на Австрия и Русия. Големите колониални монархии – т.н. Велики сили, Франция, Великобритания, Германия, Австро-Унгария, Италия и Русия – се договарят помежду си да се подкрепят взаимно. Водени от собствените си интереси, през XIX век те се стремят да наложат своята воля над балканските народи и да им попречат да се развиват самостоятелно. И въпреки перманентните сблъсъци между Османската империя, Русия и държавите от централна Европа по повод достъпа до проливите Босфора и Дарданели, Великите сили предпочитат Балканите да си останат във владенията на отслабената вече Османска империя, вместо там да се създаде едно възкресено от небитието на турското робство силно българско царство. Именно този исторически период намира своята лирическа интерпретация в трите стихотворения на Иван Вазов „Към Европа”, „Векът” и „Сантиментална разходка по Европа”.

Любовта към отечеството оцветява цялото многожанрово творчество на Иван Вазов, сполучливо назован от Гео Милев „Патриарх на българската литература”. Вазовият патриотизъм обаче има различни естетически, емоционални и нравствени проявления в зависимост от обекта, за който говори, и затова получава различни нюанси, вариращи от преклонението пред сакралната стойност на родината, до отрицанието, изобличението и острата сатира, насочени към нейните врагове. Стихотворенията, в които обект на лирическата интерпретация става робската участ на българския народ и отношението на европейските „велики” сили към неговите незаслужени многовековни страдания, носят всичките белези на политическата сатира и се родеят с жигосващото слово на фейлетониста Христо Ботев. Двете стихотворения, които по-скоро имат формата на лирически сатирични поеми – „Към Европа” (12 септември, 1876) и „Векът” (17 юли, 1876) – са публикувани в стихосбирката „Тъгите на България”, отпечатана в Букурещ, Румъния, през 1877 г., за първи път с автентичното име на поета – Иван Вазов. Посоченото време на създаването им обвързва вниманието на читателя с Априлското въстание, завършило с жесток садистичен погром. И „сега”, когато от „турската свирепост” и животинска жестокост е потресен дори старият Емус (Стара планина – б. а.), поетът-родолюбец се обръща директно към претендиращата за справедливост и хуманност Европа: Наистина ли вярва, че „дотътреният” от дивите пустини „народ омразен”, научен „кръв да пие и с пот да се кърми”, ще може да се опитоми? Наистина ли вярва, че „тигърът ще нявга да се очоловечи” и че „агата” може да се превърне в „брат” на раята, която „работи, оре и се поти”, за да изхранва безбройните „паразити, аги, кадии, тирани,/ хайдути и черкези, дервиши и софти”? Не знаят ли те от личен исторически опит, че „В историята няма съчувствие...”? (Вера Мутафчиева). Знаят! Студената и пресметлива Европа обаче „се заклина тиранина да пази” и се присмива над българските теглила:

И дума, като мисли за плячка само тлъста:
„Хасан е нам потребен, нам требува мирът.”
И гледа как Коранът безчести, тъпче кръста,
и милиони души как в робството пищът.

Драматично-трагичната тоналност на изказа постепенно преминава в болезнен сарказъм в повторените обръщения „о, европейци”, които спокойно наблюдават „как падат наште майки и как бащи ни мрат, / как гинат на бесило нам скъпите надежди, / моми ни как се робят ил в пламъка горят”. Поетът българин, чиито деди някога са били горди жители на Европа, сега се срамува от този век, в който християнска Европа гледа спокойно и безразлично как „милиони християни” стават жертва на варварските ислямски турски племена, срамува се от „ледните” души на „братята” европейци, които не трепват дори пред „кървавите реки” от телата на онези, които са предпочели смъртта пред живота в робство. И ги заклеймява: „Нали и днес високо се викате: свобода! / А що към нас са ледни тъй вашите души?” Сатиричното изобличение в стихотворението „Към Европа” прераства във „Векът!” (с мото „O, tempora, o, mores!”) в гневно възмущение от прехваления й хуманизъм и слепотата й за подвига на един народ, запалил сред мрачния хаос на робството факела на националната идея за свобода:

I
Млъкнете вие, бедни хвалители на века,
във който назовахте свободен человека:
млъкнете с вашта правда, свобода и прогрес,
безумия, с които глушихте ни до днес!
Със нас се не ругайте! От срам се зачервете!
Защо тоз век нищожен велик го вий зовете?
Дали че в него няма ни робство, ни разврат?
Дали, че ни обсипва със мир и благодат?
Или...че днес изново епохата настана,
която бе видяла Атила, Тамерлана?

