Амбивалентният български свят в стихотворението на Христо Ботев “Зададе се облак тъмен”

Амбивалентният български свят в стихотворението на Христо Ботев „Зададе се облак тъмен”

Казват, че геният на завистта е роден в България. Вече повече от десет години в Хасково се издига един необичаен паметник – като в легендата за Икар един триметров човек е разперил ръце като крила с пера, готов да полети, но други две ръце на скелет са хванали крилата му и го дърпат надолу. Това е „Паметникът на Завистта”, създаден от скулптура Господин Тенев – Гуспата. На паметната плоча под постамента стои надпис: „Invidia gloriae assiduous comes est” – „Завистта е постоянен спътник на славата.” Истинността на това твърдение сякаш е заложена генетично в човешкия род – за това свидетелства съдбата на двамата братя Каин и Авел в Библията („Битие”, 4: 3-8). Аристотел дефинира завистта като „мъка, причинена от успеха или благосъстоянието на другите”. Тя е част от дълбоко вкоренените човешки страсти и съвсем не е случайно твърдението на Хераклит, че всички граждани на Ефест би трябвало да бъдат избесени, защото заявили: „Няма да има пръв между нас!” Жаждата за слава помрачава всяко голямо постижение, защото в основата му стои принципът на сравнението – Наполеон е завиждал на Юлий Цезар, Цезар – на Александър, Александър – на Херкулес, въпреки че той не е реална, а митологична фигура... В голяма част от шопския и габровския фолклор също можем да открием впечатляващи примери в тази посока, а един фрагмент от стихотворението на Христо Ботев „Зададе се облак тъмен” сякаш буквално е изваден от автентична българска народна песен: „... скарали се кой да води / бащината си дружина.”

Стихотворението на Христо Ботев е публикувано във в. „Независимост”, бр. 3 през 1873 година, и представя по алегоричен път особеностите на историческия момент, предизвикали сложни взаимоотношения както в социалното и политическото българско пространство, така и сред представителите на нашата емиграцията в Румъния. Метафоричният образ на облака в заглавието е обвързан с ислямския езотеризъм, знак за непознаваемостта на Аллах, символ на преграда, която разделя хората на смъртни и безсмъртни. Черният цвят на облака („тъмен облак”) асоциативно вписва представа за огромна национална беда, свързана с почти 5-вековното робство на българите – робство политическо, духовно и икономическо. Обикновено в периоди на огромни екзистенциални изпитания народът се обединява срещу онази тъмна сила, която се опитва да го изтрие от лицето на земята. Знаем, че още в първите години на робството започва борбата за освобождение, която преминава през няколко фази – хайдутство, четничество и организирано революционно движение. След 1869 г. обаче сред българската емиграция в Румъния се оформят две течения: революционно-демократично и буржоазно-либерално. Колебанията на Любен Каравелов между мирния път и революцията го карат да търси подкрепа за делото в Сърбия, Босна и Херцеговина. Това активизира процесите на разцеплението, част от привържениците му се отделят, за да търсят по-радикални средства за политическото освобождение на България чрез въоръжена борба. Начело на тази група застава Васил Левски, който в продължение на две години обикаля българските села и градове и създава революционни комитети, които да подготвят народа за въстание. Негов верен съидейник става Христо Ботев, чието огнено публицистично слово поддържа духа на революционната емиграция в Румъния. Залавянето и смъртта на Левски предизвиква дълбока криза в идеологически, политически и организационен аспект. Настъпилото раздвоение води до създаване на два центъра – в Букурещ и в Русе. Каравелов вече не вярва в революционните възможности на българското общество и отново залага надеждите си на чуждата помощ, като оглавява буржоазно-либералното крило на емиграцията, докато Христо Ботев застава твърдо на революционно-демократични позиции. Този момент на амбивалентност в българското революционно движение намира своята художествена реализация в стихотворението му „Зададе се облак тъмен”. Изборът на формата (в народно-песенна стилистика) хармонизира родното с универсалното. Поетът сякаш говори за силата и слабостта на общонародния колектив пред някаква общност от съмишленици, които трябва да разберат гибелната същност на случващото се с конкретен, разбираем пример. В сюжетната рамка на творбата двамата синове на дядото съществено се различават и от Чавдар, синът на Петка Страшника (в „Хайдути”), и от Дойчин, бащата на Стояна (в „Пристанала”). Прерязана е пъпната връв между старото поколение хайдути, борци за народна свобода и справедливост, и новото поколение – борци за слава:

Двама братя воеводи,
двамата ми верни сина:
скарали се кой да води
бащината си дружина.

Тесни били планините
за несговорна дружина!
И стърчат им днес главите,
за да плаче кой как мине.

