Укротяване на Пегас

Укротяване на Пегас

Седемнайсетгодишен, с акне и без музи на щат,
помня: мернах Пегас във изящната рамка на здрача:
цял, изправен на задни крака, да захвърля назад
затлъстелите доста, от страшния преход, ездачи.
Подир него се втурнах, не сложил на дните юзда.
Бледожълт пилигрим – да достигна на словото храма.
От очите на хладни герани, през юли, му носих вода.
От плътта на октомври – по някоя стиска от слама.
За трохичка тщеславие Господ не ми се разкри.
Ширна нощи, пред мен, на верев – неизписани листи.
От копита далечни, разсипа, по шепа искри,
осветили на късни приятелства, свидния пристан.
Но поетът, нали, е дваж по-упорит от Сизиф –
търколих доста думи на гладното пладне по хълма.
И платих си куража, прескъпо, да бъда щастлив,
и с неясен копнеж по доброто света да изпълня.
Но нали ни се дава, по принцип, последния шанс
да притоплим с въздишка, разкаяно, земната влага:
миг, преди да замижам, ще видя, смутен, как Пегас
край успешна метафора моя, на хълбок поляга.