Защото, докато все още плавахме в праокеана най-важното беше, само, плаването да е озарено от Слънцето, Красота и Смисъл...
Лежа в люлката, сред тази крайморска околност на която, някога би могъл да заприлича и раят.
Годините нямат значение, когато душата е млада. Различен не е престъпление – не ще те изгарят на клада.
Възможна ли си или си химера? Ти пепел ли си или пък пожар? Дали ще мога аз да те намеря или ще бъдеш тъй бленуван дар?
Попитай Слънцето възможна ли е невъзможната любов. И то съмнението твое ще огрее...
Усмивката ти гали в мен доброто. Разпръсква облаците в сивкав ден. От нея бодър става и животът. Усмихнеш ли се, всичко грейва в мен.
Как топли твоята любов, дори когато си далече. За мене тя е повик нов. Животът е различен вече.
Вятърът през синурите тича, гали всичко с пламнала ръка; планината бързо се съблича, зашумява буйната река.
Дий! Браздите бавно се чертаят. Ралото едва, едва върви. Кравките краката си мотаят. Гладни са...Но – Дий! Върви, върви!
По прашни пергаментни листове – развявани безспир от ветровете – ти вписа кървавите редове и огнения химн на вековете.
