До малкото охлювче седнала ще остана,
на слънцето искам, на дъждовете да се оставя. Нека те
ми говорят. Недвижна ще бъда. Камъкът
нека ми пее. Взривовете му аз ще слушам...
Не умея да изразя може би, равностоенето,
ни стъписването, ни отчуждението. В оранжерията
времето зашеметява персонала и производството.
Жива да продължава дори за тревата не е лесна работа...
Седемнайсетгодишен, с акне и без музи на щат,
помня: мернах Пегас във изящната рамка на здрача:
цял, изправен на задни крака, да захвърля назад
затлъстелите доста, от страшния преход, ездачи.
