Антропософски акценти в стихосбирката “3 х 23 разстояния” от Боян Ангелов

Антропософски акценти в стихосбирката „3 х 23 разстояния” от Боян Ангелов (издателство „Български писател”, 2025 г.)

Поезията, като всеки вид изкуство, е самотно занимание. Тя изисква от твореца да намери и съчетае в един полет на мисълта такива думи, които не само да галят като музика душата, но и да въздействат върху ума, да предизвикват размисъл, да отварят хоризонт към скрития смисъл на обектите от заобикалящия ни свят и да повеждат съзнанието на читателя по нови, непознати досега пътища, за да го накарат сам да достигне до своите открития за смисъла. „Аз не искам да ме почитате, а да ме разбирате.” – казва Рудолф Щайнер (1861 – 1925), австрийски философ езотерист и основател на антропософията (от гръцки – anthropos – човек, spfia – мъдрост). Антропософията изучава особеностите на динамиката в отношенията между човека и духовния свят, като разкрива пътя на познанието, по който духовните сили на човека могат да навлязат сред духовните сили на космоса. Може би именно поради това поезията, която притежава способността чрез словото да въздейства и върху емоционалния свят на читателя, е особено подходяща за разкриването на сложния конгломерат от идеи и философски понятия, свързани с антропософията като наука.

Необичайни са заглавието и композиционното подреждане на стихотворенията в новата книга на Боян Ангелов – „3 х 23 разстояния”, както и изображението върху корицата ѝ, една алена река-път през земното пространство, представяща своеобразен брод, насочен към небето и слънцето. Знаем, че числото 3 е универсално и изразява интелектуалния и духовния ред в Бога, в Космоса и в човека, обобщавайки триединството на съюза между човека, Небето и Земята. То представя трите равнища на човешкия живот (материално, рационално и духовно-божествено) и трите фази в неговата еволюция (пречистваща, прозренческа и обединяваща), както и трите фази на съществуването на човека и човечеството (раждане, развитие, смърт; еволюция, кулминация, инволюция). Числото 23 се възприема като феномен на живота, ангелско число, събрало в себе си енергиите на 2 (знак за баланс в двойствеността, за доверие и надежда, за духовна мисия и високи цели) и 3 (за стабилността на триадата Небе – човек – Космос). То притежава вибрациите на творческото самоизразяване, на духовността и на висшата подкрепа на човека в търсенето на познание за себе си и за мястото му в Космоса. Затова и в структурата на книгата си поетът Боян Ангелов обособява три цикъла – „Ектения” (1 х 23), „Изпепеляване” (2 х 23) и „Комините на ветровете” (3 х 23).

Антропософията възниква върху основата на теологията (богопознанието) като израз на ненаситната жажда на човека за знания и неудовлетвореността му от онова, което му предлага религията. Неслучайно първият цикъл от стихосбирката носи заглавието „Ектения” – поредица от молитвени прошения за нуждите на християнския живот (Велика, малка, сугуба и просителна, като на първите в храма се отговаря с „Господи, помилуй!”, а на просителната с „Подай, Господи!”). Според Рудолф Щайнер човешкото същество е изградено от четири съставни части: физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. В своето развитие този Аз събужда душевните сили в точно определена последователност, оформяйки Сетивна душа, Разбираща душа и Съзнаваща душа, като на една по-висша степен се създават Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. Това, което в определено време трябва да възникне от развитието на човечеството, то съзрява бавно още в предходните епохи. Днешното състояние на човека и човечеството е резултат от духовния живот на много поколения, осветили с делата си пътя към истинното духовно знание. За тях и за техния жизнен подвиг са ектенията на поета Боян Ангелов:

Ектения

Вечерня е... Отечеството мръква
и плъзват сенки сюрреалистични.
В средновековна манастирска църква
великата ектения с различни
протяжни интонации поглъща
горнилото на битието... Точно
тогава вярата е най-могъща
сред времето безсмъртно и безсрочно.
Какво сме? Само някаква възможност
със звуци да опишем суетата
и възвисим до словото тревожно
пътеките към бъдеща разплата,
или сме следствие от яснолико
пророчество с искрица прояснена,
или пък само незапомнен миг от
ектенията неприкосновена?
Отечеството мръква и стаява
под сюрреалистичната си тога
полувъображаема представа
за смътното присъствие на Бога.

