Дрипава е моята родина – с мършава снага, с очи кахърни... Но това съвсем не е причина аз от нея днес да се отвърна.
Тоя свят прекалява със шегите си плоски: грубияни те учат на красиви обноски, мъжество ти преливат импотентни влечуги, тържествуват безличия с твойте лични заслуги.
Понякога захвърлям своя кръст, превит надве от грижи и умора. Но се изправям тутакси в цял ръст, защото мама бди за мен отгоре.
Страхливците са там отзад – те ще живеят сто години... А ти си в бомбения ад с присъда ясна – да загинеш.
Там горе – лешояд кръжи... Там долу – червеят причаква те...
Страхувам се, че някой ден и аз ще остарея. А ти едничка ще си с мен по тихата алея.
Една сълза и хиляди въпроси. Защо ли е пролята тя сега? Дали защото щастие ни носи или защото мъчи ни тъга?
По жицата се ниже огърлица, сред черни перли бяла се е спряла. По жицата накацали са птици, сред черни лястовици кацнала е бяла.
Израснах в центъра на малък морски град, до лунапарка със синджирените люлки. Там всяка лятна вечер като в маскарад танцуваха туристи и светулки.
В скалистите води на океана и някъде в Черното море живее странна риба – морска врана, красива и изглежда добре!