II
От Дунава до Охрид, до Бялото море –
един народ нещастен под тежко иго мре!
В гори, в поля, в колиби, в долини и балкани
днес видиш само ужас и чуйш едно ридание.
Навред тирани, тигри зли, лакоми за стръв.
И слабите убити, и робите във кръв!
Села иззапустели, градища разрушени,
Развалини димещи и черкви осквернени.
И челяди безбройни без покрив и без хлеб,
кои от мраз треперят и мрат от глад свиреп.
Момците на бесила, девойките в хареми –
и плачове, и мъки, и ужаси големи!
...
И нашта борба люта със този род на злото,
петно за нашто време и срам за обществото,
в Европа не повдига ни скръб, ни жал, ни гнев –
ах, ний гледаме гладиатори, кои й правят кеф!

Според историците Априлското въстание е предизвикателство към Великата порта и затова е потушено с целенасочена жестокост дори и извън въстаналите региони. Близо 80 селища са изгорени, убити са около 30 хиляди жени, деца, мъже и старци. Американският военен кореспондент на в. „Дейли нюз” – Джанюариъс Макгахан (1844 – 1878), три месеца след въстанието, изнася в няколко свои дописки информация за лично видяното и преживяното, а по-късно издава и книгата си „Турските зверства в България. Писма на специалния кореспондент на „Deily Nuws”, Лондон, 1876”. Ето и малък фрагмент от неговите дописки, които по неопровержим начин придават на художествената истина в стихотворенията на Иван Вазов историческа достоверност:

„Чухме, че 3 000 души лежат само в този малък черковен двор, и това можеше да се повярва. Гледката беше страшна – гледка, която остава да преследва човека цял живот. В тази гниеща маса се виждаха малки къдрави главички, притиснати с камъни; стъпалца, дълги колкото един малък пръст, по които месото беше изсъхнало от силната жега, преди да е успяло да се разложи; малки детски ръчички се протягаха, като че ли молеха за помощ; пеленачета, които бяха умрели, удивени от блясъка на сабите и червените ръце на свирепооките мъже, които са ги размахвали; деца, умрели с писък от уплаха и ужас на уста; млади девойки, умрели с плач и ридание, молещи за милост; майки, умрели, като се опитвали с телата си да запазят своите рожби – всички лежаха там заедно и гниеха в тази потресающа грамада. Сега те вече мълчат. Няма нито сълзи, нито викове, нито плач, нито писъци от ужас, нито молби за милост. (...) В Батак, за да увеличат броя на жертвите си, башибозуците разтваряли утробите на бременните жени и убивали неродените деца. Като приближихме до центъра на града, броят на костите, черепите и скелетите се увеличи. Нямаше къща, изпод чиито развалини да не съзряхме човешки останки, и цялата улица беше осеяна с тях...”
Макгахан, „Турските зверства в България”, Лондон, 1876 г.

Когато избухва Априлското въстание, Вазов е в Румъния, където работи като секретар на една от големите емигрантски организации на българите – Българско централно благотворително общество, и подготвя издаването на първите си две стихосбирки – „Пряпорец и Гусла” и „Тъгите на България”. Следи с тревога случващото се в България и откликва на него с голяма част от стихотворенията си, включени в тях: „Панагюрските въстаници”, „Свобода или смърт”, „Радецки”, „Жалбите на майките”, „Триумфът на турчина”, „Т. Каблешкову”, „Към Европа”, „Бунтът”, „Векът!”, „Русия”... Разтърсен от жестоката разправа на турския поробител с дръзналия да се бори за свободата си български народ и липсата на реална защита от Великите сили в християнска Европа, поетът излива своя гневен протест в стихотворението си „Векът!”:

V
Но, музо възмутена, спри таз присъда страшна!
Тя може би е права, а може би е гряшна.
При всичко, че е грозен и мрачен наший век,
но правдата във него не е досущ без ек.
С порои кръв оквасен и пълн с картини страшни,
с позор, разврат, кланета, войни, вражди всегдашни
той, колкото да бъде чудовищен и чер,
на проблески от доблест все дава ни пример.
И ако съществуват на туй нещастно време
и гении на злото, и изверги големи,
каквито са например: зловещий Елиот,
Дизраели и Дерби – и всичкият им род
с кръвта Христова, който се някога накапа,
и ватиканский идол, чудовищний Рим-папа,
съюзник на Корана! ...