В цикъла „Ектения” понятието „отечество” се отъждествява с представата за цялата земя, по която „плъзват сенките сюрреалистични” на предците ни, превърнали живота си в мост към следващите времена. Тук е обезглавената „Нике от Самотраки”, превърнала се в символ на вечната жажда за победа над времето и над духовната ограниченост на човека; тук е и античният философ Зенон Елейски, чиито „апории” (парадокси) защитават идеята, че познанието за света е постижимо не чрез възприятията на сетивата, а чрез ума, чрез интелекта, който единствен може да доведе човека до прозрението, че „Едно е всичко, всичко е едно.” Тук е и древногръцкият философ Хераклит, авторът на концепцията за движението и непрекъснатата промяна на всичко в нашия свят, за двойствеността и противопоставянето на противоположностите като част от универсалния космически баланс. Тук са и онези български мъже-предци, помогнали ни чрез „словото тревожно” да се възвисим до „полувъображаемата представа за смътното присъствие на Бога”. Павел Бобеков е осъзнал истината, че в онази епоха за българите не е имало среден път: „Кръвта, последната цена, / която робът плаща / за глътката виделина, / е ясна / и искряща.” Гео Милев стоварва тежестта на своя гняв като „облак дъждовен” над онези, които „примляскват мазни кюфтета”, пият „мискет изстуден” със сода от лъскав сифон, пушат „Валдорф Астория” с мирис на кръв, и си мислят, че пишат история. И е страшна, като отрова горчаща Джагаровата истина: „Тук-там дочуваме песни юнашки, / ала орлите, поете, ги няма.” Все още обаче, като техен контрапункт, остава Вапцаровата вселена, „от неговата вяра озвездена” („Нике от Самотраки”, „Зенон Елейски”, „Панта рей”, „Павел Бобеков”, „Захарий Стоянов”, „Пенчо Славейков”, „Гео Милев”, „Ненагледност”, „Георги Джагаров”). В жестоката битка между евангелската яснота и тялото с неговите страсти, Човек, Природа и Време се сливат в едно:

Старици замислени са скалите
и като първородни деца на морето
преглъщат в представите си
вятър с дъх на мастика
а в мрежите пулсират
блуждаещите кораби на
потънали векове
„Към Лимасол”

Знаково е заглавието и на втория цикъл от стихотворения – „Изпепеляване”. Метафорично вписаният образ на пепелта в антропоцентричен план ражда представи за труп, за тленни останки от тяло, след като в него е угаснал пламъкът на живота. Изборът на този паратекст психологически подготвя читателя за масирано наложената тема за войната, която е обединяващо звено между различните епохи в развитието на човешката цивилизация. Тя е образ на всемирно бедствие, на триумф на сляпата сила на егоизма и алчността, проявление на злото в най-уродливата му форма, защото въпреки технологичния и културен напредък на човечеството в нашия XXI век, е доказателство, че в морално отношение нищо не се е променило от времето на грехопадението до сега. Всъщност именно войните прекъсват действието на онези духовни сили в човешкото същество, които определяме като антропософия, защото минират възможните пътища за сливане на неговите духовни сили с тези на космоса. Дори нещо повече – пораждат страх, че човекът, загубил своите духовни ориентири, може да взриви и самия Космос. Защото в нито едно от включените стихотворения в този цикъл не се говори за т. н. свещена война – сблъсъкът между тъмнината и светлината в самия човек и борбата, която той води вътре в себе си, за да осъществи собствения си преход от невежество към знание. Още първото стихотворение в цикъла – „Седмата Троя”, въвежда представата за „хищната утроба” на войната, която помни „отминали ери” и свлича в мрака „ръждивата броня на Троя”. До нея се нарежда Картаген:

Стърчат руини тридесетвековни
над улички, по-тесни от клепач.
Безпаметен е камъкът, но помни
смях и гълчава сред античен здрач.
Войни отчаяни, кръвопролитни
и екот от безбройни боеве.
...
Градът е мъртъв и стърчат руини
от камъни, превръщащи се в прах.
„Картаген”

Техните изпепелени образи събират в едно „преди и сега”, за да ни припомнят смъртоносните 10-месечни сражения между армиите на Франция и Германия при Вердюн през 1916 г. , в чиято касапница загиват хиляди и от двете страни, без да се постигне някаква победа. За съжаление урокът на историята остава непрочетен и неосмислен от човечеството:

След битката какво се случи?
До труповете –
патрондаши...
Скърби урокът
ненаучен
и няма вече
наши – ваши.

