С пулса на вселената Родопи...

Наричат планината магична, орфична, тайнствена, космична. И едновременно: символен купел на изстрадана кървава история; на героика, хуманност и нравствена красота, извисени над отминали трусове и бурни стремления. Сред които и във вихрите на които се ражда, гради трудното си настояще и закриля бъдещето човекът на Родопите – днес, утре и във вечността...

Много са творците от този български край, увековечили го в книги със стихове и проза. Не ще е пресилено, ако кажем, че те съграждат свой ярък, самостоятелен дял в нашата литература. В палитрата на съвременната духовност, където националното и регионалното са само взаимно допълващи се понятия. Отдавна вградени в интелектуалния силует на новото време – с корени в пулса на отмрели столетия, но с предречен полет към синия безкрай. Бих искал да изброя всички автори, свързани с вселената Родопи. Това е трудно, галерията от имена е внушителна. Но след класика Николай Хайтов не мога да не спомена Светозар Казанджиев, Мюмюн Тахир, Лияна Фероли, Димитър Златев, Елена Алекова, Ганчо Керечев, Невин Садъкова, Филип Марински, Стойка Мариновска и още, и още. Разбира се, сред тях е и сладкодумецът Васил Венински – сега с най-новата си книга „Притчи за спасението“ – разкази, изд. Екобелан, Асеновград, 2025 г.

Някой би запитал: „Защо именно притчи и за чие спасение?“ Много, много преди нас древните са прозрели, че дървото се познава по плодовете. А в разглеждания тук сборник те са шепи историческа жарава. Тлееща, без да гасне, и върху историческия пергамент на епохата, и във фолклорните пъстри шевици, вплетени сред редовете. И сякаш жанровият смисъл на притчата приема и друг контекст: обезсмъртяващ героиката на предците в идеала за национално самосъхранение. За морална чистота и духовно възвисяване, калени в нестихващи борби. Пред очите ни се редят, почти винаги по действителен случай, образи на османски управници, кърджалии и хайдути. На български овчари и селяни, готови да сменят гегата с пушка. Среща си дават имената на Мехмет Синап и Фойню войвода, на турчина – опълченец за българска свобода Али Рефик, доброволката Йонка Маркова, Салих ага и други още типажи. Покъртителен е разказът за срещата на Рифат паша – нявгашно българче, после еничарин и високопоставен чиновник, с дом и родна майка. Хитростта на терзията Росен ни кара да се усмихваме, а стремежът на Лика да опази честта си на българска девойка, ни изпълва с възхищение. Темите в книгата са много, основани върху историческа достоверност и наситени с ароматния битов привкус. Нерядко Васил Венински поднася и мотиви от песенния, многобагрен родопски фолклор. Повеляващ сивите ни от делничен прах души да трепнат за истински стойностното, нежно притуленото, копнежното, около нас:

–  Фатминко, моя дощерьо,
оти се, Фатминко, забави?
Забавих си са, майчинко,
оти се сиво стадо зададе
и ми водата хептен размъти,
та бистра не можах да налея,
затуй се върнах кахърна.
–  Фатминко, моя дощерьо,
стара се майка не лъже,
и стар се бубайко не мами,
очинки ти са плакали...

Седемнадесетте разказа, включени в сборника „Притчи за спасението“, се подреждат във вълнуваща мозайка от реални исторически събития и битова, „грубовата“ романтика в трудни години. В обществени брутални трусове, барутен дим, пролята кръв и вяра срещу вяра. Суров и безпощаден летопис на събития, сред кипежа на които – ту тих и измамно монотонен, ту оглушително громък, човешкият живот бързо мени цената си. За правото да оцелееш и да говориш на майчин език. Да пасеш бащини овчи бюлюци; да загалваш либето и да се кланяш пред християнския лик на предците. И да изтръгваш трудния хляб от ноктите на чуждо охолство в името на бъдещите хора. На новото поколение, което сега кротко спи в шарената люлка на скромната ти хижа.

Почти всичките „притчи“, включени тук, се основават на задълбочени архивни проучвания, разкази на очевидци от по-ново време и подходящ снимков материал. А фолклорните примери придават допълнителна красота в сюжетните етапи на творбата. Всъщност, хронистът Венински е не само достоверен познавач на споделеното по редовете. Не само вестител, чрез кодирана в съзнанието нравствена потребност, на истини за народната епопея върху буреносен хоризонт. Книгата носи в същността си и друг мащабен философски контекст – за несъвършенствата на обществения механизъм. Който, противно на заветите на Създателя, издига в мрачен култ антиподите на разума; атавистичните стремления да унищожиш... другия, заради нечии чужди интереси: „Да, няма спор, че войната е жестока, затуй не само нейните противници, а всеки нормален чиляк я смята за най-голямото зло, измислено от дядо Адамово време насам. За разлика от истинските природни бедствия, дето няма намеса чиляк, войната е тъй измайсторена и нагласена, че да умират люде. Колкото повече, толкова по-добре. И това е изнамерено от чиляк, който трупа пари на гърба на жертвите... Абе, аланкоолу, не знаеш ли, че и планини от пари да припечелиш, ковчегът ти е без джобове и ще те заровят, тъй както първом си проплакал... Гол като пушка!“

Изповедник на родопската душа, Венински изгражда психологически достоверни образи: всеки със своя индивидуална мотивация за мястото си в общността, закрилян от християнската вяра. Твърдината, в която се разбиват козните на злото, е сплотеното семейство. А зелената горска пустош, стадото, чаканите с трепет селски сватби и редки празници са декор, пред който незабелязано се сменят хорските сезони. Но съвсем не монотонно, защото, както четем в разказите, се местят граници, навлизат нови закони и наредби. Минало и настояще, отначало предпазливо, а после като нещо, разбирано от само себе си, се преливат взаимно и поглеждат към бъдещото време. Човеците също стават други и прекрачват към краища, извън планинската безкрайност. Няма да се помести от пиедестала си единствено Родопа. За да ни спомня, че в безмълвния й храм винаги ще намерим целебното смирение и спасение от незрящото лутане към някакво химерично, незнайно щастие...

С интерес и удовлетворение четох книгата „Притчи за спасението“ и проумях посланието на автора: да ценим взаимната доброта, хармонията и невероятния дар, че сме живи, макар за миг от вечността. И че историята е низ от проверени в страдание поуки, напомнящи ни да тачим вярата, хляба, безкористната любов, протегната ни с доверие ръка. Да, прочетох новата засега книга на Васил и, поздравявайки го, ще я разгръщам отново и отново...

------------
Васил Венински, „Притчи за спасението“, разкази, изд. „Екобелан“, Асеновград, 2025.
------------