Тази страшна картина е изведена на фона на хайдушкия Балкан („Зададе се облак тъмен / откъм гора, от Балкана...”), което внася ново, драматично оцветено съдържание в образа на облака от заглавието, като го превръща в метафора на гибелното разцепление сред самите борци за освобождение, чийто традиционен знак е Стара планина, Балкана. Това е мястото на изпитанията, на опасностите, но и на борците за народна свобода. Образът на гората в Балкана е свързан с царството на мъртвите, на природните стихии, но и с посветеността, с инициацията, с приобщаването към целите на борбата, гората е своеобразен дом за юнаците, защото ги предупреждава за опасностите и ги пази от душманите. Тя и Балканът в своето единство се превръщат в онази българска крепост, която все още не е превзета от поробителя, тя е дом на честта и достойнството, там живеят и умират онези български юнаци, които са обрекли себе си на свободата на отечеството. Текстът на стихотворението е изграден като диалог между стария хайдушки войвода и негов последовател, персонифициран в образа на лирическия говорител. В този смисъл той се превръща не само в свидетел на случилото се, но и в своеобразен нравствен антипод на синовете на войводата, скарали се не за друго, а за това „кой да води бащина дружина”. Наистина „тежко време” е настанало, взривена е отвътре, и то от свои, крепостта на българския дух, над съдбата на отечеството е надвиснала „страшна буря” и въпреки че „пот от чело, град от очи” се лее, ралото на стария хайдутин едва се влачи сред камънаците на браздата и не обещава бъдеща реколта от „семето”, което бащата се е опитал да посее в душите на своите синове. Напразно пропиляно е онова негово време на юначество, когато с „младо сърце” е развявал байрака в Балкана и е изпитвал истинска бащина гордост, че и неговите синове са сред юнаците в гората. Страшна е болката, която звучи в изповедта му:

Ех, мой синко! Що ме питаш?
Чуй тоз гарван, де там грачи...
Но в село нели отиваш,
ще да видиш защо плаче

стар войвода след туй рало!
Там селото се е сбрало
на мегданя, за да гледа
мойте момци, мойте чеда!

Ти ще видиш там набити
на прътове, на върлини
на момците ми главите –
избиха се две дружини!

Мегданът в Ботевата поезия е онова публично място, където малкият свят на българското село се среща с големия свят, за да съизмери себе си. Затова на мегдана, на хорото, пред всички, се предават заветите между бащи и синове или между братя, но пак там, на мегдана, се извършват обществените наказания и порицания. В стихотворението „Зададе се облак тъмен” мегданът е видян като място за срам, за присъда над тези, които са избрали славата пред честта и достойнството. Гракът на гарваните (метафоричен образ на зла поличба, на оная черна птица на романтиците, която кръжи над бойните полета и се храни с плътта на мъртвите), с алитерацията на звукосъчетанието „гр”, оркестрира текста и напластява тягостните предчувствия, придава им злокобност и подсилва усещането за безнадеждност („Чуй тоз гарван, де там грачи...”). Страшна е съдбата на този баща, който усеща върху себе си укора на сънародниците си („Там селото се е събрало / на мегдана, за да гледа / мойте момци, мойте чеда!”), непосилна е бащината мъка от излъганото доверие и унищожените надежди, затова пред срама той предпочита смъртта: „Боже, с гръм ти разсипи ме! / Ветре, в прах ти превърни ме!” Нищо не е в състояние да му донесе утеха, чувства се оскърбен и публично унизен от собствените си синове, затова не се плаши от разразилата се буря и вижда смъртта си сред нея като своеобразно спасение:

Закапаха едри капки,
летят, крякат гъски, патки.
Буря страшна ще да ревне,
нели не са капки дребни,

секи тича, в село бяга,
дядо не ще да разпряга.
– Хайде, дядо, да вървиме.
„Стой, да умра помогни ми!”

Народната песен винаги е била „биограф” на народната съдба, защото утвърждава моралните и етичните норми на общността. Образът на страшната буря е своеобразен вик на самия поет – призив за пречистване и за ново начало. Както в текста на стихотворението, така и в реалния живот обаче, той не получава жадувания отзив. Конфликтът между Ботев и Каравелов придобива уродлива форма: „Боите се да не престане „Знаме”? Това желаят мнозина, а особено Л. Каравелов, но техните желания няма да се осъществят. Какви променения ще станат в нашата емиграция! На колко души патриоти ще да излязат подлостите наяве! Потърпете само малко и ако имате доверие, то помогнете ми в тия критически минути.” (Писмо на Ботев до г-н Георги Стойчев в Александрия, 12 април, 1875 г., Букурещ)

Стихотворението на Христо Ботев „Зададе се облак тъмен” звучи особено актуално днес, когато е заплашено съществуването на българското слово (надписите по фасадите на магазини и учреждения го демонстрират всекидневно); когато писателската общност, призвана да го пази и предава на следващите поколения в неговия „чистий бляск” (Иван Вазов), е разделена на СБП, на Съюз на свободните писатели, на Съюз на независимите писатели и на Сдружение на българските писатели, воюващи помежду си; когато е заплашено съществуването на българския лев с гордата осанка на неговия лъв, олицетворение на българския Дух; когато българското общество е разделено на русофили и русофоби, светът – на глобалисти и антиглобалисти, а „черният облак” вече се е превърнал в градоносен и унищожителен за цялото човечество. Големите творци се открояват на фона на общия поток по това, че техните произведения, понякога невероятно малко на брой като Ботевите, остават актуални във всяка следваща епоха, за да ни казват онези истини, които трябва да признаем пред съда на собствената си съвест.

------------