До труповете –
мародери
изтръгват: кървав златен пръстен,
часовник с ланец...
Табакери
просветват в мрака
обезкръстен.
„Вердюн”

През същата 1916 г. Демирхисарското небе дими „и слуша стоновете на войната”, гарвани обхождат труповете с „дрезгав грак”, а посърналият траурно октомври „сочи лобните места”, без да подозира, че се превръща във „вечен знак за всичко мъртво и за всичко живо”. И само непобеденото бойно поле заспива в припадналата нощ, но „с един поет по-малко” („Демир Хисар”). В продължение на цяло столетие („Македония 1916 – 2016”) върху македонските масиви, „бледолики коти – / превземани, без кръстни знаци, / останаха безброй животи, / оставили безброй сираци”. В стихотворението е използван силно въздействащият образ на къртицата, хтонично животно, чиито прокопани подземни галерии ни напомнят древния лабиринт на Асклепий, замислен едновременно като гробница и като подземна обител на бога. В стихотворението на Боян Ангелов обаче на образа на къртицата е придаден смисъл на кръвожадно и жестоко животно, анималистичен знак на войната:

Къртицата вълнообразна
обича плячката да скрива
и крие кървавия празник
в подземията на масива.
...
Кръстосва ротният фелдфебел
въображаеми блиндажи
и се забиват като свредел
в заспиващите нощни стражи
командите му... Няма звуци.
Къртицата усърдно рови.
И само в паметта на внуци
догарят мъртвите огньове.
„Македония 1916 – 2016”

Внушенията на всички тези произведения са обобщени в стихотворението „Изпепеляване”, което представя днешното човечество, готово да умре, застанало на ръба на бездната и броящо „последните си земни дни”. Според богослова Гроздан Стоевски „Войната в умовете предхожда войната в окопите”, а според Херодот истината винаги става първа жертва на всяка война. В този смисъл тя не само е страшно обществено бедствие и хуманитарна катастрофа, но и показател, че човекът е загубил своята духовна зрялост да различава лъжата от истината и злото от доброто. А заедно с тях е загубил и ориентира си към пътя на онова духовно познание, което ще го изведе сред духовните сили на космоса.

В лекцията си „Новото появяване на Христос в етерния свят”, 1910 г., Рудолф Щайнер коментира епохите на Земята и бъдещето на човечеството, като отбелязва, че в 1900 г. започва нов етап на еволюцията, който ще подготви човечеството за нови душевни качества и способности, за появата на известни ясновидски сили:

„Човешките същества сега виждат само човешкото физическо тяло; тогава обаче ще са в състояние да виждат и етерното тяло, поне като мъгляв образ, а също да преживяват отношението на всички по-дълбоки събития в етерния свят. Човекът ще има картини и предчувствия за събития в духовния свят и ще открие, че такива събития стават на физическия план след 3 или 4 дни. Той ще вижда известни неща в етерни картини и ще знае, че утре или след няколко дни това или онова ще стане.”

Мисля, че много надежди, опасения и разочарования в този аспект прозират в стихотворенията от последния цикъл в новата книга на Боян Ангелов – „Комините на ветровете 3 х 23”. Образът на комина е метафора за дом, за топлина, за семейно единство, сигурност и пречистване на жизненото пространство. Той е проход отвътре навън, а връзката му с огъня му придава магически смисъл, превръща го във врата към други сфери. В духовен смисъл коминът се възприема като проводник на духовна енергия, която ни освобождава от негативите на вредните мисли и енергии. Така коминът се превръща в знак за връзката между физическото и духовното, божественото, в резултат на която може да се достигне до трансформация и възход. В заглавието на цикъла обаче образът на комините е представен като притежание на ветровете – „Комините на ветровете”. Вятърът е амбивалентен символ, той може да отразява както състояния на нестабилност и непостоянство, така и да е превърнат в синоним на Духа, на духовен поток с небесен произход, който внася порядък в хаоса, дава живот, но и наказва, поучава. В едноименното стихотворение на Боян Ангелов съчетанието на двата образа е драматизирано:

Комините на ветровете

Отсъствието на любов е
подобно липсата на въздух.
Блуждаех сред гора от хора,
но в нея всъщност хора няма.
Покрай тресавища куцуках
и над каньони се подхлъзвах –
неосъзнат протагонист
от бездарна и брутална драма.
Прохладата сега изсмукват
комините на ветровете.
Забравените пустослови
поемат службата на котви.
На лястовиците завиждам –
естествените самолети,
оставени в протяжността
от страст, която ги подготви
с центростремителност безбрежна
да очертават път сферичен.
Той гибелни контури има
и обликът му ще открие
отсъствието на надежда
понякога да съм обичан.
Такава пустота ще бъде
достатъчна да ме убие.

Водещият образ, който отваря и затваря текста на стихотворението, е любовта. Тя е видяна като основна движеща сила на битието, която тласка всяко съществуване към себеутвърждаване чрез действие посредством контакта с друго човешко същество. Тя има силата да преодолява различията и противоречията и да направлява завръщането към началното единство с Космоса. Затова и нейното отсъствие е уподобено на липсата на въздух, което предполага близост до смъртта, или на „отсъствието на надежда / понякога да съм обичан”, което също е достатъчно, за да доведе човека до неговия жизнен финал. Лирическият субект на стихотворението се чувства изолиран, самотен „сред гора от хора”, изкачва се или пропада по пътищата на битието си като герой от „бездарна и брутална драма”, а лястовиците на надеждата за съпричастност и обич са го изключили от сферичния път на центростремителния си полет.

