От дъното на сандъка изваждам накитите, останали от баба ми и пазени за хорото, увити в кърпа – върху сърмения елек...
Помислих че е вятърът, а то си бил ти – набързо притичал, без да се озърнеш назад.
Има едно дърво пред моята къща, под което обичайно ти пиша, когато потегля нанякъде или се връщам.
Завий ме с онзи божествен кръгозор в Тоскана, над водите на Арно, докато се изгубва бледият месец като болна жена от погледа на Църнянски!
В този живот, дето на цирк прилича и на шарена бъркотия, която уморява очите завладял си ме с лекота, разпъвайки шатрата на собствения си дух.
Появи се тогава, когато лозата сълзеше, във времето, когато зимните пъпки прекъсват връзките си с ластара. Беше това в онова утро, когато бързах...
Животът – покана за танц от Смъртта. Рядък шанс на Вселенската сцена да бъдеш плът от плътта, кръв, сухожилия, скелет.
Разкажи ми най-красивия стих... Онзи, който взривява Вселената! Преди който било е толкова тихо...
Приветства народът новия ред, изпълнен с красиви химери, с дружно “Ура!” и хукна напред – баира към новия ден да катери.
Крилете свенливо отричат, че някога с тях съм летял. Морето твърди, че е плитко. Небето – че няма олтар.