Дори една бегла съпоставка между поета Вазов и фейлетониста Ботев („Политическа зима” – „...Заспиш и сънуваш... И какво сънуваш? – Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея...”), макар и с различни средства, извежда на преден план едни и същи „герои” на полето на европейската политика: изключително властолюбивия Дизраели, министър-председател на Великобритания (1868 – 1880), който още в юношеската си възраст е прозрял, че „за да се сдобиеш с власт, ти е необходимо голямо състояние”; лорд Хенри Елиът, участник в Цариградската конференция, свикана след въстанията в Босна и Херцеговина и Априлското въстание в България (през ноември – декември, 1876, с представители на Високата порта и след това от 11 декември до януари 1877, без османски представители), който още преди обявяването на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. иска бъдещите български земи да бъдат разделени вертикално, защото в Източната част живеели предимно турци и гърци; Бисмарк, канцлер на Германия (1871 – 1890); Рим-папа – папа Пий IX (1846 – 1878), един неуспешен, покорен папа, който губи контрола над Папската държава, превзета от революционната армия. Същите тези „велики” сили по време на Берлинския конгрес (юли, 1878 г.) отменят Санстефанския прелиминарен мирен договор и предопределят една нерадостна участ на новата българска държава – отнети са ни Македония, Беломорска Тракия и Одринско, а т. н. „Източна Румелия” остава като автономна област под върховната военна и административна власт на султана.

По време на Руско-турската война Вазов е писар в Свищов при губернатора Найден Геров, а през 1880 г. се установява за един продължителен период от време в Пловдив, столицата на Източна Румелия, и се включва в политическия живот като част от Народната партия. През 1881 г. там издава стихосбирката си „Гусла”, в която е включено и стихотворението му „Сантиментална разходка по Европа”, публикувано за първи път във в. „Народний глас” на 30 декември, 1880 г., с подпис: В. Заглавието на стихотворението създава определени очаквания у читателя – за нещо фриволно, романтично,, затрогващо, плод на фантазията, което се движи „по” повърхността (а не „в” или”из”) на посочения обект – Европа, без да се навлиза в дълбочина на определени проблеми, без да се акцентуват някакви драматични събития, връзки и изживявания. Това обаче е само привидно, защото широкото използване на алегории и аналогии в текста внася допълнителни, имплицитно вписани смисли, които доближават фикционалното до фактичното, историческото до новото, сегашното, съвременното, и могат да се възприемат като своеобразен политически жест на поета Вазов в тенденцията за разчитането на взаимовръзката между европейското и българското, между чуждото и нашето в новото време след Освобождението. За подобна тенденция говори и актът на редактирането на стихотворението през 1893 г. от самия Вазов и съкращаването на част от директно и грубовато звучащите му стихове. Този подход в известен смисъл дистанцира творбата от другите му две остро изобличителни сатирични стихотворения („Към Европа” и „Векът!”), но това е само привидно – сатирата е осезаема и тук, но е представена индиректно, по един друг, бих казала модерен начин. Поставил се в позицията на пътешественик, Вазов вече може да съчетава фриволния изказ с директните сатирично-изобличителни фрагменти от позицията на духовен аристократ, който вижда, представя и оценява както положителните проявления на човешкия дух, така и пресметливата арогантност на политическите представители на отделните държави в Европа. Тази „настройка” на сетивата позволява на читателя да разпознае в образа на стареца „с глава, увенчана само с три косма, / с увиснали вежди, с сърдито чело, / което предсказва нещо недобро” Ото фон Бисмарк (1825 – 1898), когото историците наричат „железният канцлер” на Германия, станал домакин на Берлинския конгрес (1878 г.), който с решенията си отнема исторически принадлежали на България земи, за да ги раздаде на съседите, в това число и на Турция. Тук е и онзи Джон Бул, измислен герой, появил се за първи път в политическите сатири на Джон Арбътнот (1667 – 1735), който е олицетворение на Великобритания по подобие на американския „чичо Сам”, но за разлика от него:

Той от вси народи получава дан:
Бомбай, Суец, Малта, Гибралтар, Канада –
са верига яка, с коя света влада.
Неговият идол, от край и до днес,
носи страшно име: хладний интерес.
Ирландия бедна, Индия богата
на тоз идол тежък пъшкат под ногата,
а там – в един ъгъл стои дипломат
и пише романи. Той ми е познат.
Неговата слава далеч се е чула,
потомък на Юда, брат на Велзевула,
на злината гений, на лъжата жрец,
граф и лорд английски, изверг и подлец,
и комуто ние отсред Румелия
пращаме му свойта вечна проклетия!

Тук хуманистът Вазов поставя на прицел колониалната политика на Великобритания, съставена от колонии, доминиони, протекторати и други зависими територии, управлявани и експлоатирани от Обединеното кралство – затова името му е „страшно: хладний интерес”. Империята се е превърнала в „световен полицай”, завладял една четвърт от населението на света и една пета от земната площ, който търгува с роби и ограбва богатствата на покорените територии. А „дипломатът” в ъгъла е Бенжамин Дизраели (Биконсвилд), министър-председател на Великобритания, по време на когото социалните реформи в законодателството са само „препоръчителни”. През 1875 г. тайно, без санкции от парламента, той си купува от Египет акции от Суецкия канал за 4 милиона лири, поддържа целостта на Османската империя и се обявява срещу национално-освободителните движения на балканските народи, дори помага на Турция по време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. , за да предотврати пълния й разгром. Затова съвсем не е случайно, че Вазов го нарича „потомък на Юда, брат на Велзевула, / на злината гений, на лъжата жрец, / граф и лорд английски, изверг и подлец, / и комуто ние отсред Румелия / пращаме му свойта вечна проклетия”.