Стихотворенията от този цикъл звучат драматично-трагически, защото представят неуспеха в усилията на лирическия говорител да постигне взаимност и споделеност на своите екзистенциални търсения. Болезнена е проекцията на откроената студенина на обществото, сравнена с „поледица” и „крехък лед”, трансформирани в „липсата на флора” във финала на стихотворението „Възможно е”:

Такава скръб се е събрала в мене,
че мога да разплача планината,
но тя е все така непостижима,
необяснима за суетността ни.
Поледицата и скръбта – в тях има
простор освирепял за още рани.

Сякаш някаква „черна птица безпардонно грачи” дори и в сънищата на човека, отнема му всичко, „което може да възвисява”, вместо пространство за полет, тя превръща словото в „белезници”, които бетонират света и карат гордостта да „пада ничком”. Усещащ, че дори и насън е самотен, сякаш неочаквано попаднал в някакви „космични тъми” на битието, обладан от скръб и смътен страх, лирическият говорител достига до осъзнаването, че любовта е илюзия със „серпантина страшна”, че домът е само „парадигма на младостта”, че въгленът на живота „не ни обожествява” и в „света неумопостигаем / наследили сме живот назаем, / който в бездната ще ни запрати” („Белезници”, „Разделение”, „Въгленът...”. „Екот”, „Неизбежност”). Като някаква своеобразна, колкото лична, толкова и обществена лирическа биография, прозвучава стихотворението „Роса”:

Каквото помнех, забравих вече.
На три различни места се случих.
Край мене много народ изтече,
изви се дим, но не беше пушек.
Не стана вечер, но блесна пладне
и сивобяла бреза сълзеше.
Тогава ведър добряк открадна
това, което принадлежеше
на всички нас и на всички други.
Не спрях човека, не го предадох
и не получих накуп заслуги,
не заприличах на вълк сред стадо.
Банкноти нямах – да се откупя.
Монети – също. Металът скъп е.
Натрупах в своя живот-хралупа
роса отровна, която къпе
на самодивско хоро нозете
и пилигрими от нея пият.
Не бях запомнил дали и двете
зеници мои от мен се крият.
А гордостта ми не се продава
и не продадох от съвестта си.
Ще ме погълне ламя триглава.
Мен – сиромахът сред сиромаси.

Тук всяка дума е образ, всеки образ – метафора, която обвързва личния живот на лирическия говорител с трансформациите в политическото и нравственото битие на България, Европа и света. След „пожарите” на времето наистина остават само „дим” и „пепелища”, в новото „пладне” на живота разплаканата бреза (свещено дърво, символ на космическия стълб, около който са разположени 7, 9 или 12 небесни равнища) загубва своя знак за чистота. Останала без висша закрила, тя е някак омърсена, „сивобяла”, защото е пила от „росата отровна” на новите времена, в които банкнотите и металът остойностяват човека – „... ведър добряк открадна / това, което принадлежеше / на всички нас и на всички други”. Нощта на новото време разделя хората на „измамници и потърпевши”, тя презира гордостта и съвестта, защото в днешния ни свят властват търговските отношения, вълчите предателства, алчността и лицемерието. Затова и лирическият говорител, чиято съвест и гордост „не се продават”, очаква да го погълне „ламя триглава” – образ на ненаситна жестокост, чудовище, което се храни с кръвта на хората.

Въпреки откроения негативизъм в характеристиките на днешното ни битие, лирическият говорител не губи своята вяра в духовните хоризонти на бъдещето, дори ги вижда като необходимо изпитание, което ще кали волята и ще мобилизира вътрешните енергии на човека за постигането му. Затова призовава онези, които ще дойдат след него:

Не рушете с пламтящи чукове
балюстрадите, колонадите;
запазете от удар пръстите,
от презрение – имената си!
...
Нали не чакаш от никого да
посочи другите измерения,
в които скитат на свобода
протони, атоми и вселени?
Тръгни, когато отново си
недосегаем за страховете
и сам на себе си поднеси
праформата на
планинско цвете.
„Непредвидено...”, „Подарък”

Поетичният свят на Боян Ангелов винаги носи някакви философски внушения. Писала съм няколко статии за спецификата на неговата лирика и именно поради това възприемам новата му стихосбирка „3 х 23 разстояния” като едно естествено и стойностно продължение на неговите философски и екзистенциални търсения, които ще ориентират мислещия читател в сложните материални и духовни обстоятелства на днешното ни битие.

------------
Боян Ангелов, „3 х 23 разстояния”, изд. „Български писател”, С., 2025.
------------