Много по-различен е „пътешественикът” Вазов, когато мислено се озовава във Франция. За него тя е „земята мила, / що света е сявга с чудеса дивила / и на вси народи служи за модел”. Тя носи в себе си някаква невероятна амалгама от добро и зло, красиво и грозно, праведно и греховно, превърнала се е в нов Вавилон, „на модите люлка, на грациите трон, / Содом, рай и пъкъл, и вертеп развратен, / за всички впрочем магнит непонятен...”. Там се ражда за първи път викът „Свобода!” и „бухтя революция, марсилеза се пя...” Тя е родина на великаните-пророци, от които „историята йоще трепери”, и чиито имена стават нарицателни: като Волтер (Франсоа-Мари Аруе), френски философ писател, част от интелектуалния елит на епохата, станал символ на Просвещението, на когото Парижкият архиепископ отказва погребение; Жорж Дантон – един от водачите на Великата френска революция, гилотиниран на 5 април, 1794 г.; Наполеон Бонапарт, завзел властта чрез преврат и сложил край на Френската революция, водил няколко войни в продължение на 20 години, но загубил войната с Русия и битката при Ватерлоо.

В стихосбирката си „Тъгите на България” (заедно с „Към Европа” и „Векът!”) Вазов публикува и стихотворението си „Русия”, писано на 22 ноември, 1876 г. В него той проследява генезиса на зараждането, оформянето и утвърждаване на своето преклонение пред великата мощ на тази необятна по размери страна, пред хуманистичната й съпричастност към поробения християнски български народ и я призовава: „О, здравствуй ти, Русийо мощна, / света трепна от твоя глас, / скокни, царице полунощна, / зовем те ний, ела при нас!”. Една година по-късно (чрез Руско-турската война от 1877 – 1878 г.) неговият призив получава своята героична реализация, а още две години след това, в своята „Сантиментална разходка по Европа”, лирическият му глас посвещава на нея най-възторжените си стихове. Русия е единствената от Великите европейски сили, която в художественото пространство на творбата е белязана само със светлина, възторг и преклонение, без каквато и да е било сянка на критическа нотка. За русофила Вазов тя е „страна безконечна, кат морето равна, кат небето вечна”, тя е „империя страшна”, която „в себе си обзима / гори, моря, степи, есен, лято, зима, / всичките степени на людский прогрес”, чиято многовековна мощ пази „старий Кремъл, паметник свещени,/ в чийто зид разби се Бонапарт надменни”, Петербург е вратата й, а Москва – нейния „пъп”, те пазят под своите сводове „завета велик” на дедите си. В душата на Вазов България и Русия са си изградили свои олтари, но българофилът Вазов винаги е вписвал обичта си към руския народ само като една част от своето човешко мироздание. Затова и стихотворението „Сантиментална разходка по Европа” започва и завършва именно с българската земя, с „румелийската столнина прочута” (Пловдив), която съчетава в себе си обществените гласове на „свойте интриги, калове, вони,/ що Марица цяла не може уми” и интима с видението на „мила съседка на срещний балкон”.

Творецът Иван Вазов е мислещ човек и като такъв в неговия сравнително дълъг житейски път възгледите му, под ударите на конкретни исторически събития, търпят известни промени. По време на войните, които България води в края на XIX и началото на ХХ век, и в които участва и Русия, отношението му към нея търпи известни промени. Поетът, приветствал нейните богатири с топлото „Здравствуйте, братушки!”, сега откровено и огорчено пита: „Защо сте дошли на полята балкански немили, неканени гости?” („На руските войни” – 1916 г.). Никога обаче не се променя отношението му към Европа. Не бива да забравяме, че неговата „сантиментална разходка” е писана във време, когато след Освобождението духовният български елит е устремил погледа си към Европа и се поставя началото на европеизирането на българския свят и култура. В тази нова културна и политическа среда патриотът Вазов усеща появата на кълновете на чуждопоклонничеството (стих. „Българският език”, писано през 1883 г. именно в Пловдив) и като признат интелектуален и духовен авторитет се опитва да го предпази от онова зло, на което сме свидетели днес. Защото в гърдите на поета тупти сърцето на българин, който признава за изконна стойност само родното небе, българската реч и свидния бащин дом, в който хлябът е най-сладък.

------------